— Татко! — ахна тя.

„Само това липсваше“ — каза си той. Изкашля се и изрече много бавно, така че да не я плаши повече.

— Не, Арабела, не е баща ти. Аз съм, Джъстин. Дойдох да те заведа обратно в имението. Тук е много мрачно. Грешката ти е разбираема. Съжалявам, че те изплаших.

Девойката го блъсна, като почти успя да го събори и скочи на крака. Изгледа го ядно.

— Никой не ви е позволявал да идвате тук. Трябва да заключа гробницата, за да не можете да влизате. Как посмяхте да си помислите, че съм ви взела за баща си? — ядосваше се на себе си, че му бе показала болката си. — Не сте ме изплашили. Не биха ви достигнали силите за подобно нещо.

Графът бавно се изправи на крака и я огледа изпитателно.

— Върви ни да се срещаме на необичайни места. Първо край езерото, а сега на гробищата. Елате, Арабела, тук е студено и тъмно. Да вървим в имението. Разходката ще бъде дълга, но толкова по-добре, защото мисля, че имаме доста да си кажем — говореше й спокойно, дори отегчено, сякаш му се искаше да се махне от нея и никога повече да не разговаря, даже никога повече да не вижда лицето й.

— Нямаме нищо за казване, капитан Девърил. О, да, баща ми ми е написал какъв славен воин сте вие. Предполагам, че ви е снабдил с ранг и пост, които да отговарят на амбициите му. Освен това сигурно ви е защитавал и е подкрепял издигането ви.

Макар че изпитваше желание да я зашлеви, спокойно отвърна:

— Не, всъщност не е правил нищо подобно.

— А аз естествено не ви вярвам. Предполагам, че нямам друг избор, освен да ви видя на вечеря седнал на една маса с мен. — Тя се обърна и излезе от гробницата. Смрачаваше се.

— Арабела…

Тя дори не се обърна, а изрече през рамо с пълно пренебрежение:

— За вас не съм Арабела. Не желая да се обръщате към мен изобщо. Така ще си спестите необходимостта да изричате името ми.

— Уверявам ви, че точно в този момент мога да намеря куп подходящи за вас имена. Но в името на помирението ще ви наричам братовчедке, ако желаете. По-късно можем да решим този въпрос. А засега ще се държите както подобава на една дама. Ще вървите до мен. Ще разговаряте с мен. И не спорете.

Изчака малко, но тя остана безмълвна. Гледаше не към него, а по-скоро към пантофката си, която се бе развързала. Приведе се, за да я завърже. Отне й доста време, докато се справи. Изправи се, но все още без да поглежда към него. Обърна се с ясното намерение да си тръгне сама.

Той постъпи така, както бе направил в библиотеката — сграбчи я за ръката.

— Не искам отново да късам ръкава ви. Изслушайте ме. Склонен съм да ви направя известни отстъпки заради загубата на баща ви, но няма да търпя детските ви прояви и грубото ви държание.

Арабела несъзнателно сложи длан там, където ръкавът се бе скъсал, и разтърка ръката си. Той я пусна.

— Да — рече тя най-сетне, — тук е студено. Ще вървя заедно с вас, капитан Девърил. Изглежда, че нямам друг избор. Можете да говорите каквото пожелаете. Говорете за времето. Говорете за ужасите на войната. Говорете каквото ви е приятно. Изобщо не ме засяга. За мен думите ви са без значение.

— Ще кажа само, че всичко, което правя, ще има голямо значение за вас, братовчедке.

ШЕСТА ГЛАВА

Арабела държеше изпънати до тялото си ръцете си, свити в юмрук.

— По-добре не го правете — каза само той.

Дишането й беше учестено, но ръцете й не помръдваха. След това се обърна и тръгна. Той излезе от гробницата, затвори вратата й и я последва.

Вървяха мълчаливо през гробището, докато накрая стигнаха до алеята, обградена с тисове. Девойката го погледна. Не възнамеряваше да говори с него, но думите излизаха сякаш сами:

— Знаели сте предварително, нали? Още тази сутрин сте знаели.

— Да, разбира се, че знаех. Графът се запозна с мен преди няколко години. Трябва да отбележа, че беше много внимателен в проверката на характера и перспективите ми. Предполагам, че дори е разговарял с учителите ми, с приятелите ми, та дори с враговете ми. Вероятно не е оставил камък необърнат, за да открие всичко за мен.

— И ако баща ми не беше умрял, той щеше да ви представи пред мен като бъдещия ми съпруг?

— Да. — Той спря за момент и я погледна. — Баща ви винаги говореше за вас с такъв възторг, че очаквах да срещна същински сладкогласен ангел. Очаквах душата ми да се разгори от яркия ви пламък. Той ми каза, че сте по-умна от повечето мъже, че можете да смятате по-бързо от самия него, че ви е научил да играете шах и за две години сте станали по-добра от него. Каза ми, че сте толкова смела, колкото разбрал, че съм самият аз. Накратко, каза ми, че ще бъдем идеалната двойка.

— Обаче, след като се запознах с вас, братовчедке, проумях това, което не бях разбрал по-рано. Баща ви искаше да се запозная с вас в последната минута, след като достигнете възраст, подходяща за брак. Избрал е идеалният момент. Познавал ви е отлично.

