Искаше му се да й каже, че не намира много смисъл в думите й, но предпочете само да отвърне:

— Както желаете.

Арабела настръхна. Той я пренебрегваше! Почувства в гласа му нотки, които издаваха човек, привикнал да командва и да му се подчиняват. Едва ли беше възможно. Най-вероятно беше точно това, на което приличаше — пират и мошеник, човек, който живее с измами, човек, когото не го е грижа за никого, накратко — извънбрачният син на баща й.

— Довиждане — спокойно каза тя. — Надявам се единствено, че чувството ви за чест ще ви възпре да дойдете в Ившам Аби. Появата ви би причинила на скърбящата ми майка още една голяма болка. Ако изобщо във вас има почтеност, ще се държите настрана. — А може би той започваше да си мисли, че го моли? В никакъв случай не биваше да го допусне. — Стойте настрана! Заповядвам ви да стоите далеч от дома ми! — изкрещя, после се обърна рязко и бързо се отдалечи от неподвижния мъж. Спря за миг и бавно се обърна. — Като незаконороден син на баща ми трябва да разговаряте с адвоката му. Може би ви е оставил нещо — нещо символично, предполагам — тя се завъртя и бързо се отдалечи.

Арабела бе доволна, че е взела надмощие над него. Поне това бе успяла да постигне. Мъжът стоеше, загледан след нея.

— Не — каза си той тихо, като леко потупваше с ръкавиците си отворената си длан, — присъствието ми няма да причини болка на майка ви. Не тя, а вие ще страдате, лейди Арабела. По-високомерна сте и от баща си. Дяволски сте горда, но аз все пак ви съжалявам.

ПЕТА ГЛАВА

Лейди Ан седеше между дъщеря си и Елзбет, заварената си дъщеря. Раменете й бяха леко приведени, а белите й като слонова кост ръце бяха здраво стиснати в скута й. Над лицето й се спускаше тежък черен воал, който прикриваше сплетената й руса коса, и падаше тежко върху гърба й. Беше й горещо, искаше й се да е настъпила вечерта и тя да бъде сама в спалнята със спуснати завеси, освободена от тези черни дрехи, които я покриваха от глава до пети.

Джордж Брамърсли, адвокат на покойния й съпруг, бе пристигнал едва предния ден с една от каретите на мъжа й. Сега се бе настанил с обичайното за него показно достолепие зад голямото дъбово бюро в библиотеката. Лейди Ан го наблюдаваше как съзнателно се бави. Първо методично излъска малките кръгли стъкла на очилата си, а след това ги намести на нашарения си с вени орлов нос. Постави на бюрото пред себе си документи, които подреди първо на едната, после на другата страна. Сълзящите му старчески очи съзнателно отбягваха трите жени. На лейди Ан й се искаше да вземе гребен и да среши стърчащата му рядка сива косица. Адвокатът беше стар приятел на покойния й съпруг. Винаги бе изпитвала съжаление към него, а сега й се искаше просто да не го бе виждала.

Тя усещаше нарастващото напрежение на Арабела, която беше много отслабнала през последните дни, тъй като след смъртта на баща си почти не се хранеше. Лейди Ан беше сигурна, че тя няма да успее да се сдържа още дълго. Освен това знаеше, че дъщеря й гледа на прочитането на завещанието като доказателство за смъртта на баща й. След това нямаше да има повече въпроси, повече съмнения, повече напразни надежди.

Почувства, че всеки миг самоконтролът на Арабела ще се наруши. Почуди се какво ли би могла да й прошепне, за да я успокои. Не трябваше да се опитва да я утешава, тъй като девойката не би приела подобно нещо никога и от никого. Просто трябваше да й каже каквото и да е само за да отвлече вниманието й; няколко думи, които да насочат поне за миг мислите й в друга посока.

Не успя да го стори навреме. Арабела скочи от стола си и се приближи до бюрото. Постави ръце на бюрото и се наклони към господин Брамърсли.

— Господине, не желая повече да протакате четенето — прошепна тя със заплашително спокойствие. — Не знам каква е причината, поради която се бавите по този глупав начин, но не желая повече да търпя това. Освен това искам да ви посоча, че майка ми започна да се изморява, след като вие не можете да го забележите сам. Прочетете завещанието на баща ми незабавно или в противен случай ще ви освободя от задължението ви и ще го направя сама.

Червените вени по носа на адвоката сякаш още повече изпъкнаха и се очертаха като фина мрежа на фона на съсухрените му бузи. Той пое дълбоко дъх и погледна с оскърбен вид към лейди Ан. В отговор тя му кимна вяло. Брамърсли зае величествена поза, вирна брадичката си над яката на ризата си и като се изкашля, заяви:

— Скъпа моя лейди Арабела, ако благоволите да заемете отново мястото си, ще започна четенето.

— Това е истинско чудо! — възкликна Арабела, без да скрива презрението си. — Залавяйте се за работа, сър.

Тя седна отново на мястото си. Майка й не можа за да събере достатъчно сили, за да й направи забележка. Почувства някакво движение от дясната си страна и се обърна с нежна усмивка към Елзбет. Пресегна се и стисна малката й ръка в своята. Срамежливата Елзбет! Различаваше се от сестра си така, както мечът се отличава от перото, което изобщо не означаваше, че перото може да пише добре. Тази мисъл я накара да се усмихне под черния воал. Какви странни мисли идват понякога на човек.

