— Арабела…

— Мадам!

— Мадам да бъде — усмихна се неволно той. — Ще можете ли да станете с моя помощ? Вече е почти тъмно и майка ви ще се безпокои за вас. Обещах й да ви върна при нея невредима. Е, съвсем малко сте повредена.

Как спокойно говореше, сякаш се е спрял да гледа нарцисите. Невредима? Чувстваше се напълно съсипана. „Хайде, Арабела, стегни се — каза си. — Ето, идва мракът. Той няма да види срама в очите ти. Всъщност той не може да види нищо от това, което си, нищичко.“

Арабела пое дълбоко дъх.

Графът я подхвана и я изправи с гръб към него. Тя се опита да се отскубне, но той я държеше здраво.

— Не ми е нужна помощта ви — изрече с неприкрита болка. Ръцете й се свиха в юмруци и с едно рязко, неочаквано движение тя се извъртя в ръцете му и го удари в гърдите с цялата ярост на хванато в капан животно.

Джъстин пусна ръцете й и сепнато пое дъх, по-скоро от изненада, отколкото от болка.

— Това беше добър удар. Слава Богу, че не ме уцелихте по-долу.

Арабела побягна от него, а гъстата й коса се спусна като поток по раменете и гърба й.

Острите камъчета се забиваха в тънките подметки на пантофите й. Сляпата, безпричинна паника я завладяваше и тя продължи да бяга така, сякаш я гонеше самата смърт. Не обърна внимание на лекия наклон. Полетя напред, ръцете й се протегнаха, напразно търсейки опора. После инстинктивно закри лицето си с ръце, преди да падне. Камъчетата се забиха в ръцете й, роклята й се разкъса. Извика само веднъж. Болката на тялото й отвори пътя на сдържаните дотогава сълзи за баща й. Те рукнаха по страните й — изгарящите сълзи, които не бяха докосвали лицето й, откакто баща й с мрачно изражение бе допрял пистолета си до главата на понито й и бе дръпнал спусъка. Защитата, която се бе изградила през годините към подобни слабости, изчезна безследно.

Графът се надвеси над нея само секунда, след като тя падна на земята. Докато коленичеше до нея, си помисли, почти без всякаква връзка, че непрекъснато я намира в подобно положение Роклята й беше прашна и разкъсана. От раните й течеше кръв. Нещо му подсказа, че риданията й нямат нищо общо с падането. Тази жена не се разплакваше лесно. Не се опита да я заговори или да я утеши. Въздъхна, подхвана я през кръста, изправи я и я взе на ръце.

Тя се напрегна и Джъстин си помисли вяло, че отново ще започне да го удря. Прегърна я по-здраво и тръгна, без да поглежда към нея.

На Арабела през ум не й минаваше да му се съпротивлява. Беше се стегнала от изненада при допира на мъжките ръце. Дотогава никой друг освен баща й не я бе държал на ръце. В един кратък миг почувства вътрешната му сила и спокойната му самоувереност, но това усещане само засили пълната пустота, която изпитваше.

Излязоха в края на моравата през къщата. Графът спря и се загледа замислено в ярко осветените прозорци.

— Има ли стълбище, което да води към стаята ви от западния вход?

Тя мълчаливо кимна.

В мига, в който той понечи да се насочи към страничния вход, предната врата се отвори широко и лейди Ан му помаха. Изглеждаше отчаяна.

— Джъстин! Слава Богу! Намерили сте я. Бяхме се побъркали от притеснение. Внесете я вътре, бързо, бързо!

Той сведе глава към Арабела и прошепна:

— Съжалявам, мадам, но, изглежда, няма никаква надежда това да бъде избегнато. Ако имах възможност, щях да ви го спестя. Но тя ви е майка. Не мога да не се подчиня на една майка. Съжалявам, но се налага.

Тя не каза нищо, но тялото й се стегна в ръцете му.

— Да, Ан, намерих я — извика младият мъж. — Сега ще я донеса.

Лейди Ан не изпищя и не изпадна в истерия. Сините й очи гледаха учудено разраненото лице на дъщеря й. Видя следите, който сълзите бяха оставили по бузите й, покрити с прах и кръв.

— Мили Боже! — успя само да промълви тя.

Графът усети, че Арабела се вкопчи в палтото му, сякаш искаше да се скрие вътре в него. Почувства дълбокия й срам и побърза да каже:

— Тя не е ранена, Ан. Падна случайно и малко се одраска. Нищо повече. Доктор Брениън дали е все още тук? Мисля, че ще е по-добре той да я види.

Девойката събра останките от гордостта си и се извърна с лице към майка си.

— Не желая доктор Брениън да ме преглежда, майко. Нищо ми няма. Както каза той, стъпих накриво и паднах. Ударих се съвсем леко. Ако обичате, пуснете ме, сър.

— Да, мадам — кимна той и я свали на земята. Арабела залитна към него и щеше да падне, ако не я бе подхванал през кръста. Все още не бе изгубила достойнството си и просто трябваше да почерпи сили от него. Вирна брадичката си, мълчаливо се хвана за ръката му и бавно го последва в къщата.



Доктор Пол Брениън се изправи над Арабела и заяви с очарователна усмивка:

— Е, моя малка Бела, въпреки че изглеждаше силно пострадала, не мога да открия нищо особено, което банята да не е излекувала.

