Арабела бавно се изправи на крака. После отиде право в прегръдката на съпруга си. Притисна лице към рамото му.

— Толкова се радвам, че дойде да ме спасиш! — възкликна тя. После вдигна очи да го погледне. — Ти си най-красивият мъж на света. Преди смятах, че си най-красивият мъж в Англия, но сега вече зная. В целия свят, милорд, в целия свят.

— Така ли? Е, надявам се, че не си си мислила, че няма да дойда да те спася? Че кой иначе би спорил с мен? Кой би ми крещял? Кой би ме целувал толкова сладко?

Арабела отново зарови лице в рамото му.

— Вече ми вярваш — прошепна тя. — Сега вече ми вярваш. Вече знаеш, че той никога не ми е бил любовник.

Арабела усети, че тялото му леко се напряга, и й се прииска да се разплаче.

— Няма значение. — Но, не, имаше. Стоеше между тях така, както срутилата се врата ги бе разделяла.

— Но ти дойде да ме спасиш. Благодаря ти за това.

Джъстин потърка с брада косата й. После се отдръпна малко назад и я погледна.

— Двамата с теб имаме много да разговаряме. Хайде, да се махаме оттук. Нямам особено желание да те подлагам на по-нататъшни изпитания.

— Един момент, Джъстин. Не бях сама тук. — Тя взе свещта от ръката му и внимателно я премести към скелета.

— Мили Боже, не мога да повярвам! — Джъстин я погледна и се учуди на спокойствието й. После коленичи и набързо огледа скелета. Миг по-късно стана и изтупа панталоните си от полепналия прах. — Нека първо те измъкна от това място, а после ще се погрижа този приятел да бъде погребан подобаващо. Предполагам, че не знаеш кой е той? Не, едва ли.

Освети пътя й и Арабела се промуши покрай него на свобода. Писмото, което беше мушнато в обувката й, напомни за себе си още с първите й крачки. Тя се почувства обременена от нежеланото и тягостно познание. За много неща трябваше да помисли — за името на баща си и, разбира се, за Елзбет. Реши на първо време да мълчи. Никой не трябваше да узнава какво е научила, нито дори Джъстин, докато не го обмислеше както трябва и не подредеше всички факти.

Измъкна се на ярката слънчева светлина и се огледа. За пръв път осъзнаваше колко скъпоценен е животът. После вдигна лице и с наслада се остави на слънчевите лъчи.

А след това отиде при майка си и я прегърна, досущ малко дете, което току-що се е пробудило от кошмар.

— Сладкото ми момиче — притисна я лейди Ан и погали мръсната й коса. — Миличката ми, всичко е наред. Вече всичко е наред. Сега си в безопасност. Мама те е гушнала. Божичко, имаш кръв по главата. Няма значение. Сега ще се погрижим за това.

Но нито тя, нито останалите бяха в безопасност. Не знаеше дали опасността идва от французина, или от писмото в обувката й. Сигурното беше едно — дълго време никой от тях нямаше да бъде в безопасност.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— Олеле, как само изглеждаш! — възкликна графът, като сложи ръка на рамото на жена си. Усети, че се страхува дори само да я изпусне от поглед. — На косъм ти се размина — рече той, после я придърпа към себе си и я притисна силно. — Само на един проклет косъм. Няма повече да ме плашиш така, чуваш ли, Арабела?

Тя поклати глава, все още притисната до рамото му.

— Беше ужасно. Мислех, че никога вече няма да видя как слънцето залязва над покрива на къщата. — Замълча за миг и потърка нос в мекия плат на палтото му. — Боях се, че никога вече няма да те видя.

— Аха! — възкликна в отговор Джъстин. Повдигна брадичката й, взря се в лицето й и я целуна нежно. — И двамата имаме нужда от една хубава баня. Дай да видя къде си се ударила главата.

Слава Богу, не беше толкова зле, колкото изглеждаше.

— Ще се оправиш. Сега те чака банята. После искам да поговоря с теб.

В този момент Арабела взе решение какво да прави. Джъстин все така не й вярваше, но въпреки това бе дошъл на помощ. Значи не му беше безразлична. Най-малкото, което му дължеше, беше истината.

— Аз също искам да говоря с теб.

А последствията да вървят по дяволите.

Графът само й се усмихна. Чудно какво ли щеше да му каже? Дали щеше да поиска прошка? Спомни си думите, които Арабела бе прошепнала до рамото му в тясната монашеска килия. Беше помислила, че вече й вярва. За какво ставаше дума? Не, сега не трябваше да мисли за това. Навярно щеше всичко да му признае. Нима току-що не бе казала, че иска да говори с него? Искаше цялата тази история да приключи веднъж завинаги. Но не, имаше още много, много други неща. Оставаше Жервез и всичко, което проклетото копеле, бе забъркало.

— Грейс ти е приготвила ваната. Най-добре да накарам горкия Грубс да направи същото. — Той се обърна неохотно. Не му се искаше дори за миг да я изпуска от очи, нито пък да излиза от графската спалня.

— Джъстин?

— Да?

— Благодаря ти. Ти ме спаси. Знаех си, че ще дойдеш, и ти наистина го направи.

— Ти би направила същото за мен, нали?

— Да, бих го направила. Но знаеш ли, милорд, мисля, че бих действала малко по-бързо — отвърна предизвикателно. — След сериозен размисъл бих казала, че се съмнявам дали бих те оставила да чакаш толкова дълго.

