— Наистина ли? — възкликна лейди Ан. — Каква чудесна идея! Тъкмо ще можете, скъпа Аурелия, да ме посъветвате какво да прибавя към чеиза си.

— По този въпрос не знам нищо.

— Мамо, разбира се, че знаеш. Нима не си се омъжила за татко, преди да ме родиш?

— Сюзан! Внимавай какви ги говориш или ще кажа на баща ти!

— Ще му кажеш пред лорд Грейборн, така ли? Моля те, мамо, кажи му!

Графът поведе лейди Талгарт към каретата, а Арабела и Сюзан изостанаха назад. Арабела хвана приятелката си под ръка и я попита:

— Как успя да убедиш майка си?

— Изобщо не беше трудно, Бела. Татко и доктор Брениън са приятели от толкова години, че едва ли подобни глупости биха могли да развалят познанството им. Аз, разбира се, се възползвах от това, че той е и неин лекар. Казах й: „Мамо, какво ще правиш, ако се разболееш? Кой ще ти предписва лекарствата тогава? В края на краищата доктор Брениън едва ли ще се загрижи особено за здравето ти, след като си обидила жена му.“ Тук наистина попаднах право в целта. Не съм ли същински Сократ? Или по-скоро трябва да се нарека Соломон? Ама че са трудни тези решения. Освен това и двамата са мъже, нали? Какво ли толкова са знаели?

Младата жена гледаше втренчено старата си приятелка.

— Страхотна си, Сюзан!

— Знаеш, че мама не обича да бъде в числото на пренебрегнатите. Не е глупава. Ще свикне, щом веднъж лейди Ан направи каквото е намислила.

Едва тогава й хрумна нещо друго. Това беше последната вечер на Жервез в Ившам Аби. Какъв по-добър повод да държи Елзбет настрана от него на забавата с танци?

Сюзан целуна набързо Арабела по бузата, а после се обърна към графа. Усмихна му се мило и му подаде ръка. Изглежда, че графът се забавляваше. Взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Не се омъжвайте за лорд Грейборн, госпожице Талгарт. Горкият човек ще се препъне във вас като в скала. Не, на вас ви трябва някой господин, който да ви бие всеки ден и да ви се подиграва. Освен това не забравяйте, че Арабела е яростна като тигрица. Ако продължавате с оскърбителните си забележки, нищо чудно да ви предизвика на дуел. Тя е особено ревнива към завоеванията си. Загрижен съм за вашата безопасност. Предупреждавам ви за ваше добро.

Сюзан тръсна русите си къдрици и се усмихна дяволито на приятелката си.

— О, Бела е толкова сигурна в завоеванията си, че едва ли някога ще ме сметне за сериозна заплаха. Освен това никога не би ме наранила, тъй като не би видяла никакъв смисъл в това. Просто ще се разсмее и ще ме отпрати.

Тя се разсмя звънливо и тръгна с Арабела към вратата. Приведе глава и добави с потаен тон:

— Представяш ли си, мама забрани на горкия лорд Грейборн да дойде с нас тази сутрин. Както вече казах, тя изобщо не е глупава. Забелязала е, че той се заглежда по Елзбет. — На лицето й се изписа гримаса. — Това вече ще й дойде в повече. Първо ти успя да си хванеш граф, а сега Елзбет прелъстява моя кандидат.

— Говорите така, сякаш това наистина ви засяга — подхвърли графът и като й се усмихна, се отдалечи. Намираше забавно, че точно лейди Талгарт му бе осигурила идеалното решение на проблема му — последното изпитание за алчността на французина. Това беше последният шанс на Жервез и той едва ли щеше да го изпусне. Срещна погледа на Арабела. И тя мислеше за същото.

Графът уведоми останалите за поканата по време на обяда.

— Бях поласкана — каза лейди Ан. — Мислех, че никога вече няма да стъпи тук. Не мислите ли, че е приятно човек да има съседи, които са загрижени за него?

— Ан — намеси се графът, — вие сте твърде лековерна и склонна да прощавате. Характерът ви направо ме плаши.

— Не — весело отвърна тя, — изобщо не е така. Старата вещица знае добре какво преследва. Явно й се е наложило да преглътне старомодните си схващания. Направо ми иде да се разсмея.

— Мамо, учудваш ме. Ти ли си тази, която казва това? А изглеждаш толкова миловидна.

— Да, мила, знам — тя си взе парче шунка и се усмихна на останалите.

Арабела забеляза напрегнатото лице на Елзбет. Интересно за какво ли мислеше сестра й? Докато тя гледаше към Елзбет, съпругът й не откъсваше поглед от Жервез. Сигурен беше, че съобщението му за миг накара очите на младия мъж да потъмнеят, но след това устните му се извиха в тънка доволна усмивка.

„Точно така, копеле — мислеше си графът. — Кроиш плановете си за довечера. Тогава ще те пипна.“

След като дамите проведоха едно доста продължително обсъждане на подходящите за събитието рокли, графът се отпусна назад и с добродушно изражение подхвърли:

— Какво хубаво слънце грее. Тъй като днес е последният ден на госта с нас, защо вие, дамите не го вземете с вас за една последна разходка из имението?

Елзбет го погледна изненадано. Арабела я потупа по ръката и й каза:

— Идеята е чудесна. Всъщност мисля да минем през Талгарт Хол и да поканим с нас Сюзан, а може би и лорд Грейборн. Жервез, какво ще кажете?

— Ще ви помоля само да стоите настрана от развалините на стария манастир — обади се лейди Ан.

