— Тези чорапи са нови — рече. — Харесват ли ти?

Доктор Брениън преглътна мъчително. Гледаше към краката й, към глезените й.

— Може би трябваше да взема една кошница за пикник — добави тя, тъй като той продължаваше да стои неподвижен с поглед вперен в краката й. Това я ласкаеше. Помисли си дали да не повдигне роклята си по-нагоре, но не посмя.

— Мисля, че след осемнайсет години и нещо отгоре не бих искал между нас да стои някакво печено пиле — отвърна той, като примигна сепнато. — Чорапите ти са чудесни.

— О, а аз мислех, че гледаш към земята.

— Не, не гледах към земята — разсмя се той. — Нали знаеш, че тръстиката не представлява никакъв интерес за мен.

Настани се до нея. Ан почувства как я облива топла вълна. С несигурни пръсти развърза шапката си и я свали от главата си.

Доктор Брениън взе шапката и внимателно я остави настрана. Бавно вдигна ръка и прекара пръсти по гладката й буза, а после по правия й нос. Накрая спря върху розовите й устни.

— Глезените ти са хубави, косата ти е чудесна, но ти имаш такава огромна красота, че ме караш да се чудя дали те заслужавам.

— Дали ме заслужаваш? За Бога, Пол, точно обратното е. Не аз, а ти си съвършен. Още не съм видяла глезените ти, но ми се иска да заровя пръсти в косата ти и просто да те гледам. Ще ми позволиш ли да те гледам през следващите петдесет години?

Думите й бяха изключително приятни, нещо, което не бе очаквал.

— Предложение ли ми правиш? — Нежно постави ръка на тила й, притисна гъстите руси къдрици и я притегли към себе си. Помисли си, че Ан се държи като младо момиче, което ще се целува за пръв път. Имаше достатъчно здрав разум и търпение, за да осъзнае, че засега тя само го поставя на изпитание, макар в думите й наистина да се криеше предложение. Надяваше се то да е за брак. Ан гледаше устните му, без да му отговори. Пол я целуна нежно. Почувства как тя трепетно му отвръща. Сложи ръце на раменете й и леко я притисна по гръб. Тя в миг отвори очи и в тях той прочете несигурност, а може би дори страх. По-скоро страх. Прекалено бързаше. Веднага я пусна и се подпря на лакът до нея. Знаеше, че графът не се бе отнасял добре с нея. Въпреки това в нея още живееше една крехка невинност, която дори грубостите на графа не бяха успели да изличат. Може би някой ден, след като се оженеха, тя щеше да сподели с него преживяното.

— Предложение ли искаше да ми направиш, Ан? Бракът определено е единственото възможно решение, ако искаш да ме имаш постоянно пред очите си. Той е единственият начин да избегнем клюките на съседите.

Ан му се усмихна дяволито, забравила за страховете си, и отвърна:

— Наистина, Пол, мисля, че трябва да го направим. Самата аз бих се помислила за разпътна жена, ако целуна един мъж, без да съм венчана за него.

— В такъв случай ще те целуна отново, за да затвърдя решението ти.

Тя още се смееше, когато я целуна. Езикът му влезе в устата й. Незабавно я прониза един забравен страх, който я накара неочаквано за Пол да стисне зъби. В този миг той сякаш беше графът, който се мъчеше да я нарани, да я накара насила да отвори устните си. Как само бе мразила влажния му, търсещ език. Не че много често си бе губил времето да я целува. Просто искаше да я вижда по гръб, гола и безмълвна, разтворена за него и очакваща.

Доктор Брениън се отдръпна.

— Аз не съм проклетият граф — изрече без капчица нежност в очите си. — Погледни ме, Ан. Аз не съм мъжът, който те е наранявал и унижавал. — Цялото й тяло започна да се тресе. Пол взе ръката й и целуна пръстите й. — Никога няма да ти причиня болка. Никога няма да те унижа. Никога няма да те накарам да се чувстваш незначителна. И ти го знаеш. Познаваш ме добре. Знаеш, че бих те защитил дори с цената на живота си.

— Знам, Пол, знам, че е така. Няма повече да правя така.

— Дори да се случи, за мен е без значение. Скоро ще го забравиш напълно. Вярваш ли ми?

— Как само го мразех! Мразех го толкова силно, колкото Арабела го обичаше.

Искаше му се да узнае какво й бе сторил онзи негодник, но нямаше да бъде честно да я разпитва точно в този момент. Щеше сама да му каже, ако искаше. Трябваше да не забравя, че копелето е мъртво, а той — жив. Спомените й за него щяха да избледнеят и да изчезнат. След това тя щеше да бъде негова завинаги.

— Вярваш ли ми, Ан? — тихо попита той.

Тя докосна с пръсти устните му.

— Вярвам ти повече, отколкото се боях от него — простичко изрече.

Пол я прегърна и нежно я притисна към себе си. Сложи ръка на кръста й и почувства как тя се сгушва в прегръдката му. Усещаше натиска на заоблените й гърди и на бедрата й. Ан обхвана шията му с ръце и зарови лице в гърдите му. Самият факт, че тя беше така близо до него, го караше да се чувства преизпълнен с щастие.

Надяваше се тя да не почувства члена му, който се притискаше към корема й. Това беше един от редките случаи в живота му, когато бе благодарен за множеството дрехи, които жените носят. Искаше му се да погали бедрата й, да покрие с целувки всяка нежна извивка по тялото й, но се застави да остане неподвижен.



Събудиха го нежни целувки. Беше заспал. Не можеше да повярва.

