— Ревнува Бела? — повтори бавно тя, докато прибираше непокорните си къдрици. — Значи ревнува Бела от него? И затова го мрази? Как Джъстин би могъл да я ревнува от друг мъж? Той е красив, учтив и е пер. — Въздъхна. — Може би си прав, но ми се струва малко вероятно. Та Арабела почти не забелязва, че Жервез съществува. Готова съм да се закълна в това. Мисля дори, че се отнася с пренебрежение към него. Може би заради френската му кръв? Не съм сигурна, но е възможно. В края на краищата в толкова много неща тя се стараеше да копира баща си, а той никога не е имал високо мнение за чужденците. — Замълча за миг, после добави: — Знаеш ли, Пол, Джъстин я е наранил лошо през първата брачна нощ.

— Е, тя все пак е била девствена.

— Не, беше много по-лошо. — Тя му разказа за разкъсаната нощница и за кръвта по леглото. — На другия ден говорих с Джъстин и мога да ти кажа, че той беше не само нещастен, но и разгневен. Успяваше да се сдържа благодарение на желязната си воля. Но защо? Не пожела да ми каже. Що се отнася до Арабела, тя се опита да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Но ти сам видя, че не всичко е наред.

— Нямах представа — каза той. Подаде й ръка и я поведе покрай езерото. — Мислех си, че нашата самоуверена Бела с лекота ще съблазни младоженеца. А що се отнася до Джъстин, не мога да повярвам, че е неопитен дотолкова, че да я изплаши. Значи има нещо друго. По дяволите, трудно ми е да говоря за това, Ан. Смяташ ли, че я е насилил?

— Да, точно това мисля. Тя се страхува от него. За пръв път виждам дъщеря ми да се бои от нещо! Наблюдавах я внимателно. Тя не желае никой да разбере за страха й, но това е самата истина. Трябва да направим нещо, Пол. Знам, че просто мога да кажа на Жервез да си върви. Ако си замине, може би Джъстин ще изживее по-лесно ревността си.

— Не, Ан, това не трябва да бъде твое решение. Щом Джъстин по някаква причина смята, че Арабела предпочита Жервез пред него, тогава негово трябва да бъде решението какво да се прави. Щом не е убил младия човек и щом не му е заповядал да напусне Ившам Аби, значи има нещо друго наум. Джъстин е потаен. Доколкото знам, той е известен сред военните с умните си стратегически ходове. Бих му се доверил. Освен това на практика нямаме друг избор.

— Знаеш ли, сега започвам да се чудя защо ме разпитваше така надълго и нашироко за Магдален.

— Боже. Жервез е искал да узнае нещо за Магдален? Защо? Какво те е питал?

— Искаше да му разкажа за живота й в Англия. Аз, разбира се, не знам почти нищо за нея. Тя е починала много преди аз да вляза в семейството. После Жервез продължи да ми разказва, обръщам ти внимание, една доста необичайна история за някакво съглашение между графа и баща й относно размера на зестрата й. Наистина не знам защо той ми разказа всичко това, особено като се има предвид, че Магдален е умряла доста бързо след завръщането си от Франция — само две години, след като се е омъжила за графа. — Тя спря изведнъж и на устните й се изписа усмивка. — Пол, колко съм глупава! Та нали ти си присъствал при смъртта й. Жервез трябва да разговаря с теб, ако иска да научи нещо повече за леля си.

Доктор Брениън извърна глава. Когато най-сетне заговори, гласът му беше необикновено суров:

— Да, бях там, когато Магдален почина. Що се отнася до зестрата й, не знам нищичко относно семейните уговорки на графа. Чудя се обаче защо все пак нашето малко френско петле ти е разказало цялата тази история? Не ти ли обясни какво е предизвикало любопитството му?

— Не.

Междувременно бяха излезли сред оформените на правилни геометрични фигури цветни лехи на парка пред къщата.

— Той разпитва ли те за нещо друго?

— За нищо важно. А, най-смешното е, че ме попита за семейните бижута на Страфордови. Мислеше си, че като съм графиня, сигурно скъпоценностите ми са достатъчни за кралски откуп. Аз му казах, че случаят изобщо не е такъв.

— Хмм… — беше всичко, което отвърна доктор Брениън, докато се изкачваха по стълбището на Ившам Аби. Той хвана ръката й и я стисна леко. После се взря в красивите й очи. — Чуй ме, Ан. Сега си моя. Ще те обичам до сетния си ден, а след това ще продължа да те обичам с душата си. Нека да не чакаме още осем месеца. Омъжи се за мен, Ан. Омъжи се час по-скоро.

Тя не откъсваше поглед от устата му.

— Час по-скоро — повтори той с несигурен глас. — Нали знаеш, хората лесно познават, когато една жена е любена. Очите ти блестят, а усмивката ти е сияйна.

— Утре прекалено късно ли е?

Той се разсмя и я прегърна, без да го е грижа дори ако ги гледаха всички слуги на Ившам Аби.

— Нека изчакаме само докато се уреди тази история между Джъстин и Арабела. Тогава нищо друго, освен нас самите няма да занимава мислите ни.

— Още сега ще говоря с Джъстин. — Той я целуна по носа.

— Не, нека го обмислим още малко. Остави ме да поговоря с Арабела.

— Добре, но побързай. Може би ще успеем да разрешим проблемите им преди петък, а?

— Ще опитам всичко, което е по силите ми, Ан.

