— Поне четири или пет стаи стоят така, както са били преди седемстотин години. Покрай тях минава единственият незасегнат коридор.

Изглежда, че този факт бе разпалил интереса му, защото очите му блеснаха жадно.

— Трябва да побързаме, Арабела. Искам да видя тези помещения. Никога вече няма да имам тази възможност.

— Влизането вътре не е безопасно, Жервез — поколеба се тя. — Мога да ви покажа някои каменни стени, които са се срутили през последните десет години. Всъщност една от тях падна почти върху мен.

— Не бих посмял да ви подтиквам към какъвто и да бил риск, скъпа Арабела. Настоявам вие да останете навън, в безопасност. Аз ще вляза сам в старите стаи.

Е, по дяволите. Не можеше да го остави да слезе сам долу, въпреки че се надуваше като паун.

— Е, добре, за последен път. Да вървим.

Той изглеждаше поласкан. Арабела обаче не разбираше от какво.

— Ще правя каквото ми кажете — каза той и като се поклони, отстъпи назад и й направи път.

— Следвайте ме и стойте близо до мен — каза му тя през рамо и го поведе надолу.

Заобиколи грамадата от камъни и се насочи към далечния край на развалините. Тук всички големи камъни бяха отместени настрана, за да се запази възможно по-дълго коридорът под тях. През процепите на тавана се процеждаше светлина, която разкъсваше мрака на коридора. Арабела спря до едно място, където големите обли каменни плочи все още обрамчваха входа на стълбището, водещо към по-долния етаж. Надникна вътре.

— Забравих да взема свещи. Вътре е твърде тъмно, за да се оправим без светлина. Съжалявам, конте. — Ох, най-сетне щеше да се отърве от него! Искаше да намери Джъстин. Искаше да го целуне така силно, че дъхът на двама им да спре. Искаше да го попита кога най-сетне бе проумял истината, когато най-накрая бе разбрал, че не му е изневерявала, кога…

Французинът измъкна две свещи и кибрит от джоба на жилетката си.

— Voila, скъпа Арабела. Както виждате, аз съм подготвен за изследователска работа.

Не можеше да повярва. Готова беше да изругае. Взе една свещ от протегнатата му ръка и я поднесе към запалената кибритена клечка.

— Долу е страшно тъмно — каза му тя, след като двамата бяха запалили свещите си. — Внимавайте и вървете бавно.

Тръгнаха бавно надолу по назъбените каменни стъпала, които водеха към подземния коридор. Трепкащата светлина на свещите не успяваше да пробие дълбокия мрак. Арабела прескачаше внимателно падналите камъни. Мислено се молеше Жервез да се спъне и да си счупи врата, но на глас каза:

— Внимавайте къде стъпвате, Жервез. — Тя спря за миг и вдигна свещта над главата си. — Виждате ли, винаги е така — посочи стените. — Винаги са мокри от влага. Не е ли странно да са влажни при яркото слънце, което свети отгоре?

Той покорно пристъпи към стената и прекара пръсти по грапавата мокра повърхност.

— Изумително! Къде са килиите на монасите, Арабела?

Странно, но беше някак припрян и замислен. Нали идеята да разглеждат проклетите развалини беше негова? Дори носеше свещи. Къде ли бе изчезнал ентусиазмът му?

— Точно пред нас коридорът се раздвоява. Дясното разклонение се е срутило още преди години. Всъщност всички помещения са празни. Няма нищо особено за виждане.

— Няма значение — каза той зад нея. — Важна е чудната атмосфера и опасната романтика на развалините. Искам да я усетя как ме пронизва до костите.

Коридорът свърши изведнъж и Арабела вдигна високо свещта си.

— Останал е единствено този коридор. Стаите започват от тази врата и са наредени една след друга. — Тя се промуши през тясната врата в първата килия. — Не се облягайте на касата на вратата. Дъбовите греди едва успяват да задържат камъните на мястото им.

Стояха един до друг в малката каменна стая, а свещите им хвърляха игриви сенки върху влажните стени. Въздухът беше плътен и миришеше на мухъл.

— Надявам се, че преди седемстотин години тук е било по-приятно — каза тя и се наведе да докосне с ръка пясъка, покриващ пода.

— Искам да видя другите килии — рече Жервез и тръгна към следващата врата. — Стойте тук, Арабела. Ще се върна скоро.

Тя кимна. Беше доволна, че не трябваше да го придружава. Всичко изглеждаше толкова мирно, че нямаше нищо против да остане сама. Мъждукащата светлина на свещта му се мярна за кратко в другата стая, после изчезна.

Арабела огледа стаята и си спомни колко голяма й бе изглеждала като дете. Представи си един груб дървен нар до едната стена и може би малка масичка до другата. Едва ли щеше да остане място за нещо друго.

Изведнъж нещо силно избумтя над главата й. После шумът се премести към укрепената с дъбови греди врата. Тя прикри с длан свещта по-близо до себе си и пристъпи напред, но в миг отскочи, защото камъните над вратата се срутиха в краката й.

Едва сдържа писъка си. О, Боже, защо го бе довела тук? Знаеше си, че не е безопасно.

— Жервез? Къде сте? Добре ли сте?

Той не се обади.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Тишината не продължи дълго. Камъните продължаваха да падат, вече по-близо до нея. Пред ужасената Арабела все нови и нови големи камъни се къртеха от древния зид и се търкаляха по пода. Те препречваха пътя към вратата и вдигаха във въздуха кълба задушлив прах.

