Тя се обърна отново напред и погледна с недоумяващ поглед първо майка си, а след това адвоката, чиито бузи неочаквано бяха добили лилав оттенък.

— „Следващото условие се отнася както за моя наследник, така и за дъщеря ми Арабела Илейн“ — прочете Брамърсли с колеблив глас. Имаше такъв вид, сякаш всеки миг щеше да получи апоплектичен удар. Пое дълбоко дъх и продължи: — „Най-силното ми желание винаги е било дъщеря ми със своето тяло да продължи гордото наследство на линията на Девърилови. За да я поощря в това си желание, със завещанието си поставям условието тя да се омъжи за втория си братовчед, седмия граф Страфорд, в срок от два месеца от смъртта ми и по този начин да възстанови богатството и положението си. Ако откаже да се подчини на волята ми в определения срок, тя губи всичките си права над именията на Девърилови. Ако седмият граф Страфорд не пожелае да се ожени за втората си братовчедка Арабела Илейн, то той ще може да предяви права само над графската титла и имението Ившам Аби, тъй като всички останали мои земи, ренти, имения и т.н. не са наследствени и мога да постъпвам с тях както намеря за добре. В този случай дъщеря ми Арабела Илейн на двайсет и първия си рожден ден ще влезе във владение на всичките ми земни богатства, като се изключат онези, които се онаследяват.“

— Не! — скочи на крака Арабела. Лицето й беше добило пепеляв цвят. Разтърси яростно глава. — Не, не, сигурно има някаква грешка! Баща ми никога не би ми сторил подобно нещо. Никога дори не би помислил подобно нещо. Лъжете ме, господине, и не постъпвате добре! Проклет да сте, кажете ми, че ме лъжете!

— Седни, Арабела! — намеси се лейди Ан с необичайно властен глас. Девойката поразена погледна майка си и покорно се отпусна в стола си.

— Лейди Арабела — каза господин Брамърсли без усмивката, с която се бе обърнал към Елзбет, — разпорежданията на уважаемия ви баща, такива, каквито ги прочетох, са задължителни. Искам да добавя, че графът е оставил за вас един запечатан илик. Уверявам ви, че никой друг, освен баща ви, не е запознат със съдържанието му. — Той стана и заобиколи голямото бюро. Арабела механично протегна ръка, за да вземе плика. Скочи на крака и едва не се препъна в дългите поли на роклята си. Сълзите замъгляваха погледа й. Притисна плика към гърдите си, обърна се, блъсна настрана стола, който се прекатури върху килима, и се втурна към вратата. Сграбчи бронзовата топка, но нечии дълги пръсти обхванаха ръката й и й попречиха да отвори вратата.

— Държите се като разглезено дете — каза новият граф с глас, по-студен от лед. — Нямам намерение да понасям подобна реч или липса на самоконтрол. Държанието ви е обидно и показва, че баща ви не ви е възпитал добре.

Тя го погледна нещастно, прочете неодобрението в сивите му очи — същите като нейните, проклет да е — и усети как сякаш всички демони от ада се развихрят в гърдите й. Този човек смееше да показва неодобрението си към нея. Този човек имаше наглостта да й заяви, че се държи оскърбително. Прииска й се да ухапе ръката му, но не го направи.

— Махнете си ръката, копеле проклето! Боже, колко ви мразя. Защо вие сте тук и жив, а него го няма?

Дръпна се рязко назад, но той не пусна ръката си и ръкава й се раздра. Арабела погледна недоумяващо към разкъсания плат и изхвръкна от библиотеката, като затръшна вратата след себе си.

Една изящна дрезденска порцеланова фигурка на овчарка на полицата полетя и се разби с трясък върху мраморната основа камина.

Арабела тичешком се прибра в спалнята си, без дори да помисли за неловкото мълчание, което бе оставила след себе си в библиотеката. Припряно заключи вратата. Остана за малко неподвижна, като дишаше тежко и се опитваше да проумее поне част от онова, което се бе случило току-що. Единственото, което разбираше ясно, бе, че баща й бе умрял и че я бе предал. Внимателно бе запланувал да я предаде, да я накара насила да се омъжи за този непознат, за този мъж, който така много приличаше на нея.

Не можеше да го приеме. Вслуша се в себе си, но там нямаше нищо друго, освен празнота и болка. Наведе се, сграбчи покрита с брокат табуретка за тънкия крак и с всичка сила я запрати в стената. Погледна смачкания плик, който продължаваше да стиска в ръката си.

Писмото от баща й. Сигурно й обясняваше, че е станала грешка. Че прочетеното от Брамърсли е било преиначено. Че той я обича. Че не би я дал за жена на един непознат. Отиде до малкото писалище, настани се зад него и припряно измъкна от плика лист бяла хартия. Гърлото й се сви, щом видя познатия почерк на баща си.

Поклати глава и започна да чете.

Мое най-скъпо дете,

Фактът, че четеш това писмо, означава, че вече не съм при теб. Ако добре познавам моята Арабела, сега ти си бясна. Сигурна си, че съм те предал. Без съмнение скръбта ти от моята смърт се е смесила с гнева и неразбирането на моите указания. Докато аз пиша това писмо, ти и майка ти се приготвяте да заминете за Лондон за твоя първи сезон.