Джордж Брамърсли взе един документ, приглади с длан първата страница и започна:

— Събрали сме се днес поради една печална причина. Ненавременната кончина на Джон Лейтам Евърхард Девърил, шести граф Страфорд, наскърби всички ни — семейството му, приятелите му, онези, които работеха за него, и преди всичко, родината му. Смелата му саможертва в защита на правата на англичаните…

Чу се лек шум и Арабела усети как лек полъх докосва врата й. Досети се, че вратата на библиотеката е била отворена, а след това затворена. Това не я интересуваше. Нищо нямаше значение в този момент. Може би мировият съдия бе дошъл да отстрани Джордж Брамърсли, слава на добрия Бог. Не, не точно сега. Тъй като най-сетне адвокатът се бе захванал с работа по същество. В гласа му се появи нова неочаквана несигурност, но това също беше без значение. Поне правеше това, което му бе заповядала.

Лейди Ан помръдна грациозно и хвърли поглед към вратата на библиотеката. После се обърна рязко, пое дълбоко дъх, изпъна гръб и се загледа право напред.

— …на верния иконом на семейство Девърил, Джосая Крупър, завещавам сумата от петстотин лири с надеждата, че той ще остане със семейството ми, докато не дойде време…

Продължаваше да нарежда монотонно, а на лейди Арабела и се струваше, че изрежда имената на всички минали, настоящи и бъдещи слуги на баща й. Как само й се искаше всичко да е свършено и приключено!

Господин Брамърсли спря за миг, вдигна замислен поглед към Елзбет и позволи лека усмивчица да изкриви ъглите на устата му. После продължи да чете с по-мек тон, по-бавно, много ясно и отчетливо:

— „На дъщеря си Елзбет Мария, родена от първата ми жена, Магдален Хенриет дьо Трекаси, завещавам сумата от десет хиляди лири в нейно лично и пълноправно разпореждане“.

„Добре замислено, татко“ — реши Арабела. Сестра й ахна от изненада, а красивите й кафяви очи се разшириха отначало от недоверие, а след това с едва прикрито вълнение. Да, баща й беше сторил много добре. Арабела нямаше никаква идея защо Елзбет не бе отгледана заедно с нея. Винаги бе вярвала безпрекословно на баща си и когато той й бе казал, че сестра й просто не иска да бъде с тях и че предпочита да живее с леля си, тя му бе повярвала. А сега той я бе направил една богата млада дама. Доволна беше от този обрат.

Адвокатът яростно задъвка долната си устна, усещайки се виновен, че изневерява на професионализма си. Но последното изречение, което графът бе написал, се отнасяше за по-голямата му дъщеря и изглеждаше толкова злобно, толкова безсмислено жестоко, че не можеше да се застави да прочете думите. Във всеки случай, какво ли бе имал предвид графа, както бе отбелязал, „че тя, за разлика от блудната си майка и алчната фамилия Дьо Трекаси, доброволно и изцяло ще предаде обещаната сума в разпореждане на бъдещия си съпруг.“ Не, не би могъл да прочете това.

Арабела отново насочи вниманието си към господин Брамърсли, като почукваше нервно с пръсти по облегалката на стола. Предполагаше, че сега ще последват нарежданията на баща й за управлението на имението в нейна полза до навършването на двайсет и първия й рожден ден. Надяваше се майка й да бъде спомената като неин пръв попечител. Оставаше обаче тъжния факт — нямаше роднина от мъжки пол, който да наследи титлата.

Джордж Брамърсли се загледа в изписания с красив почерк документ в ръцете си. Дявол да го вземе, трябва да приключва с тази история веднъж и завинаги. Продължи:

— „Последните ми разпореждания бяха взети след внимателен размисъл в продължение на няколко години. Те са окончателни и неоспорими. Обявявам за мой наследник седмия граф на Страфорд, Джъстин Евърхард Морли Девърил, праплеменник на петия граф на Страфорд по линия на брат му, Тимъти Пофам Морли. На него завещавам всички мои земни богатства, които включват основно имението Ившам Аби, земите му и рентите…“

Стаята сякаш се завъртя пред очите на Арабела. Тя се втренчи в Брамърсли, неспособна да възприеме думите. Седмият граф на Страфорд? Никой никога не й бе споменавал, че съществува такъв племенник. Господи, сигурно беше някаква грешка. Та този човек дори не беше тук. Такъв мъж не съществуваше. Изведнъж си спомни, че бе чула вратата на библиотеката да се отваря и затваря. Обърна се и погледът й срещна хладните сиви очи на същия мъж, когото бе видяла сутринта край езерото с рибките. Изгуби ума и дума. Не беше извънбрачно дете на баща й. Беше истински наследник. Това бе всичко, което успя да си помисли, всичко, което можа да достигне до разума й. Той се задоволи да й кимне учтиво, без нищо в хладното му държание да издава, че изобщо някога я е срещал.

— Арабела, Арабела! — Лейди Ан нежно подръпна ръкава на дъщеря си. — Сега трябва да слушаш внимателно. Моля те, Арабела, трябва да внимаваш. Съжалявам, но се налага, скъпа.