Катрин Каултър - Наследницата

Групата се върна от разходка късно следобед. Арабела се извини и веднага се оттегли в графския апартамент. Погледна към дюшемето и се усмихна. Докато Грейс приготвяше банята й, тя неспокойно ходеше напред-назад из стаята. Къде ли беше съпругът й?

Джъстин влезе в спалнята тъкмо когато тя се мъчеше да изпее горно сол във ваната.

— Ако не те бях видял, щях да си помисля, че някоя сврака кряка в спалнята. За Бога, Арабела, не си ли ходила на уроци по пеене?

— Най-сетне се върна! Къде беше? — Тя забеляза, че Джъстин е втренчил поглед в гърдите й, и му се закани с пръст. — Гледай ме в очите, защото иначе ще се изчервя като девица… каквато всъщност бях до неотдавна. Да, така е по-добре. Не, ти пак гледаш надолу. Добре, милорд. — Тя стана, разплисквайки вода от двете страни на ваната.

— О, Господи!

Арабела грабна хавлията, която беше преметната на стола до ваната, и бързо я вдигна пред себе си.

— Не трябваше да го правиш — въздъхна графът, а силното му разочарование прозираше явно в думите му. Беше така натъжен, сякаш бе готов да заплаче. — Може би ще размислиш и ще хвърлиш тази кърпа? Колко си красива! Имаме ли време преди вечеря? Десет минути ще са достатъчни, може би даже по-малко. Всъщност доста по-малко.

Тя го погледна изненадано.

— Желаеш ли ме? Сега?

— Да.

— Хмм. Всъщност доста е вероятно аз също да те желая, и то точно в този момент. Казваш, по-малко от десет минути?

Хвърли кърпата, погледна към него и заяви:

— Джъстин, мисълта за десет минути с теб ме кара да треперя. Цяла нощ с теб би ме накарала да затреперя още по-силно, но няма да е от страх. Човек взима каквото и когато може.

— Колко си ми умна! Да, хайде да…

Някой почука на вратата на спалнята.

— Милейди? — долетя гласът на Грейс.

Арабела побърза да вдигна хавлията.

— По дяволите! Проклятие, това е Грейс! — Тя се закани с пръст на съпруга си. — Ела след малко пак, за да ми кажеш каква си намерил следобед в стаята на Жервез.

Джъстин шеговито й отдаде чест, а после отвърна с глас препълнен с тъга:

— Бих предпочел отново да махнеш тази хавлия заради мен.

После въздъхна дълбоко и сложи ръка на сърцето си. Обърна се и се скри зад междинната врата.

Арабела седеше пред тоалетката, а Грейс завързваше една тъмносиня панделка в черната й коса. В този момент влезе графът, понесъл черна кутия за бижута в ръка.

— Още ли не си си избрала огърлица за тази рокля? — попита той. Дрехата й беше сребристосива и прилепваше доста плътно до тялото й. На Арабела не й се нравеше много щедростта, с която дрехата разкриваше какво се крие отдолу. Поне не беше черна.

— Не — отвърна тя, като го погледна в огледалото. — Още нищо не съм избрала.

Тя забеляза кутията за бижута в ръката му и се обърна към него. Джъстин бавно отвори кутията, но я задържа далеч от погледа й, за да я подразни.

— Баща ти ми даде тази кутия, за да ти я предам, след като се оженим. Каза, че е принадлежала на баба му и никога не я е давал на жените си. Каза също, че принадлежи на теб — подаде й кутийката той.

Арабела пое дълбоко дъх. Беше триредна огърлица от съвършено еднакви бледорозови бисери. Имаше също така подходящи обици и гривна. Никога в живота си не бе виждала толкова красиви бижута. Прекара пръсти по бисерите, после ги стисна в длан. Бяха топли на пипане.

— О, Джъстин, сложи ми огърлицата!

Той се наведе и целуна врата й, без да обръща внимание на Грейс, която проявяваше силен интерес към брачните им отношения, и закопча бисерната огърлица. Арабела се погледна в огледалото.

— До този момент буквално мразех тази сива рокля — каза тя.

— А сега?

— Сигурно е от бисерите. Сякаш цялата блести. Удивително! Бисерите са красиви почти колкото теб, милорд. Благодаря ти! — Чу въздишката на Грейс и добави: — Обиците, естествено, са многократно по-интригуващи, отколкото ти изобщо би могъл да бъдеш, но все пак остава гривната. Всъщност мисля, че все още ми подхождаш. — Тя се засмя и се извърна към прислужницата си: — Грейс, благодаря ти за помощта. Моля те, извини ни с негова светлост. Отскоро сме женени и по тази причина се държим доста глупаво. Негова светлост ме убеди, че това поведение е присъщо за всички двойки, които са женени по-малко от двайсет години.

— Мисля, че споменах четиридесет години.

На Грейс явно не й се тръгваше, но Арабела не откъсваше очи от нея, така че прислужницата направи реверанс и излезе от стаята.

Графът се засмя, наведе се и отново целуна жена си.

— Сигурна ли си, че са красиви като мен? — прошепна той и леко я ухапа по врата.

Тя се отпусна назад към него.

— Не съм много облечена. Съвсем лесно можем да…

Той промуши ръце под корсажа й. Беше топла и мека. Как ли можеше да откаже на подобно предложение?

