Катрин Каултър - Наследницата

Това беше малко неочаквано за него. Погледна към лейди Ан и за миг му се прииска да докосне меката руса коса над ушите й. Вместо това се изкашля и заяви:

— Съдейки по днешните събития, бих казал, че ви се струпаха доста тежки задачи.

— Арабела е плакала — каза тя. — Не мога да повярвам, но е факт. Дали се е разгневила на Джъстин и това я е изкарало от кожата й? Или най-сетне е дошъл ред на сълзите за баща й? Нали знаете, тя никога не плаче. Не знам защо е плакала, но ми се струва добър знак.

Обърна се, кимна на лакея, който придържаше вратата отворена и влезе в Кадифената стая.

— Джъстин, Елзбет — поздрави ги тя. Усмивката й беше нежна, топла и много красива. — Надявам се, че не съм ви накарала да ме чакате прекалено дълго.

— Не, мадам — отвърна Елзбет. Приближи се до мащехата си и срамежливо попита: — Арабела добре ли е?

— Спеше дълбоко, когато излязохме от спалнята й — намеси се доктор Брениън. — До сутринта ще се възстанови.

— Жалко — рече графът. — Сигурен ли сте, сър? Дали не е възможно отново да се разболее от здрав разум и смислен подход? А може би дори от малко любезност? Не бих се оплакал, ако тя реши да потопи поне върха на пръста си в чашата с благосклонност.

Лейди Ан сдържа смеха си, погледна го смръщено и отвърна:

— Скъпа, запознахте ли се с господин графа?

Забеляза, че думите й сепнаха Джъстин. Още не бе свикнал с титлата.

— Не, не още, лейди Ан. Нали разбирате, господин графът трябваше да се преоблече. Наистина доста се бе изцапал от спора си с Арабела. Той влезе при мен само секунда, преди да дойдете вие и доктор Брениън. Отначало ме нарече мадам, но аз му казах, че след като сме братовчеди, би трябвало да ме нарича Елзбет.

— Харесвам как звучи тази дума „мадам“ — каза графът, — но щом предпочитате да ви наричам Елзбет, ще трябва да помоля лейди Ан за позволение.

— Мадам ли? — учуди се тя, като наклони глава на една страна. — Това обръщение ми се струва ужасно. Сякаш се отнася за някоя много възрастна дама. Наричайте я Елзбет, Джъстин.

— Благодаря ви. Защо не седнете на това малко кресло, тапицирано в тъмночервено кадифе, Елзбет? Самият аз не смея. Боя се, че ще го счупя.

Лейди Ан се настани пред изящния сервиз за чай.

— Искате ли сметана в чая си, Джъстин? А захар? Все още не познавам навиците ви.

— Нека остане така, както е в каната, Ан — отвърна той.

— Значи без превземки, милорд? — додаде доктор Брениън, като вдигна чашата си.

— На Пиренейския полуостров нямаше много мляко, освен ако не успеехме да хванем някоя коза. Що се отнася до захар или лимон — дори не се чуваше за тях. Когато се наложи, човек може да се задоволи само с най-необходимото.

Доктор Брениън започваше да харесва новия граф. Не беше надут и жесток като предишния. Беше едър мъж, също като покойния си роднина, но се движеше със свободни, грациозни движения. При все че бронзовото му лице изглеждаше много по-подходящо за сурови пътешествия, елегантните вечерни дрехи му стояха добре. Всъщност държеше се така свободно в салона, както би се държал на бойното поле. Графът почувства, че го наблюдава, и вдигна глава към лекаря. На лицето му се изписа въпросителна усмивка, която смекчи чертите му.

Брениън започваше да мисли, че Ан беше напълно права в надеждите си. Нищо чудно точно графът да е подходящият съпруг за Арабела. Поне нямаше да й позволи да му се качи на главата.

Младият мъж насочи вниманието си към лейди Ан.

— Възхитен съм, Ан, от подредбата на тази стая. Ако не се лъжа, нарича се Кадифената стая, нали?

— Благодаря ви за комплимента, но не го заслужавам. Тази стая не е докосвана от години. Все пак кадифето е доста запазено, нали? Първата жена на графа, Магдален, се е погрижила да реставрират всички мебели. Мисля, че комбинацията от тъмночервено кадифе и златни орнаменти е много впечатляваща. А като се добавят и тези бели колони, понякога добивам усещането, че всеки миг може да влезе кралят. Е, може би не точно Джордж, защото горкият човек е доста луд.

Графът отпи от чая си. Беше силен и тъмен, точно както го обичаше.

— Възнамерявате ли да се установите в Ившам Аби?

Чашата на Елзбет започна да трака в чинийката си.