— Обещаваш ли? — Плъзна длани по гърдите му. Той ги сграбчи и ги стисна здраво.

— Нищо против ли няма да имаш да бъдеш омъжена за един обикновен лекар?

Този въпрос беше напълно сериозен. Отговори му спокойно, но със сияещо лице:

— Винаги съм смятала, че си изключително интелигентен. Никога не съм смятала, че си обикновен. Въпросът ти беше глупав.

Доктор Брениън отметна глава назад и се разсмя.

— Щях да се омъжа за теб, дори ако беше прост фермер — добави тя с тих глас толкова сериозно, че той почувства как нещо свива гърлото му. — За мен това е без значение. Този дом е на Арабела, а не мой. Никога не е бил мой. Моят дом е при теб, Пол. Искам само да бъда с теб. Завинаги.

— Радвам се, че животът ни събра — каза той. После я целуна и леко докосна с пръсти устните й, преди да си тръгне.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Защо не чувствам нищо? Моля те. Господи, нека да почувствам нещо? Това ли е твоето наказание за греха ми? О, моля те, позволи ми да усетя любовта му към мен? Само веднъж.“

Устните му гладно покриваха с целувки малките й гърди. Тя зарови пръсти в късата му черна къдрава коса и го притисна към себе си. Помислил жеста й за породен от желанието й, той засмука силно гърдата й. Беше млад и прекалено самоуверен.

Болката я накара да скръцне със зъби. Искаше й се да изкрещи. Обхвана главата му с длани и повдигна лицето му от гърдите си към устните си. Блясъкът в хубавите му тъмни очи издаваше желанието му да я има. Той беше нетърпелив. Тя не беше като другите жени. Беше бавна. Навярно не беше жена за него. О, Господи, трябваше да направи нещо! Боеше се той да не отгатне, че ласките, целувките, докосването на ръцете му не й носят удоволствие. Напротив, карат я да се вледенява. Тя инстинктивно простена и се изви към него. Усети възбудата му и за миг изпита непреодолимо желание да го отхвърли от себе си, да го помоли да не я обладава. Това беше най-лошото от всичко. Сдържа дъха си, засрамена от собствените си неестествени мисли, и търпеливо пожертва устата си на търсещия му език. Трябваше да помни, че той я обича и че не иска да го губи или да го кара да изпитва отвращение към нея.

Опита се да се отпусне, да вдъхне сладкия аромат на сеното, но усещаше единствено неговата миризма — мириса на мъж, мириса на възбудата му. „Ти си щастливка, ти си избраницата. Той не желае Арабела или някоя друга жена. Като отдаващ тялото му, ти му доказваш любовта си, доказваш собствената си цена за него.“

Той изведнъж се отдръпна назад, коленичи, хвана коленете й и ги разтвори. Пръстите му започнаха да я галят и тя стисна здраво очи. Чу го как ръмжи разочаровано и червеният воал на срама забули мислите й. Почувства как пръстите му я трият, как проникват в нея. Тялото й потрепери, щом той натисна по-дълбоко и я разтвори. Нещастно си помисли как ли щеше да понесе отново онзи дебел прът в себе си.

Неспособен да се сдържа повече, той се надигна и грубо проникна в нея. Времето сякаш за миг спря. Семето му навлажни малкия, стегнат проход и той навлезе още по-дълбоко в нея. Изпита моментния екстаз на животинската победа, на доказателството за мъжествеността си, на превъзходството си на мъжкар над тази женска. Малките й ръце стиснаха раменете му, а той отново си помисли, че я е завладял така, както един мъж трябва да притежава една жена, че я притежава напълно и че страстта му я е дарила с удовлетворението на жената.

Повдигна се на лакти, целуна леко влажните й устни и се претърколи на една страна. Миризмата му изпълни ноздрите й. Тя си помисли за миг, че ще се задуши. Чувстваше се натежала, сякаш излята от олово. Потта, оставена от тялото му, блестеше навсякъде по нея и хладният въздух я боцкаше с хиляди игли.

— Обожавам те, ma petite cousine — каза той, защото знаеше, че като неин завоевател това е едно от задълженията му. Беше неин любовник, беше мъж, когото тя обожаваше, значи трябваше да й даде тези обвързващи думи, които му струваха толкова малко. Суетността му определено се ласкаеше от това, че беше успял да прелъсти срамежливата си братовчедка. Все пак, за да затвърди напълно завоеванието си, бе решил, че трябва да притежава и тялото й. Девствеността й само бе увеличила удоволствието му.

— И аз теб, Жервез — прошепна Елзбет, макар тялото й още да беше сковано от оказаното над него насилие, а главата й бе замъглена от болка и унижение. Помисли си отново колко благословена сред всички жени бе тя. Нали я обичаше един толкова красив мъж, с хубави бели зъби, а тъмните му очи с формата на бадем приличаха толкова много на нейните. Жервез беше много по-красив от графа, който я плашеше със самия си ръст, особено след като вече знаеше какво мъжете искат от жените. Възвишените й мисли отново отстъпиха на заден план. Само да можеше поне за миг да изпита удоволствие, да почувства щастието на страстта! А може би само мъжете сумтяха и пъшкаха, и викаха, когато ги обземеше страстта? Опита се да отклони мислите си от подобни себични желания. Трябваше да търси в себе си причината за това, че нещо липсваше. Трябваше да вярва, че за нея е напълно достатъчно, че го има и че той намира удоволствие в тялото й.