— Възраст, подходяща за брак — повтори тя бавно и замислено, загледана право напред. След това обърна лице към него. — Няма да се омъжа за вас дори да сте последната крастава жаба на света.

— Предполагам, че крастава жаба е нещо по-добро от копеле — въздъхна той. Всичко беше абсурдно и неуместно.

Арабела го гледаше шокирано като човек, който внезапно започва да проумява нещо.

— В писмото си до мен баща ми използва точно същите думи — „възраст, подходяща за брак“. Не намирате ли това за странно съвпадение, сър?

— Ни най-малко. С баща ви често разговаряхме. Не съм чел писмото му. Баща ви го написа единствено за вас и за никой друг. Разбирате, предполагам, че с него сме обсъдили всичко надълго и нашироко.

— В такъв случай искате да кажете, че сте готов да последвате повелята на баща ми?

— Не сте глупава, братовчедке…

— Не съм ви никаква братовчедка! Престанете да ме наричате така!

— Как тогава да ви наричам?

— Аз ще ви наричам сър. Вие ме наричайте мадам.

— Много добре, мадам. Та, както казвах, вие не сте съвсем глупава. Сигурно разбирате, че бракът ми с вас ще бъде от голяма полза за мен. Аз имам достатъчно пари, така че не търсете подбудите ми в тях. Не ме взимайте за ловец на зестра. Като оставим настрана всичко друго, ако баща ви бе намерил в мен дори подобие на такъв подлец, щеше да ме прогони колкото е възможно по-далеч от вас. Да, аз имам пари, но недостатъчно, за да поддържам Ившам Аби, а сега, след като съм вече граф Страфорд, това е мое задължение. Мое задължение е да следя тази грамада камъни да не се срути върху часовника ми. Сватбата ми с вас спасява Ившам Аби както и, смея да кажа, вас самата. Не обърнахте ли внимание на подробностите в завещанието на баща ви?

— Опитвате се да кажете, че искате да се ожените за мен заради състоянието, което ще ви донеса?

Той повдигна широките си рамене и кимна.

— Парите определено са сериозен мотив и не са за пренебрегване. Но вие, разбира се, също ще спечелите от подобен съюз. — Джъстин видя ръцете й отново да се свиват в юмруци и това го разгневи. Беше честен и прям към нея, точно както се бе държал баща й. Много добре, дотук с внимателното държание. Тя не го заслужаваше. — Госпожице, боя се, че ще се окажете без пени, ако не се омъжите за мен. Но мисля, че „без пени“ не означава нищо за вас. По тази причина ще си позволя да ви кажа, че въпреки всичките умения на млада дама, които съм сигурен, че притежавате, вие няма да оцелеете в нашата горда и справедлива страна повече от седмица. — Направи пауза и я погледна преценяващо. — Макар че при вашето лице и фигура, ако приемем, че напълнеете малко, а също и с малко късмет, от вас може би ще излезе чудесна любовница на някой богаташ.

Тя се засмя, засмя се искрено на думите му.

— Вие и вашите мъжки наблюдения! Те са толкова жалки. Но, предполагам, че не разполагате с нищо друго. Знаете ли, сър, аз не ви харесах още когато ви видях да спите край езерото. Още по-малко ми харесахте, когато сграбчихте ръката ми в библиотеката и скъсахте роклята ми. Мисля, че ако точно в този момент имах нож, с удоволствие щях да го забия в гърдите ви. Баща ми е сгрешил с вас. Вие сте гадно копеле. Вървете по дяволите!

— Разочаровате ме, мадам. Тази сутрин речникът ви беше много по-колоритен. Може би не ме харесвате, може би ви се гади от мен, може би искате да се проваля в ада. Въпреки това аз говоря самата истина. Ако не се омъжите за мен, след два месеца ще трябва да напуснете Ившам Аби. Грешите, ако се надявате да ви оставя да живеете тук като бедна роднина. Освен това от тази сутрин, от прочитането на завещанието на баща ви имението е моя собственост. Тук аз съм господарят.

Арабела изведнъж усети, че й прилошава. Стомахът й се бе свил, а в гърлото й се надигаше жлъч. Добре уреденият и напълно задоволителен свят, в който живееше като дъщеря на граф Страфорд, бе рухнал също като онези стари руини. Да, той беше прав за едно нещо — не й бе останало нищо, съвсем нищо. Падна на колене в тревата и повърна. През целия ден не бе яла почти нищо, така че спазмите бяха сухи и накараха цялото й тяло да се разтрепери.

Графът спря сепнато и се замисли над казаното. Прокле се мислено с думи доста по-цветисти от онези в речника на Арабела. Погрешно бе взел надменното й самохвалство за суетно, горделиво високомерие. Смъртта на баща й, собственото му неочаквано нахлуване в живота й, изискванията в завещанието на графа — всичко се бе струпало отведнъж на главата й. Беше се държал с нея глупаво, беше я притиснал твърде силно. Боже, та тя беше съвсем млада и сигурно напълно объркана! Вероятно се чувстваше предадена от единствения човек, когото бе обичала и на когото бе вярвала — от баща си.

Подхвана я, за да не падне. Дългите му пръсти стиснаха нервно тръпнещите й рамене. Внимателно отмести черните кичури от лицето й. Девойката сякаш не го забелязваше. Когато напъните престанаха, той извади кърпата си от джоба на палтото си и безмълвно й я подаде. Тя я взе и без да го поглежда, избърса устата си.