Ха, добре казано! Графът беше толкова доволен от думите й, че му се прииска да я вдигне от креслото, да я целуне и незабавно да я отнесе в спалнята им. Искаше незабавно да я освободи от всичките тези проклети дрехи.

На лейди Талгарт й се искаше да напляска Арабела. За нейна изненада Сюзан взе ръцете на лейди Ан в своите и каза:

— Това е чудесно, лейди Ан. Доктор Брениън е добър човек. Веднъж, когато бях малко момиче, ме излекува от тежка болест. Тогава баща ми беше готов да му свали луната, стига да можеше. А сега доктор Брениън успешно се справя с подаграта на баща ми. Освен това вие сте свикнала да си бъдете господарка. Аз самата бих се изнесла на палатка, ако трябваше да живея под един покрив с Арабела. Подобна идея направо ме плаши. Направо ми става жал за графа, като го гледам как й отстъпва с покорно мълчание

— Стига толкова — намеси се Арабела. — Добре ме представи. Благодаря ти.

— Наистина мисля, че достатъчно говорихме за мен — обади се спокойно лейди Ан. — Колко дълго смятате да останете, лорд Грейборн? Разбрах, че сте се запътили към Брайтън.

— Възнамерявах да остана ден-два, милейди — побърза да отговори той, — но любезността на моята домакиня, както и гостоприемството, което ми предложихте, ме карат да се надявам, че ще бъда поканен да остана още няколко дни. — Очите на виконта се насочиха към Елзбет. Любовникът й усети, че е готов да убие този човек. А също и лейди Талгарт. Сюзан се ухили до уши. Що се отнася до графа, той не откъсваше очи от жена си, чиято чаша за чай леко трепереше в ръката й. Защо ли?

Лейди Талгарт се надигна и започна нетърпеливо да почуква с ветрилото по ръката си, докато мъжете също не се изправиха. Пое дълбоко дъх и погледна намръщено, но не към лейди Ан или към Арабела, а към Елзбет. След това хвърли многозначителен поглед на Сюзан — поглед, който обещаваше пълно разчистване на сметките.

Сюзан, която беше напълно привикнала към обидчивия нрав на майка си, просто поклати глава, усмихна се и стана. След това прегърна с любов лейди Ан.

— Виждам, че визитата ни приключи, лейди Ан. Моля, приемете поздравленията ми. Много се радвам за вас.

— Благодаря ти, скъпа моя. — Лейди Ан се усмихна любезно на лейди Талгарт. — Много се радваме, че се запознахме с лорд Грейборн, Аурелия. Не е нужно да казвам, че винаги сте добре дошли в Ившам Аби.

— Наистина, драга моя Ан, не мога да си спомня кога за последен път съм прекарвала сутрин, която да е била тъй поучителна. Само кейкът не беше достатъчно. — Погледна кисело дъщеря си. — Предполагам обаче, че едва ли ще имаме достатъчно време да доведем отново лорд Грейборн на гости у вас. Надявам се, разбираш ме добре.

Лейди Ан само кимна. Един съсед по-малко, помисли си тя.

— Елате, скъпи Едмънд — подкани го лейди Талгарт. Той пожела на всички довиждане и им се усмихна.

Една наистина хубава усмивка, помисли си Елзбет.

Крупър едва бе успял да изведе с поклон гостите им от Кадифената стая, когато Арабела се строполи на канапето и избухна в смях.

— Готова бях да се обзаложа, че старата кокошка ще се пръсне по шевовете от яд. Беше чудесно, просто чудесно. Дори не съм си мечтала за подобно развлечение.

— Предполагам, че рано или късно трябваше да й кажа — сви рамене лейди Ан. — Горкият виконт — един наистина необикновен млад човек. Жалко, че трябваше да бъде тук, когато й казвах.

Графът се откъсна от мястото си при камината.

— Не бих искал да съм на мястото на виконта. Съмнявам се, че посещението му ще бъде много приятно. Във всеки случай горкият човек изобщо не е подходящ за стремителната госпожица Талгарт. — Той спря за миг поглед на Елзбет. След това се обърна към жена си: — Би ли желала нещо за обяд, ако си привършила със смеха?

Погледът на графа накара Елзбет да иска да потъне в земята от срам. Колко беше непостоянна! Беше сметнала, че лорд Грейборн е очарователен мъж, а чувствителността му отговаря на нейната. Откри, че се стреми да избягва погледа на братовчед си. Нелюбезното му поведение към виконта можеше да бъде определено единствено като нецивилизовано. Държанието му изобщо не беше подобаващо за един джентълмен. А ядът й към поведението му от своя страна я правеше неспокойна.

Що се отнася до Жервез, той бе решил, че всичките англичани са една стока. Беше сметнал, че англичаните са решили да поставят на мястото му дебелия виконт и да му покажат що за глупак е той. Тъкмо се бе включил в играта и ето какво бяха сторили те — обединиха се срещу него, чужденеца от Франция. Дори Елзбет не бе застанала на негова страна. Успя да прикрие разочарованието си, защото го чакаха още много други дела. След като обедът приключи, успя да се настани до Арабела.

— Скъпа графиньо — започна той, — усещам, че не ми обръщате вниманието, което заслужавам. Чувствам се пренебрегнат.