— По дяволите! — възкликна той, като повдигна лицето й и я целуна по устата. — От колко време се възползваш от безпомощното ми състояние? Тя се отдръпна, после се усмихна. А след това, напълно неочаквано за него, се претърколи отгоре му. Сложи ръце на раменете му и покри лицето му с пламенни целувки. Косата й се бе разпуснала и падаше като плътна завеса. Уханието й го подлуди. Не искаше да я плаши, но не можа да задържи стенанието си, дълбоко и дрезгаво.

Ан изобщо не изглеждаше изплашена. Дори сякаш доби още по-голяма увереност. Най-голямото му желание беше още в същия миг да проникне в нея, но прояви достатъчно разум да не избързва. В края на краищата беше лекар, а не някое невежо хлапе. Така че се задоволи само да изпъшка, а бедрата му се повдигнаха нагоре.

— Ан, ако го направим, би се изпълнило най-голямото ми желание. Осемнайсет години са прекалено дълъг период на чакане, за да те имам.

Тя вдигна глава и го погледна право в очите.

— Осемнайсет години са абсурдно дълъг период — отвърна. — Ненужно дълъг. Ако изчакаш дори само още една минута, отново ще се събуди интересът ми към водните растения.

Тя се засмя, скочи на крака и припряно започна да разкопчава роклята си без колебание или страх. Единствено красивото й лице се бе зачервило от вълнение при мисълта за предстоящото. Двамата не преставаха да се усмихват един на друг, когато секунди по-късно се озоваха върху сакото му голи, притиснати един към друг. И когато той най-сетне проникна в нея, тя го прие с тих стон. Той прие стенанията й в устата си, отдавайки й се напълно.

Мислеше, че е заспала, когато тя изведнъж се обади:

— Пол, за пръв път изпитах удоволствие. Никога не съм могла дори да си представя, че е възможно. Винаги ли с нас ще бъде така?

— Обещавам да си прережа вените, ако не е така.

— Не знаех…

Той я целуна по ухото.

— Знам, че не си знаела. Но сега вече го научи. Останалото трябва да забравиш. Сега сме само ти и аз. Ще ти доставям удоволствие, докато не преминем в отвъдното.

— А аз доставих ли ти удоволствие?

Питаше така несигурно, може би дори изплашено. Пол я целуна но върха на носа.

— Ако ми дадеш още малко, ще ми трябва лекар — прозя се той.

Тя го ухапа леко по рамото и отново го целуна.

— Това удоволствие… не, не ме възбуждай отново… е толкова необичайно. Знаех, че нещо се случи, но нямах представа, че ще ме разтърси цялата и ще накара косата ми да се изправи.

— Има толкова много начини, за да получиш удоволствие, Ан — погали косата й той.

Тя се претърколи върху него, подпря се на лакът и леко захапа долната му устна.

— Колко много?

— Ще ме довършиш още преди края на тази година — простена той. — Стига толкова, Ан. Страхувам се да не те нараня. А сега хайде да сменим темата. Повече никакви разговори за удоволствия. Искам само да ти кажа нещо. Нещо, което е изключително важно за мен. Обичам те. Само теб. Винаги съм обичал само теб.

Наистина я обичаше. Само нея.

— И аз те обичам — прошепна тя, притисната до рамото му. Чувстваше се така чудно и странно, че й се искаше да не губи това усещане до края на живота си. Въздъхна и целуна Пол по устата.

— Хайде, кажи нещо друго, Ан. Моля те.

— Какво мислиш да правим с Арабела и Джъстин? — попита тя, като се смръщи леко.

— Ама че рязък скок! Очаквах по-плавен, по-бавен преход от насладата към житейските проблеми. Та аз съм само един беден човек, чиято жена току-що се е възползвала от тялото му за свое удоволствие. Вече ме изстиска докрай. Само черупката е останала от мен. Освен това не обръщаш внимание, че ръцете ми все още са върху красивото ти дупе. — Ан се размърда и Пол изпъшка. — Престани или никога няма да бъда в състояние да кажа нещо смислено. Хайде, смени темата. Обещавам, че повече няма да протестирам. Поне десет минути. Беше започнала да ми казваш за безпокойството си за Бела и графа.

Знаеше, че ако не се откъснеха един от друг, нямаше да успее дълго време да задържи вниманието си върху нещо странично. Не му се искаше да го прави, но стана и започна да се облича. Ан го последва. След малко вече й помагаше да закопчае роклята си. Наведе се и я целуна. Кожата й беше влажна от пот и имаше чудесен вкус.

— Знаеш ли, Ан — додаде той замислено, — мисля, че проблемите им са свързани по някакъв начин с французина.

— С Жервез? — озадачено го погледна тя. — Но откъде накъде? Не мога да си представя как Жервез би могъл да има нещо общо с техните проблеми.

— Достатъчно ми бе да видя как го гледа Джъстин. Очевидно е, че той го мрази и презира. Бих се обзаложил, че ще го предизвика на дуел, ако това не беше противозаконно. Джъстин има достатъчно разум, за да е наясно, че ще му се наложи да напусне страната, ако го убие. А ако го предизвика на дуел, той най-вероятно ще го убие. Обаче усещам, че точно това иска. Тази мисъл го гложди постоянно. Освен това не вярва нито дума на младия човек. Мисля дори, че е започнал проучване за него в Лондон. Но все още едва ли е получил отговор. Опитах се да си обясня откъде идва тази ненавист и стигнах до извода, че единственото възможно обяснение е, че Джъстин ревнува Бела от него.