Джъстин се разсмя.

— Това беше добре казано. Вълкът мени козината си, но не и нрава си — добави и излезе.



За нещастие не им остана време да поговорят преди вечеря.

Както можеше да се очаква, разговорът на трапезата скоро се насочи към загадъчния скелет в стената на килията.

— По нищо ли не може да се разбере самоличността на горкия човек? — обърна се лейди Ан към графа.

— За нещастие няма никакви следи. По облеклото му може да се предположи, че е срещнал насилствената си смърт преди около двайсет години. Що се отнася до въпросите как или защо, или пък от чия ръка… — Графът само сви рамене.

Арабела замислено хапеше устната си. Обичаше свинско печено, но тази вечер направо не можеше да го гледа. Господи, та тя държеше отговорите на всички тези въпроси. Можеше да си представи какъв ужас ще се изпише на лицата им, ако им кажеше, че баща й беше убил този човек, любовника на Магдален на име Шарл. Ами Жервез? Как ли би реагирал, ако разбереше истината? Всъщност Жервез може би вече знаеше? Тя наведе глава и започна да си играе с няколко зърна зелен боб. Повече от всичко искаше да остане сама, далече от другите и да размисли. Трябваше да реши какво да прави.

— О, Арабела, колко е ужасно, че си била затворена сама с онзи скелет! Толкова си смела. Божичко, сигурно щях да умра. — Елзбет потрепери и от вилицата й изпаднаха няколко грахови зърна.

— Не, едва ли — отвърна тя. — Щеше да откриеш скелета и да пребледнееш като платно — поне аз направих точно това, — но после щеше да размислиш и да подходиш съвсем практично по въпроса.

— Мислиш ли? — намръщи се сестра й. После вдигна глава. — Смяташ, че щях да бъда толкова смела, колкото теб?

— Изобщо не се съмнявам. Ти също не би трябвало да се съмняваш. Моля се само това никога да не ти се случва.

Доктор Брениън погледна двете сестри. Ако Арабела можеше да даде на Елзбет цялата си сила още сега, на масата, тя беше готова да го стори. Какво ставаше тук? В нея бе настъпила такава силна промяна. Поклати глава замислено. Ан щеше да му каже по-късно какво става.

— И двете с Елзбет сте здрави като коне, но вас, уважаема графиньо, смятам да прегледам най-обстойно — обърна се той към Арабела. — Искам да се уверя, че сте напълно здрава.

Тя се насили да се засмее.

— Какво? Искате да стана жертва на някое от вашите отвратителни лекарства? Не, сър, благодаря. Майко, моля те, подай на добрия доктор малко от онзи пържен лук. Така поне ще отвлече вниманието си от мен.

— Джъстин — обърна се лекарят към графа, — не можете ли да убедите жена си, че трябва да бъде малко по-разумна?

Той само се усмихна и поклати глава.

— Оставете я да носи цицините и синините си на мира, Пол. Сигурен съм, че й няма нищо сериозно. Но бъдете сигурен, че тази нощ ще я държа под око отблизо.

— Аз съм този, който трябва да ви поиска извинение, скъпа Арабела — намеси се Жервез, като се наклони напред и направи артистичен жест с ножа си. Това бяха първите му думи през цялата вечеря. — Постъпих неразумно, като ви изложих на тази опасност. Постъпката ми е непростима и с нищо не може да бъде оправдана. Кажете ми какво бих могъл да направя, за да получите възмездие?

Арабела вдигна очи към него. Искаше й се да му каже, че просто би могъл да си тръгне и никога повече да не се връща. Или можеше да се гръмне. Можеше да се удави в езерото при рибките. Преди всичко й се искаше да го разпита какво знае и защо изобщо бе дошъл. Освен това без съмнение в напевния му глас се долавяха фалшиви нотки. Загрижеността в думите му изобщо не бе достигнала до тъмните му очи. Може би в тях беше изписано облекчение? Облекчение от какво — че не беше умряла? Какво изобщо ставаше тук? Как ли можеше да разбере?

Насили се да му се усмихне.

— Приемам извинението ви. С готовност ви прощавам, защото аз също исках да разгледам развалините. Вината е на двама ни.

Дали гласът й не звучеше престорено като неговия? Надяваше се, че поне копелето щеше да го забележи. Не смееше да погледне към Джъстин. Сигурна беше, че по-късно ще й каже съвсем ясно какво точно мисли.

— Значение има единствено това, че си напълно невредима — обади се лейди Ан. — Бих искала да издам една заповед. Никакви разходки повече сред развалините. Спомням си, че баща ти още преди години те бе накарал да му обещаеш точно това. Хайде, обещай го отново.

„Да, мислеше си Арабела, татко искаше да не се приближавам до развалините. Сега вече не се съмнявам каква е била причината. Боял се е да не разкрия това, на което случайно попаднах днес.“

Сърцето й се сви от болка, но успя да каже:

— Това е най-лесното обещание, което трябва да спазвам, мамо.

Доктор Брениън насочи вниманието си към Жервез. Беше започнал да презира младия мъж също толкова, колкото и графа, но по съвсем други причини. Опасяваше се, че той представлява опасност за Ан. Що за опасност не знаеше, но в гърдите му оставаше неясния страх. Все още се чудеше какво ли Джъстин бе открил за Жервез и какви бяха плановете му? Дали нямаше просто да го остави да си иде?