— Ти, разбира се, искаше да кажеш нашата спалня. Точно там те водя, мила моя.

— Не, по дяволите, не — дръпна се рязко и успя да се отскубне. Обърна се и побягна бързо по коридора към стаята си. Когато стигна до нея, видя, че вратата й зее широко отворена. Арабела замръзна. Обзе я чувство за нереалност. Всичките й мебели бяха покрити с призрачни бели чаршафи. Любимите й картини бяха изчезнали, а личните й вещи не се виждаха никъде. Сякаш никога не бе прекарвала дори секунда в нея. Сякаш никога дори не бе съществувала. Панически се втурна към гардероба и дръпна дръжката от слонова кост. Всичките й рокли, наметала, бонета ги нямаше. Дори пантофките й, които стояха там, подредени в многоцветен ред, бяха изчезнали. Обърна се бавно и видя графа, който бе застанал на прага.

— Какво си направил? Къде са дрехите ми, картините ми? Къде са четките ми за коса? Отговаряй, проклет да си!

Той отвърна делово:

— Реших, че стаята ти не е достатъчно голяма за двама ни. Затова наредих на слугите да пренесат вещите ти в графската спалня. Ако пък призраците на Ившам Аби се завърнат, ще трябва да свикваме с тях.

Арабела пъхна ръка в джоба на роклята си и стисна малкия си пистолет. Докато се приготвяше за вечеря, го бе видяла в кутията с бижута. Чудно, че не се бе сетила за него досега. Каква ирония — подаръкът на баща й щеше да я защитава от човека, когото той така внимателно й бе избрал. Да, наистина — каква ирония! Събрала кураж, тя попита:

— Смяташ да ме изнасилиш и тази нощ ли?

— Не беше изнасилване. — Повдигна рамене Джъстин. — Използвах крем, за да те облекча. Не е моя вината, че ми се противеше. Но, както ти кажеш. Довечера няма да използвам крем. Не виждам защо да не ти се порадвам през нощта, след като любовникът ти те е имал цял ден. Освен това още не си ми омръзнала. Забрави ли, че ти казах, че гърдите ти са хубави? Вчера не успях да те разгледам добре. Тази вечер смятам да изследвам тялото ти. Сигурен съм, че ще ти бъде приятно да усетиш върху себе си мъжко внимание.

Думите му я накараха да се свие, защото все още ясно си спомняше как я бе гледал предишната нощ. Той си мислеше, че може да прави всичко с нея, че може да я накара да му се подчинява за всичко. Мислеше я за уличница. Мислеше си, че му е изневерила. Е, грешеше. Освен това тя имаше пистолет. Никога вече нямаше да му позволи да я насили.

Усмихна му се и с удоволствие го видя как изненадано повдига вежди.

— Нищо повече няма да ти позволя да ми сториш. Не ти ли се струва странно, че баща ми не те е преценил както трябва, преди да ти даде такова голямо наследство, за което човек може само да мечтае? — Гласът й беше студен и уверен. — Мислиш си, че аз трябва да защитавам невинността си пред тебе. Ще ти кажа още веднъж, милорд, но се боя, че си глух за истината: Аз нямам любовник.

— Вярно е, че баща ти е сгрешил, но уверявам те, грешката му не е в преценката му за мене. Цяло щастие е, че не е сред нас, за да види колко порочна е дъщеря му. Стига, Арабела, омръзнаха ми тези глупости. Казах ти какво трябва да правиш. Ще ми се подчиняваш. Наистина нямаш друг избор.

Отново изпита желание да я удуши. Въпреки подигравателните й забележки по повод на развратния Хемзуърт, Джъстин нямаше намерение да се отнесе с нея както предишната нощ. Напротив, той искаше да я принуди да изпита удоволствие от неговите ласки. Искаше да я подтикне към страстта, да я накара сама да му се отдаде.

Само на него.

Макар да не желаеше да го признае пред себе си, искаше да я спечели и да я накара да забрави графа. Искаше да я накара да го моли да я вземе обратно.

Какво ли бе сторил, за да я подтикне да му изневери? Непрекъснато си задаваш този въпрос.

Нетърпеливо я повика с пръст и Арабела мълчаливо го последва.

Щом стигнаха до графската спалня, Джъстин отстъпи и изчака тя да влезе първа в стаята. Преди още да се е обърнала към него, чу превъртането на ключа.

— Аз ще заместя прислужницата ти, Арабела. Искам да те видя гола. Искам да те гледам до насита. Искам да хвана в ръце гърдите ти. Искам да се насладя на твоята женственост. Ела, дай да те разкопчея.

— Не — отвърна тя, изправила рамене. — Няма да ти дам да ме докоснеш, Джъстин.

Ноздрите му се разшириха от гняв, точно както си бе представяла. Не беше свикнал да му отказват. Само миг по-късно на устните му се появи ленива, самодоволна усмивка. Очите му заблестяха от предизвикателството, което тя му бе подхвърлила.

— Както вече казах, ще бъде така, както ти желаеш — изрече. — Значи искаш роклята си на парчета? Защото отказа ти означава точно това. Но помисли само, мила моя, след седмица или две няма да имаш какво да облечеш. Не, това не означава, че възнамерявам да те държа гола и през деня. — Тръгна уверено към нея.

Арабела избяга от другата страна на голямото легло, защото знаеше, че с думи не може да го разубеди. Очите й измериха разстоянието до него, а пръстите й стиснаха здраво пистолета.