Закачливите искрици, които винаги блестяха в кафявите му очи, тази вечер не можаха да я накарат да се усмихне. Тя го обожаваше, защото той беше част от живота й още от самото й раждане. Но все пак сега бе станал свидетел на падението й, при все че едва ли го осъзнаваше. Мразеше се. Освен това я болеше цялото тяло. Доктор Брениън внимателно отмери няколко капки от едно малко шишенце в чаша с вода. Подобно на баща си Арабела мразеше болестите. С годините старият граф бе успял да я убеди, че слабите хора използват различни болести, за да привличат вниманието на другите към себе си. Отстъплението пред подобни незначителни оплаквания означаваше липса на характер.

— Няма да взема лауданума, докторе, защото това има в чашата, нали?

— Да, съвсем мъничко, мила моя.

— Не. Дайте го на госпожа Тъкър. Знам, че обича да го слага в чая си. Казва, че й помагал да се отпусне.

— Както винаги издаваш заповеди — усмихна й се лекарят. — И добре се справяш, но този път няма да те слушам. Не ми се иска майка ти да ме разкъса на парчета, а точно това ще стане, ако не се погрижа за теб както трябва. Така ли е, Ан?

Лейди Ан пристъпи напред.

— Замълчи, Арабела — рече тя с твърдост, която подразни дъщеря й. — Денят беше извънредно изморителен. Настъпиха редица промени, а ти трябва да размислиш върху много неща. Не искам да изкараш цялата нощ в плач, вместо да се наспиш добре. Изпий успокоителното!

Девойката не можеше да повярва, че майка й е способна да разговаря с нея така хладнокръвно и твърдо.

— Майко? Наистина ли си ти тази, която казва тези думи? Не е възможно, майко. Ти никога не си повишавала тон и винаги си отстъпвала. Никога не си се борила или спорила. Не съм привикнала към това. Не мога да го приема.

— Може би след време ще свикнеш — отвърна лейди Ан с глас, който беше донякъде остър, но също тъй криеше изненада. — Хайде, Арабела. Имаш много по-силна нужда от това, отколкото краката на госпожа Тъкър. Изпий си лекарството. Изпий го веднага или ще трябва да се пребориш едновременно с Пол и с мен.

Арабела, все още объркана от необичайното поведение на майка си, изпи на един дъх чашата. Лейди Ан с мъка сдържа смеха си. Нима досега е била толкова слаба? Нима е трябвало да бъде само малко по-твърда и дъщеря й щяла да й се подчини?

— А сега ще изпратя Грейси при теб, мила моя. Ако имаш нужда от нещо, само позвъни. — Тя се приведе бързо над момичето и го целуна леко по бузата. — Прости ми, че не ти казах за съществуването на Джъстин — тихо добави. — Въпреки че бях обещала на баща ти да не ти казвам, от много време се безпокоях, че не знаеш за него. Опитах се да го накарам да промени решението си, но както знаеш, той беше непреклонен.

— Сигурна ли си? За всичко ли беше толкова непреклонен, мамо? Не е възможно татко винаги да е бил толкова уверен в себе си, нали?

Мълчанието на майка й я накара да въздъхне. Може би наистина баща й винаги е бил уверен в себе си, стремеше се да има неговата силна воля. Но ето докъде я докара тя. След два месеца трябваше да се омъжи за човек, който изглеждаше досущ като нея, който можеше да бъде взет за неин баща или брат и който беше по-надменен и хладнокръвен от баща й в най-лошите му мигове. Освен това го мразеше.

Какво да прави?

— Лека нощ, малка Вела? — усмихна й се доктор Брениън и я потупа по бузата. Ръката му беше уверена и силна. Помнеше докосването на ръцете му още от най-ранните си години.

Лейди Ан и Брениън говореха тихо, свели глави един към друг. Дори не бяха излезли от спалнята, когато Арабела заспа.

Лекарят се сдържа и тихо се засмя:

— Мисля, че сега вече видях всичко. Да казвате на Арабела какво да прави? В името на всичко свято, Арабела ли беше тази, която се подчини? Не ми се побира в ума. Да не сте станали магьосница? Може би, ако се огледам, ще открия черната ви котка.

Тя не отговори. Очевидно се бе замислила. Брениън познаваше този неин поглед. Всъщност познаваше всички нейни изражения.

— Успели сте да се наложите над дъщеря си. Никога преди не съм виждал последната дума да бъде ваша. Това ме радва, Ан.

— Прав сте — въздъхна тя. — Досега винаги съм била твърде мекушава, нали?

— Е, не е точно така. По-скоро графът и Арабела, с тяхната безкрайна енергия, сякаш отнемаха жизнеността ви. А двамата се държаха като тирани, не можете да отречете това. Никога не успявах напълно да почувствам присъствието на лейди Ан в Ившам Аби.

— Те много си приличат. Понякога се чудя, Пол, какво съм правила през всичките тези години, за какво съм мислила. — Намръщи се и погледна сякаш с нежелание към големия пръстен на Девърилови на ръката си. Сякаш днес не тегнеше като камък на ръката й, както го усещаше друг път. После пое дълбоко дъх и погледне право в очите доктор Брениън. — Много пъти ми се е струвало, че детето съм аз, а Арабела — любящата, но властна майка. Многократно съм се чувствала неудобно в присъствието й, сякаш се е държала към мен с благосклонно снизхождение. А за графа знаете сам.

За своя изненада лейди Ан откри, че говори за покойния си съпруг без горчивина.