— О, не, за Бога, милорд. Тоест, всъщност мисля, че е изключително любезно от ваша страна, че нямате нищо против да остана, но сега мога да си позволя неща, за които само съм мечтала. — Тя го погледна сияеща. — Все още ми се налага да се щипя, за да се убедя, че не сънувам. Но наистина е така. Лейди Ан цял ден ме уверява, че не съм разбрала погрешно. Да, грешка няма. Може би в края на краищата баща ми поне малко го е било грижа за мен. Лейди Ан ме увери, че наистина е било така. Никога не съм го вярвала, но накрая той го доказа, нали?

Какъв ли отговор можеше да й даде? Наследството от десет хиляди лири от баща й.

— Да — най-накрая изрече той, — очевидно не ви е забравил. Какво смятате да правите с парите си, Елзбет? Да отидете до Париж? Или да си купите вила край Рим?

— Още не съм решила, милорд.

Тя погледна нерешително към мащехата си, която побърза да се намеси:

— Все още само говорим за възможностите, Джъстин. Но мисля, че на Елзбет много ще й допадне един дълъг престой в Лондон. Аз, разбира се, ще я придружа. — Спря за миг и погледна графа право в сивите очи. — Ще решим какво ще правим със сигурност, след като вие и Арабела се венчаете. Няма да останем да ви пречим.

Графът повдигна учудено лявата си вежда — навик, който дъщеря й също имаше в наследство от баща си. За миг това сепна Ан. Толкова много си приличаха. Можеше само да се моли да не започнат да мислят един за друг като за брат и сестра. Не отвърна нищо.

След като Крупър отнесе подноса за чай, доктор Брениън се премести по-близо до лейди Ан и й каза тихо:

— Не прибързвайте, мила моя. Все пак се чудя какво ли искаше да ви каже графът. Беше му трудно, но се сдържа. Това е чудесно и може би вещае добро бъдеще.

— Глупости! Джъстин знае много добре какъв е залогът. Ще направи всичко възможно, за да отведе Арабела пред олтара. Помнете ми думите.

— Но ако тя не го пожелае, не знам какво ще правим.

— Просто ще гледаме и ще чакаме, Пол. Джъстин не ми изглежда нито глупав, нито стеснителен. Ще видим. Всъщност това е единствената ни възможност — да чакаме.

Доктор Брениън погледна към Елзбет, която разговаряше с графа.

— Не ми казахте, че смятате да тръгнете заедно с Елзбет.

Лейди Ан неочаквано усети как нещо забравено се събужда дълбоко в гърдите й. Примигна и извърна очи от доктора. Един скрит дълбоко спомен изплува в паметта й.

— Помните ли, Пол — неочаквано рече тя, — когато раждах Арабела? Никога не съм ви го казвала, но знам, че сте били с мен през всичките онези часове на агония. Знам, че не сте ме изоставили нито за миг. Помня как гласът ви ме подканяше, как не спираше да ме насърчава, дори когато ми се искаше да умра. Знам, че вие ми спасихте живота.

Той също никога нямаше да забрави ужаса на онези дълги часове, страха, че тя може да умре, и накрая, яростта му към проклетото безразличие на графа.

— Не — отвърна. — Не съм предполагал, че ще го запомните. Болката беше толкова силна и мислех, че умът ви няма да запомни тези мигове. — Лейди Ан постъпваше много любезно, осъзна той. Всъщност тя му подсказваше, че след всичко случило се той продължаваше да бъде добре дошъл в този дом и че винаги ще бъде добре дошъл. Изведнъж го обхвана желанието да си тръгне. — Става късно, Ан, а трябва да се отбия у господин Крокър. Старецът се оплаква от болки в стомаха. Дотам имам трийсет минути езда. Докато стигна до къщата му, той сигурно ще сипе огън и жупел от яд по мен. Знаете ли, той ме нарича момче, и то на моята възраст.

Лейди Ан си помисли, че докторът не желаеше да си спомня. За нея онези мигове бяха ужасни, но той беше само един лекар, нищо повече, а подобни напомняния го караха да се чувства неудобно.

Изправи се и застана до него. Опита се да му се усмихне непринудено, но й беше трудно.

— Утре елате пак, Пол. Ако не за друго, поне да се уверите, че Арабела е добре. Надявам се, че диагнозата ви ще бъде точно тази, защото не ми се иска да слушам спора ви с нея.

— Непременно.

Лейди Ан постави ръка на рамото му и отново почувства тази приятна тръпка да преминава през тялото й.

— Ще ми… ще ни достави голямо удоволствие, ако останете с нас за вечеря — срамежливо рече. — Ще кажа на готвачката да сготви петел — любимото ви ядене — с бадемов сос и лукчета.

Мъжът й ненавиждаше това ядене. Сега бе решила твърдо да го има на трапезата си поне веднъж в седмицата.

Искаше й се да й изкрещи, че не му дължи никаква благодарност.

— Както желаете, Ан — отговори той вместо това. През дългите си години на лекарска практика се бе научил да запазва личните си мисли за себе си. Потупа ръката й така, както би направил с пациент, който стриктно е следвал инструкциите му. — Тогава, до утре, скъпа моя.