Арабела изненадана спря да чете. Ами че баща й бе написал това писмо само преди пет или шест месеца! Отново се върна към писмото и продължи бързо да чете.

Самият аз се приготвям да отпътувам, за да поема командването на една област, известна с кървавите си сблъсъци. Ако имам достатъчно късмет да се завърна жив от това назначение, ти никога няма да прочетеш това писмо, защото лично ще ти кажа желанието си. Отклоних се. Прости ми, дъще. Досега вече си се запознала със своя втори братовчед и мой наследник Джъстин Девърил или както е по-правилно да го наричаме капитан Джъстин Девърил, защото самият той е интелигентен и смел военен. Не знам дали бях прав, или съм грешал, но умишлено не те запознах с него, защото не исках това да се случи, преди да си навършила възраст, подходяща за брак. Не вини майка си, че не ти е казала за съществуването на наследник на графската титла, защото аз изрично й забраних да го прави. Ившам Аби е твоят дом и не можах да се заставя да ти кажа, че има някой, който може би ще узурпира мястото ти там. Прости ми за това, което аз смятам за необходима измама.

Що се отнася до втория ти братовчед, аз поддържам с него близки връзки от около пет години и следя внимателно кариерата му, за да реша за себе си, дали той наистина е човекът, от когото бих искал да се родят внуците ми. Предполагам, че си намерила сходството в чертите ви за поразително. Това ме води към заключението, че не би го приела за грозен, тъй като това би било обида към собствените ти черти. Арабела, до голяма степен той е като теб и мен: всеотдаен, горд и надарен с ината на Девърилови, а също и със силата им. Умолявам те да направиш така, както се разпореждам в завещанието си. Ившам Аби е твоя дом. Ако не се омъжиш за втория си братовчед, ще изгубиш онова, което имаш по право от рождение. Не искам това да се случи, но те познавам добре и зная, че ще видиш в любезната ми молба само една заповед, чиято цел е да те смаже и да те лиши от това, което е твое по рождение. Наистина ти заповядвам да го направиш, Арабела, но го правя заради теб и заради себе си.

Имаш много, върху което да размишляваш. Ако решиш да последваш волята ми, ще дадеш смисъл на живота ми. Не забравяй това, докато се бориш със съвестта си. Никога не забравяй и това, че те обичах повече от всеки друг на света.

Адио, скъпа моя дъще.

Изпод ниските облаци следобедното слънце пращаше копия ослепително злато, което се разливаше по четиридесетте островърхи покрива и ги оцветяваше в златисточервено. Арабела крачеше по зелената морава, без да забелязва нито ярките цветни лехи, кръстосани надлъж и нашир с обрамчени с тисове и чимшири алеи, нито жълтите нарциси. Величественият зелен кедър насред западната ливада, за който се говореше, че е бил посаден от Чарлз II, също не привличаше вниманието й.

Насочи се на юг от развалините на стария манастир. Там местността леко се издигаше. Отклони се от широката алея и тръгна към подреденото семейно гробище на фамилията Девърил. Премина през редовете гробове и стигна до самия център на гробището, където баща й бе изградил собствена гробница от италиански мрамор. Над входа й се издигаше статуя на архангел Гавраил, разперил бели каменни криле в защита на тежките дъбови готически врати.

Арабела хвана вратата от ковано желязо, отвори я с мъка и се промъкна в мрачната камера. Отпусна се на студения каменен под край празния ковчег на графа. Дългите й пръсти бавно преминаха по всяка една от буквите на името му.

Графът отвори вратата на гробницата и тихо влезе вътре. Очите му се разшириха, докато се приспособят към мрака. Забеляза Арабела, която спеше, свита на кълбо като малко дете, подвила крак под себе си, а едната й ръка лежеше върху ковчега на баща й. Изглеждаше уязвима, дори напълно безпомощна. Ненавиждаше това, което трябваше да направи, ненавиждаше това, което си бе обещал да стори още преди пет години. Очите му се плъзнаха по черната й дреха, която хвърляше мрачната си сянка върху бледите й страни. Арабела изплака насън, ръцете й се свиха за миг конвулсивно, а след това пак се отпуснаха. Тъмната й коса се спускаше на гъсти вълни над челото и върху раменете й, добавяйки своята чернота към мрачната картина. Забеляза, че на брадичката й нямаше трапчинка, каквато имаше той. Баща й също не бе имал трапчинка. Зачуди се дали имаше трапчинки на бузите. Ненавиждаше своите, докато не бе видял същите такива на бузите на баща й, които, разбира се, се появяваха рядко, защото графът, като човек облечен във власт, не се усмихваше много. Но когато се усмихнеше, тези трапчинки променяха напълно изражението му. Те го правеха по-сърдечен и му придаваха очарователен вид, когато се смееше.

Жал му беше да я събуди и внимателно я разтърси за рамото. Знаеше, че със събуждането й щеше да дойде краят на състраданието му към нея.

Арабела се събуди бавно, като отново простена тихо, сякаш нямаше особена охота да изостави съня, който я държеше далеч от реалността, от всичко онова, пред което трябваше да се изправи. Отвори очи и срещна право пред себе си един ясен сив поглед. Сумракът и просъницата замъгляваха погледа й.