Елзбет и графът едновременно погледнаха към тях. Арабела искаше да го цапардоса право по носа. Какво ли си мислеше Джъстин? Не намери достатъчно кураж да погледне към него.

— Уважаеми конте, знаете, че съм омъжена съвсем отскоро — отвърна му тя. — Мисля, че това ми дава достатъчно основание да не обръщам на другите вниманието, което те заслужават. Аз, разбира се, съжалявам за това, че се чувствате пренебрегнат.

— Може би аз съм този, който не ви обръща достатъчно внимание — каза той. — Както знаете, след два дни трябва да ви напусна. Ако съпругът ви може да се лиши от вас за известно време, ще ми бъде изключително приятно да ми покажете повече от красивите околности на имението си. Моля ви, не отхвърляйте желанието ми.

— Мога да се лиша от нея за известно време, но не го правя доброволно — заяви графът. — Кой ли мъж би го направил доброволно? Ще ви помоля само да се грижите за нея. Тя е същинска скъпоценност за мен.

Какво ставаше тук? Защо й се усмихваше, наричаше я скъпоценна? Защо даде разрешението си на човека, за когото бе сигурен, че е прелъстил жена му? Нямаше никакъв смисъл, освен ако… Арабела пое дълбоко дъх. Сигурно вече я смята за невинна. Дали не се бе досетил, че трябва да е била Елзбет? Единственото й желание беше Джъстин да й повярва и може би то се бе сбъднало.

Не искаше да се разхожда с проклетия французин. По-скоро искаше да го застреля. Усмихна се насила и каза:

— С удоволствие ще ви разведа из околността. Кога желаете да се разходим?

Жервез замълча, сякаш не беше сигурен какво да отговори.

— Трудно решение ме карате да взема, Арабела. Мисля, че бих искал още веднъж да посетя развалините на стария манастир. Няколкото минути, които прекарах там, бяха крайно недостатъчни. Такова романтично място, пълно с духовете на английските ви предци. Искам да се потопя в миналото и да забравя грижите на настоящето.

Арабела реши, че той малко преиграва, но се задоволи само да кимне утвърдително. Уточниха се да се срещнат след половин час.

Не след дълго младата жена слезе във вестибюла, облечена в стара синя муселинена рокля и обута в здрави обуща.

— Виждал ли си негова светлост? — попита тя Крупър.

Той й се усмихна търпеливо.

— Съпругът ви има някаква работа. Каза ми да ви предам, че ще му липсвате… — очите му станаха по-нежни, а Арабела наостри уши — и се надява, че тази вечер ще можете да му отделите малко време.

— О, да! — отвърна тя, готова да се завърти в танцова стъпка. — Ще му отделя колкото време поиска. Благодаря ти, драги Крупър.

— Жалко, че трябва да си губите времето с онзи французин — добави Крупър.

— Съгласна съм с теб. Наистина много жалко.

— Но скоро ще си замине.

— Да, не е ли чудесно?

Тя му се усмихна и излезе на предните стълби. Жервез се появи след няколко минути. Беше облечен елегантно, както обикновено, а хубавото му лице грееше усмихнато в очакване на приятната разходка.

Дори за миг не се поколеба да направи комплимент на момичето, с което щеше да се раздели завинаги само след два дни. Не му костваше нищо, а беше много вероятно да я подтикне да му съдейства с по-голямо желание.

— Колко сте красива, Арабела! От този следобед прекаран с вас ще ми останат множество приятни спомени, към които ще се връщам отново и отново в предстоящите самотни дни.

Дразнеше се от комплиментите му, но се насили да се усмихне. Едва сдържаше нетърпението си. Вървеше до Жервез, но си мислеше за съпруга си и се чудеше какво ли се върти в главата му в този момент. Едва ли щеше да я оскърби отново.

— Какъв чудесен ден, Арабела. Просто идеален за нашата разходка.

— Хмм. Напълно сте прав — отвърна тя и ускори ход.

Развалините на стария манастир се къпеха в изобилната златна светлина на следобедното слънце. Лъчите струяха през трите каменни арки, които все още се извисяваха гордо, а полукръглите им сенки се разстилаха над голяма площ, покрита с начупени каменни отломки.

— Е, Жервез, ето ни тук. Както виждате, старият манастир е бил огромен и се е разпростирал върху целия хълм. Виждате ли колко високи са онези две арки? Само те са останали непокътнати. Останалата част от стените се е срутила почти изцяло.

— При предишното ни посещение не ви разказах за историята на манастира, която не е особено щастлива. Баща ми ми е разказвал, че в продължение на близо четиристотин години манастирът е бил средище на просветата. След това е бил разграбен и опожарен по заповед на крал Хенри. — Жервез изглеждаше очарован от историята, така че Арабела продължи да разказва: — Като дете няколко пъти съм се промъквала в старите помещения, които все още съществуват на това ниво. Виждате ли — посочи към другия край на развалините — онова място, където нападалите камъни са разчистени? Точно под тях се намират тези стаи. Някога са били монашески килии. Казвали са ми, че ако човек стои съвсем тихо в тях, може да чуе как монасите напяват молитвите си.

— О, колко романтично! Елзбет ми спомена за някакъв подземен проход. Нали отдолу има помещения, които са все още запазени?