— Обичаш игрите! Толкова по-добре, че се оттеглихме рано за лягане. — Той тръгна към нея с влудяващо бавни крачки покрай леглото. Арабела не можеше да отстъпва повече. Гърбът й опираше в дългите кадифени завеси.

— Не се приближавай повече! — каза, като измъкна пистолета и го насочи срещу гърдите му.

Джъстин й се усмихна мрачно и направи още една стъпка.

— За Бога, откъде измъкна това? Остави оръжието настрана, Арабела. Не искам да се нараниш.

— Запази удоволствията само за себе си. А сега ме изслушай. Аз съм наистина добре обучена. Познаваше баща ми. Мислиш ли, че не ме е научил да стрелям още от най-ранна възраст? Освен това не ми се иска да те убивам. Но ако направиш само още една стъпка, ще те прострелям в ръката, Джъстин. Оставям те да избереш — лявата или дясната?

Той я погледна със смесица от любопитство, гняв, разочарование и възхищение. По дяволите, наистина вярваше, че ще го направи! Междувременно се опита да прецени какви са шансовете му да я обезоръжи. Не направи нито крачка повече към нея. Наистина можеше лесно да си представи, че покойният граф я бе тренирал добре. Може би от петгодишна възраст. От това разстояние тя с лекота щеше да го улучи. Забеляза, че го гледа със студено безпристрастие, а ръката й дори не трепва. Самият той се чувстваше така преди битка.

Беше загубил. Мразеше пораженията.

— Това беше само една кратка атака, Арабела. Знаеш, че нямаш шансове. Наслади се на мимолетната си победа, защото тя ще бъде последната ти. — Той се обърна рязко и без да погледне назад, отиде в съседната стая и затръшна вратата след себе си.

Тя премести пистолета в другата си ръка и избърса потната си длан в полите на роклята си. Като си представи колко нощи я очакват в подобни схватки, изпита горчиво разочарование. Господи, нима през остатъка от дните си трябваше да гледа съпруга си през мерника на пистолета? Поклати глава. Чувстваше се прекалено изтощена, за да размишлява над плановете си за бъдещето.

Не смееше да спи в леглото. Отпусна се в едно голямо, тапицирано кресло близо до огнището и подви крака под себе си. После уморено отпусна глава на ръцете си. Искаше й се да се разплаче, но знаеше, че няма да го направи. Плачът не решаваше проблемите. Колко пъти баща й го беше повтарял? Помнеше как го бе заявявал всеки път, когато майка й бе плакала. Съгласна беше с него. Заспа с пистолета в ръка.



На следващата сутрин се събуди рано. Краката й се бяха схванали от неудобната поза. Беше завита с одеяло. Осъзна, че пистолетът вече не е в ръката й, и скочи изплашено. Сърцето й се разтуптя. Джъстин бе влизал в стаята, докато е спяла. Значи е могъл да направи каквото си поиска с нея. Въпреки това само я бе завил и бе взел пистолета от ръката й. Арабела стана бавно и се протегна.

Не можеше да го разбере.

Поне най-накрая имаше някакъв план.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Колко много лилии са нацъфтели!

— Законите на природата го изискват. Трябва да има по една лилия за всяка жаба.

Лейди Ан спря и му се усмихна.

— Струва ми се, че просто се опитвам да ти отвлека вниманието.

Тя пое дълбоко дъх. Имаше толкова много неща, които искаше да му каже. Искаше й се да говори, да говори, докато излее до дъно душата си.

Доктор Брениън обхвана лицето й в длани.

— Достатъчно ми е само да те погледна, за да забравя за всичко друго. Нали не искаш точно сега да ми обясниш колко големи са стъблата на тръстиката?

Ан целуна ръката му. Кожата му беше топла. Почувства го как трепна от целувката й. Беше го накарала да потрепери? Целуна отново ръката на Пол и вдигна глава.

— Да, наистина. Тръстиките са доста дълги, но не чак толкова, че да можем да ги наречем неприятно дълги.

— Напълно съм съгласен. Ще постеля сакото си, така че да се настаниш удобно сред тези толкова високи зелени тръстики.

Но тя не помръдна. Искаше й се да остане така през остатъка от живота си и да го гледа. Обичаше лицето му — слабо и гладко. Обичаше гънките от двете страни на устата му — професионални бръчки, както веднъж се бе пошегувала с него. Очите му имаха бледозелен цвят като дъбови листа, заблестели под силното следобедно слънце. Осъзна, че й се иска нещо повече от целувка, нещо повече от прегръдка дори. Не беше напълно сигурно, но си помисли, че ще й хареса да я целуне по шията, може би дори още по-надолу — по гърдите. Примигна, изненадана от самата себе си. По гърдите ли? Очевидно не беше същата жена, каквато бе само допреди десет минути. Не, сега беше жена, която изискваше. За пръв път в живота си искаше да почувства как я докосва мъж.

Доктор Брениън я хвана за ръка и я отведе до отсрещната страна на езерото. Намери подходящо място, сложи сакото си върху еластичния килим от мъх и трева и й се поклони.

— Позволете ми да ви настаня, Ан. Искам да се чувствате удобно.

Тя се отпусна изящно на сакото му и изпъна воланите на роклята си над глезените си. След това размисли и я придърпа нагоре към прасците си. Искаше той да види глезените й.