Катрин Каултър - Наследницата

Бързо коленичи зад един тисов храст и зачака. Само миг по-късно покрай нея премина в галоп ездач. Светлината беше достатъчна, за да различи бледото лице на Жервез.

Заповяда си да не мърда. После мълчаливо започна да брои секундите, докато той не се скри от погледа й. Скочи и отново побягна към конюшните. Стигна до тях запъхтяна. На осветената врата стоеше коняр, който я гледаше удивено.

— Ъъъ, да, милейди?

Арабела си пое дъх, забеляза явното недоверие на лицето на коняря и изрече високомерно:

— Как се казваш?

— Алън, милейди.

— Бързо, Алън. Искам незабавно да оседлаеш Блубел, кобилата на госпожица Талгарт.

Той се поколеба.

— Прави каквото ти казвам или ще съобщя на лорд Талгарт.

Заканата подейства. Алън се раздвижи може би с по-голяма енергия, отколкото бе проявил през целия ден.

Арабела се усмихна след него. Искаше да го попита дали графът вече беше заминал, но предположи, че той едва ли щеше да й каже истината. Трябваше да признае, че на Джъстин се удаваше да плаши слугите много по-ефикасно, отколкото на нея самата.

След малко Алън изведе Блубел. Много по-добре щеше да бъде, ако разполагаше с Луцифер. Е, нямаше друг избор. Конярят й помогна да възседне коня и без повече да му обърне внимание, Арабела заби пети в хълбоците на Блубел.

Знаеше много добре, че постъпва неразумно. Сигурна бе, че Джъстин ще побеснее. Така да бъде. Тя също беше част от тази история и желаеше час по-скоро да види завършека й. В момента нямаше ясна идея какво щеше да прави, след като разбереше целта на Жервез. Може би трябваше да го убие. Да, точно това трябваше да направи. По този начин Елзбет никога нямаше да узнае истината. Приведе се над главата на коня, без да откъсва очи от пътя пред себе си. Студеният вятър брулеше лицето й.

Насочи Блубел по покритата с чакъл алея, която водеше към Ившам Аби. Не се изненада, когато видя коня на Жервез завързан за един храст точно до входа. Сигурно тайно бе отвел коня си в Талгарт Хол през деня.

Арабела дръпна юздите на задъханата Блубел и скочи от седлото. Цялата къща беше неестествено тиха. Само няколко свещи осветяваха прозорците на първия етаж. На втория етаж светеше само един прозорец — този на графската спалня.

Тя изтича по стъпалата и бутна голямата входна врата. Вестибюлът беше празен. Смръщи чело. Къде ли бяха слугите?

Помисли си за пистолета си, който беше прибран на сигурно място в чекмеджето на нощното шкафче до леглото й. Уви, нямаше никаква възможност да го вземе, след като Жервез беше в графската спалня. Прекоси тихо вестибюла, мина покрай Кадифената стая и безшумно се вмъкна в библиотеката. Любимите пистолети на баща й лежаха в една кадифена кутия над камината. Припряно сграбчи единия пистолет и го измъкна от гнездото му. Тръпнеше от вълнение, докато натискаше в цевта барута с шомпола. Най-сетне успя да напълни пистолета и да го зареди.

Бавно се изкачи по стълбите. Мушна пистолета в гънките на роклята си. Не тя, а Жервез бе избрал времето и мястото на сблъсъка им. Дали всъщност самата тя не се опитваше да докаже нещо на Джъстин? Вероятно. Помоли се съпругът й да е наблизо. Нямаше къде другаде да е. През цялото време бе държал под око Жервез.

Вратата към графската спалня беше леко открехната. Пламъкът на една-единствена свещ трепкаше и хвърляше танцуващи отражения по отсрещната стена. Бавно натисна вратата.

Графът огледа препълнената зала — нещо, което правеше през цялата вечер. Скоро забеляза Лусинда Ръдърфорд, която стоеше съвсем сама и гледаше към света с тъжния поглед на грозно бездомно кученце. „По дяволите“ — промърмори той. Съвсем до скоро — само до преди няколко мига — Жервез бе водил девойката в стъпките на кадрила. Доволен от видяното, Джъстин бе изоставил балната зала, за да придружи лорд Талгарт до библиотеката — негова светлост имаше нужда от силна ръка, на която да се опре.

— Благодаря ти, момче. Дойде ми до гуша от тази шумотевица.

Значи Жервез бе изчезнал само преди миг. Забеляза, че госпожица Талгарт пак се е присламчила до него. Откъде ли бе изникнала?

— Простете ми, Сюзан, но трябва да ви отведа при майка ви.

Тя искаше да знае какво става, но прояви достатъчно разум само да го потупа по ръката, след което го остави да я заведе при майка й.

След това графът се поклони леко на лейди Талгарт и на Сюзан и бързо се насочи към изхода на залата. Отново огледа залата за Жервез. Нямаше го никъде. Явно беше захапал стръвта. Ако Джъстин не побързаше щеше да изгуби всичко, и то не заради нещо друго, а заради собственото си невнимание. Но той бе прекарал с лорд Талгарт не повече от пет минути. Проклятие.

— Джъстин? — Обърна се. Видя доктор Брениън да му маха с ръка. Спря с неохота, защото губеше скъпоценни минути.