Арабела изпищя, понечи да отстъпи и падна назад. Закашля се от праха. Задушаваше се, а очите й горяха от прахоляка, който се кълбеше покрай нея. Свещта й премигна заплашително, но тя побърза да я прикрие и успя да спаси скъпоценния пламък. Един камък я удари по рамото и тя изпищя повече от изненада, отколкото от болка. Притича в ъгъла на килията и се сви до стената, притиснала колене към гърдите си.

Стената зад нея се разтресе. Арабела се напрегна в очакване на неизбежната болка. Краят сигурно беше само на няколко мига от нея. Сама си бе докарала тази беда на главата. Глупачка! А, Джъстин? Не искаше да изоставя Джъстин. Мили Боже, та тя беше само на осемнайсет години! Не й се умираше. Изхлипа, а сълзите замрежиха очите й. После изведнъж се сепна. Глупачка, сто пъти глупачка. Заповяда си да се стегне. Вдигна по-високо свещта. На слабата й светлина видя как далечната стена на килията бавно се накланя и камъните от зида започват да се търкалят по пода към нея. Стисна очи, за да се предпази от праха, и притисна лице към стената.

Дъбовите греди над главата й простенаха за последен път и замлъкнаха. Арабела вдигна глава и за миг се учуди, че все още е жива. Отново вдигна свещта над главата си. Преглътна надигналото се в гърлото й ридание. Да, беше жива, но погребана сред каменните отломки.

Изправи се на крака и извика:

— Жервез? Жервез, добре ли сте? Къде сте?

Изминаха няколко дълги, мъчителни секунди, преди да чуе гласа му иззад срутената стена, приглушен от дебелата купчина камъни, която ги разделяше:

— Арабела? Вие ли сте? Слава Богу, че сте жива? В безопасност ли сте?

В безопасност ли? Да не би да се беше побъркал? Все пак се почувства по-добре, като чу гласа му.

— Да, добре съм. Има много паднали камъни и е прашно, но ми няма нищо.

Този път гласът му прозвуча по-ясно и по-уверено:

— Не се безпокойте, Арабела. Коридорът изглежда непокътнат. Ще отида да извикам помощ. Кълна се, няма да се бавя. Запазете смелост. Скоро ще се върна.

Жервез щеше да извика Джъстин. Слава Богу, че коридорът не се бе срутил. Помисли си за съпруга си и се успокои. Трябваше да бъде търпелива. Прекара длан по челото си и на мъждукащата светлина на свещта видя кръв по ръката си. Странно, защото не беше усетила никаква болка. Сигурно някой падащ камък я бе ударил по главата. Добре, че я бе ударил по главата, а не по носа. Арабела се разсмя на себе си. Така беше по-добре. Скоро Джъстин ще дойде. Всичко ще бъде наред.

Минутите се точеха безкрайно. Арабела пропълзя към средата на тясната килия. Пясъчният под беше обсипан с назъбени камъни, които се впиваха и режеха дланите и коленете й. Внимателно разчисти малко място от отломките и седна. После вдигна свещта и се огледа. Вратата сякаш бе избълвала тонове камъни. Само в горната й част се виждаше малко свободно място. Спомни си звука на падащата стена и внимателно погледна в тази посока.

Арабела изпищя пронизително. Насред нападалите камъни стърчеше ръка на скелет. Костеливите пръсти почти докосваха полата й. Сякаш самата смърт протягаше ръка към нея от ада. Отдръпна се колкото можа и с мъка потисна нов писък.

Насили се да отвори очи и пак погледна към гротескно изкривените пръсти. Вдигна бавно свещта и след кратка борба със самата себе си погледна към кухината, която се бе отворила зад срутената стена. Костеливата ръка беше прикрепена към останалата част от човешки скелет. Скелетът лежеше на една страна с гръб към нея, но главата беше обърната почти назад. Празните кухини на орбитите се взираха в нея, но нямаше очи, които да я видят. В зиналата уста грозно стърчаха изпочупени зъби. Лъскавият череп беше увенчан от бяла перука.

Арабела потрепери и настръхна. Останките на някой умрял монах щяха да са по-малко плашещи. Почувства полъха на страховит мраз. Сякаш безформената сянка на смъртта беше легнала над нея.

За да докаже сама на себе си, че не е страхливец, Арабела се протегна и докосна проядения от червеите кадифен плат, който обвиваше ръката на скелета. Странно, все още беше мек на пипане. Вгледа се по-внимателно. Скелетът принадлежеше на мъж, облечен в тъмнозелено палто и кадифени панталони, които достигаха до под коленете. Спомни си, че като дете беше виждала баща си облечен в подобни дрехи. Мъжът едва ли беше погребан в древната си гробница от повече от двайсет години. Наведе се още по-близо и видя зиналата в гърдите на мъжа дупка. Тя свидетелстваше за начина, по който бе умрял. Смъртта му поне бе дошла, преди да бъде погребан в тази гробница.

На Арабела й бе нужно голямо усилие на волята, за да пъхне ръка в джоба на палтото. Може би вътре бе останал някакво писмо, някакъв документ, който да подскаже кой е мъртвецът. Джобовете бяха празни. Тя пое дълбоко дъх и бръкна в джобовете на панталоните. Напипа лист хартия. Бавно го издърпа.