— Вече ти обещах, мамо — отвърна Арабела. — Повече никакви развалини. — Тя се усмихна на съпруга си.

Лейди Ан примигна от изненада. „Слава Богу — рече си тя, — слава Богу!“ Явно се бяха помирили. Джъстин вече не я мислеше за любовница на Жервез. Тогава коя ли беше любовницата му? Или просто се е заблудил? Тя погледна към Елзбет и едва не изпусна вилицата си. Заварената й дъщеря гледаше Жервез, а любовта се бе изписала в очите й. О, не! Не беше възможно. В никакъв случай! Миг по-късно осъзна, че това беше единствената възможност.

Значи и Арабела, и Джъстин знаеха. Какво да прави? Само ако Пол беше тук, при нея, точно в този миг!

Жервез отвърна галантно:

— Ще ми бъде изключително приятно да прекарам следобеда в компанията на три толкова красиви дами. А вие, милорд? Ще ни придружите ли?

— За нещастие трябва да остана тук — отвърна графът, без да вдига очи от тъмночервеното вино в кристалната си чаша. — Дърводелците ще дойдат днес да поправят разхлабените дъски на дюшемето в графската спалня.

Без да се забави нито миг, Жервез добави:

— Значи само аз ще прекарам следобеда приятно, милорд.

— Надявам се — любезно рече домакинът. — Особено като се има предвид, че си тръгвате утре.



Дърводелецът на имението си помисли, че направо си губи следобеда да кове ненужни гвоздеи в стабилния под на графската спалня, но не каза нищо.

Почти беше станало време за чай, когато Джъстин влезе в спалнята уж за да провери работата на дърводелеца. Огледа свършеното и с усмивка го похвали.

— Милорд — рече Търпин, — всъщност мисля, че нямаше много работа за мен. Но, разбира се, каквото имаше за вършене, го направих чудесно, както бихте очаквали от мен. И както самият аз бих очаквал от себе си.

— Съгласен съм с теб, Търпин — усмихна му се графът. — Ето ти една гвинея за добрата работа.

Дърводелецът прие незаслуженото злато, събра инструментите си и го последва навън от покоите му. Никога нямаше да проумее приумиците на благородниците.

Лейди Ан влезе при графа в библиотеката.

— Джъстин, бих искала да поговорим, ако не възразявате.

Той затвори счетоводната книга и й се усмихна виновно.

— Моля ви, Ан, заповядайте и говорете колкото пожелаете. Признавам си, че вече трети път пресмятам числата на тази страница и все получавам различна сума. Ще трябва да потърся помощ от Арабела. Мисля, че с нейна помощ в бъдеще ще си спестя много усилия.

— Днес на обяд разбрах, че сте се спогодили с Арабела. Не мога да изразя колко се радвам. Освен това явно беше, че и двамата сте се досетили за връзката на Елзбет с Жервез.

Джъстин внимателно остави перото си на писалището.

— Щях сам да поискам да разговарям с вас, Ан. Дъщеря ви ми прости глупостта и слепотата ми. Дори ми каза, че аз съм нещо като нейната друга половина и ако не ми прости, значи не би простила на самата себе си. Това е твърдение, което изобщо не ми звучи логично. Все пак приех думите й с готовност, тъй като от заключението й аз само печеля. Обичам дъщеря ви, Ан. Бих дал живота си за нея. Ще прекарам живота в опит да поправя грешката си. — Усмивката му стана по-широка. — Не се съмнявам, че Арабела от своя страна ще се старае често да ми натрива носа.

— Кажете ми как изобщо стигнахте до заключението, че тя ви изневерява.

И той й разказа всичко.

— Бях истински глупак, въпреки че бях напълно убеден в заключението си, имайки предвид видяното.

— Арабела не ви ли е казвала, че има скривалище в плевнята? Още като дете ходеше там, когато се чувстваше нещастна, когато я беше яд на баща й или на мен, или когато не знаеше какво да прави. Тя очевидно е отишла там в деня преди сватбата, защото е искала да размисли над промените в живота си. Жалко, че случайно сте били там и сте я видял. Още по-жалко, всъщност истинска трагедия е това, че Елзбет е любовница на Жервез. Направо не знам какво да правя, Джъстин. Вие и Арабела несъмнено сте го обсъждали.

— Така е, но и двамата не искаме да предприемаме нищо, преди той да си тръгне.

— Защо Жервез изобщо е тук, Джъстин? Знаете повече, отколкото ми казвате, нали?

— О, не. Просто има толкова много загадки, толкова много въпроси, които не са намерили отговора си и още повече въпроси, които никога не са били изказвани. Не вярвам на Жервез. Бих искала да знам защо му позволихте да остане?

Но графът само поклати глава. Не искаше тя да знае, че двамата с Арабела очакваха французина да предприеме своя ход тази нощ. Не искаше да я тревожи. Освен това не желаеше лейди Ан да се опитва да вземе контрола над събитията. Не беше сигурен дали майката не е също тъй непредсказуема, както дъщерята. Не, не можеше да поеме подобен риск.

— Утре можем да обсъдим по-подробно тези неща, Ан. Заедно с Пол. Става ли?

— Лъжете ме — въздъхна тя. Стана и оправи полите на бледожълтата си рокля. — Радвам се, че двамата с Арабела сте пак в добри отношения. Що се отнася до другото… Ще поговоря с Пол, бъдете сигурен. А ако Жервез тръгне след вас тази вечер в Талгартови, ще узнаете какво цели.