— Арабела ви търсеше — каза му лейди Ан. — Видях я да излиза на балкона, но сега никъде не мога да я открия. Виждали ли сте я, Джъстин?

— Не, не съм. Извинете ме. Щом я видите, кажете й, че ще се върна след малко.

— Къде отивате?

Той не отговори на доктор Брениън и продължи да си пробива път през групичките бъбрещи гости. Едва когато излезе навън, проумя смисъла на казаното от лейди Ан. Арабела беше тръгнала след французина.

Заслужаваше да й извие врата. Опърничавата му жена бе хукнала да гони Жервез. О, Господи, може би беше в опасност! Жервез нямаше нищо за губене. Навярно бе готов на всичко, за да постигне целите си. А сега, след като вече знаеше какво точно иска французинът, можеше лесно да предположи, че Арабела би се изложила на смъртна опасност, ако му се изпречи на пътя.

За минутка стигна до конюшните. Конярят стоеше на вратата и пристъпяше нервно. Чудеше се дали не е по-добре да изпрати бележка на лорд Талгарт, че графиня Страфорд е взела коня на госпожица Талгарт.

Графът се спусна към коняря.

— Моят кон е оседланият дорест жребец в дъното. Доведи го веднага.

Господинът бе довел коня си по-рано същия ден. Какво ставаше тук? Не беше ли неговата жена онази дама, която се втурна да преследва младия мъж, който се бе появил най-напред в конюшнята? О, Божичко, ама че вълнуваща история! Едва се сдържаше от нетърпение да разкаже на другите слуги.

Може би негова светлост не знаеше, че…

— Милорд, нейна светлост, вашата съпруга… — думите му се изгубиха в нощта, тъй като граф Страфорд вече препускаше към пътя, възседнал жребеца си. Дори не се обърна да го погледне.

Алън изобщо не се поколеба, когато няколко секунди по-късно една млада дама дойде при конюшните и го помоли да я откара до Ившам Аби. Това беше цяла драма, достойна за Лондон, и Алън не искаше да изпусне най-интересната част. Момчетата можеха да почакат.

Арабела стоеше неподвижно на прага на графската спалня и стискаше здраво тежкия пистолет, скрит в гънките на полата си.

Наблюдаваше Жервез, който стоеше пред „Танцът на смъртта“ с високо вдигната свещ в ръка. Представи си Жозет, застанала точно на същото място. Старата слугиня бе стояла точно като Жервез — с очи вперени в страховитата резба.

Мъжът внимателно промуши лявата си ръка в една малка кухина точно под вдигнатия щит на скелета. Изглежда, че пръстите му напипаха нещо, може би малък бутон. Долната част на тежкия дървен щит на скелета сякаш по магически начин се отмести встрани и разкри малък отвор, не по-широк от човешки юмрук.

Значи Джъстин се бе досетил, че в паното има нещо. Ето защо бе накарал дърводелецът да закове дюшемето. Просто не е искал Жервез да има достъп до стаята.

— Много хитро скривалище, мосю — каза тя с усмивка. — Може би Жозет щеше да го открие, ако не й бях попречила. Все пак не съм сигурна. Доколкото си спомням, тя дори не се е доближавала до щита на скелета. Навярно не е могла да си спомни къде точно трябва да търси.

Понечи да извади пистолета и да го насочи срещу него, но после реши, че все още не й е нужен.

— Отстъпете настрана, Жервез — спокойно му заповяда тя. Той само я гледаше, без да казва нищо. — О, да, наблюдавах ви внимателно през цялата вечер. Двамата с Джъстин знаехме, че ще предприемете вашия последен ход. Не ви ли учуди, че няма нито един слуга? Джъстин им нареди да останат в кухнята. Искаше да бъдете сам, така че необезпокояван да стигнете до стаята. Както и направихте. Вие сте едно презряно животно, конте!

Жервез съвсем бавно отстъпи от паното. Отначало изражението му беше изненадано, после стана гневно. Накрая на прекалено хубавото му лице не остана нищо, което да издаде чувствата му. Погледна зад нея. Навярно очакваше да се появи Джъстин, а не тя. Е, скоро сигурно и той щеше да дойде. Нямаше съмнение, че скоро проклетият граф ще се появи.

— Виждам, че търсите графа. Скоро ще бъде тук.

Значи Арабела нямаше представа къде е. Навярно искаше да го заблуди — затова говореше толкова силно. Малка глупачка! Несъмнено беше съвсем сама. Жервез й се усмихна любезно. Пистолетът, мушнат под колана му, явно нямаше да му трябва засега. Отпусна ръката си спокойно.

— Арабела, признавам, че ме изненадахте. Надявам се, че няма да прозвучи глупаво, ако ви попитам какво търсите тук?

— Проследих ви. Двамата с Джъстин ви наблюдаваме цяла вечер, Жервез. Бях на балкона и ви видях да се насочвате към конюшните. След това ви проследих.

— Едно малко диво среднощно препускане — усмихна й се той. — При това сте облечена в бална рокля. Колко смело от ваша страна, chere madame. Но времето за любезности и игри свърши. Умолявам ви да не припадате. Няма да ви нараня.

После избухна в смях.