— Не! Нямаме време. Всъщност две минути ще са ми напълно достатъчни, но тогава ще ме презираш, че съм се държал като прасе. — Бавно измъкна ръце от роклята й. Дланите му горяха. Успя да се откъсне от Арабела, но му беше толкова трудно. — Сложи си гривната и обиците. Трябва да слизаме вече.

Арабела се изкиска — един звук, който беше истинска наслада за съпруга й. Джъстин затвори очи за миг и вдъхна специфичния женски аромат. Двамата толкова си приличаха, също като две упорити мулета. Въпреки това бяха така чудесно различни един от друг. И слава Богу!

Едва след като се бяха настанили в каретата с герба на Девърилови, Арабела се досети, че не бе разбрала дали Джъстин е открил нещо важно в спалнята на Жервез. Нито пък знаеше дали има някакви планове за вечерта.

Нямаше значение. Не трябваше да изпуска французина от очи през цялата вечер. Тя погледна с присвити очи към него. Жервез се бе настанил срещу нея до лейди Ан. Елзбет седеше от другата й страна. Майка й умело ги бе разделила. Явно тя вече знаеше как точно стоят нещата. Лесно можеше да се досети, че майка й също имаше доста въпроси.

Талгарт Хол представляваше ниска, разпръсната постройка в грегориански стил, издигната от бащата на настоящия лорд Талгарт. Същинска туфа гъби, бе отбелязал веднъж бащата на Арабела, сравнявайки я със своята внушителна къща Ившам Аби. Всъщност къщата беше хубава. Още по-красива изглеждаше тази вечер, обляна от лунната светлина и с безбройните си прозорци, които блестяха в мрака и хвърляха отблясъци върху каретите на местната аристокрация, дошла за тазвечерната забава. Алеите бяха осветени от множество факли, държани от лакеи, които в по-голямата си част бяха специално наети за случая. Същия следобед Сюзан бе споделила с Арабела: „Мама трябваше първо да им обясни какво е факел и какво трябва да правят с него, тъй като мнозина мислеха, че е нещо за ядене.“

Графът отвори с поклон вратата на каретата и помогна на всяка една от дамите да слезе. Арабела беше последна. Джъстин й подаде ръка и тя стисна здраво пръстите му.

— Ела, любима — тихо каза той, — всичко ще бъде наред, ще видиш. Стой само близо до майка си и доктор Брениън. Аз ще се погрижа за всичко.

Тя потърси по лицето му някакъв знак за настроението му. Освен неприкритата заплаха, която се четеше в очите му, на лицето му не бе изписано абсолютно нищо друго.

— Върви по дяволите — рече му също тъй тихо. — Не можеш да ме заключиш в килера, за да съм в безопасност. Аз съм част от тази история, Джъстин. Не отговарям за постъпките си, ако отново забравиш тази подробност. — Той усети ръката й да се плъзга надолу към предницата на панталоните му. Стисна дланта й, поднесе я към устните си и я целуна.

— Няма да забравя. Но трябва да обърнеш внимание на малката подробност, че съм ти съпруг и трябва аз да се погрижа за Жервез. Ще правиш точно каквото ти кажа. Не искам повече да те излагам на опасност. Говоря съвсем сериозно. Трябва да ме слушаш, Арабела.

Тя предизвикателно вирна брадичка. Издърпа ръката си и с горда стъпка тръгна към парадните стълби на Талгарт Хол, последвана от лейди Ан и Елзбет. Що се отнася до конта, той вече ги чакаше на входната площадка.

Лейди Талгарт ги връхлетя като орел, преди още икономът да е съобщил официално за пристигането им.

— О, скъпи мои, колко се радвам! Мила моя Ан, колко си изящна тази вечер! Сивото е толкова по-различно от черното, което трябваше да носиш, нали? Самата аз, разбира се, никога не бих сложила цвят, който да не показва съответната почит, но всички ние сме толкова различни, нали?

— Много сме различни, слава Богу! — намеси се Арабела. — Ела, майко, нека видим кой е дошъл. — Сграбчи ръката на майка си и я повлече след себе си към огромната бална зала на Талгарт Хол. Присъстваха практически всички съседи от областта. „Каква великолепна гледка — помисли си Арабела, — също като ято пауни.“

— Ама наистина, мила, ти изобщо не я жалиш — подхвърли лейди Ан, а в гласа й се прокраднаха насмешливи нотки.

— Тя е просто една кучка — безразлично отвърна дъщеря й. — Но това теб не те засяга, нали? Сигурна съм, че Сюзан ще се чувства много по-добре, щом се омъжи и се отдели от майка си. Надявам се само да успее да си намери съпруг тъй очарователен, както Джъстин. Боя се обаче, че няма друг мъж като него.

— Говориш също като момиче, което се е влюбило до уши — каза лейди Ан. — Много се радвам за теб, скъпа. Говорих с Джъстин, както вече навярно си се досетила. Той ми разказа всичко. Е, не знам дали цялата тази история е вярна. Поне ми каза достатъчно факти. После трябва да ги обсъдим. — Тя вече се обръщаше нетърпеливо. — Дали Пол вече е пристигнал? За нещастие днес не успях да го видя. Ти също едва ли щеше да го забележиш, тъй като си толкова заета със съпруга си.

Арабела предпочете да не й отговаря.

— А, ето я Сюзан! Не е ли прекрасна? Толкова обичам този нюанс на розовото!

Не след дълго приятелката й вече кръжеше около тях.