— Татко наричаше това място „дъното на масата“. Хайде, стига вече сме се занимавали с глупости. Свинското ще заприлича на подметка, докато стигнем до него.

— Ще седнете там, където подобава, мадам. Джайлс, би ли придружил нейна светлост до мястото й?

Лакеят, който цели осемнайсет години не се бе противопоставял на волята на лейди Арабела, погледна умоляващо към лейди Ан.

— Хайде, скъпа — тихо се намеси тя, — позволи на Джайлс да те настани на мястото ти. — По дяволите, изобщо не трябваше да го прави на въпрос. Само бе дала на Джъстин нови боеприпаси за битката срещу дъщеря й. Но защо ли той ги използваше? Лицето на Арабела беше пребледняло. Стоеше до старото си място, без да помръдне. Лейди Ан със затаен дъх чакаше да види как Арабела ще превърне трапезарията в бойно поле.

Младата жена си представи как взема стола и го хвърля срещу съпруга си. А също и всички ножове по масата покрай нея. Нямаше как да го направи. Останалите щяха да забележат, че не всичко е наред между тях, ако продължаваше да се противи. Изруга тихо. Само Джайлс я чу. За миг й се стори, че горкият лакей ще припадне, щом я чу да казва, че ще седне на шибания стол. След това изрази подобие на усмивка.

Първото ястие беше супа от костенурка. Хранеха се в пълно мълчание.

— Запознахте ли се вече със стария Хемзуърт, Джъстин? — попита доктор Брениън между блюдата.

Устните на графа се изкривиха в лека усмивка.

— Той е един стар сприхав скъперник, но също и арендатор, който се грижи добре за земята. Даде ми дълъг списък от подобрения, които би желал да види в имението. Освен това ми заяви, че му се струвам твърде млад, за да нося ботушите на стария граф, но той ще се опита да ме задържи в правилния коловоз. Дори ме снабди с разписанието на часовете, които може да отдели за мен.

— Постоянно правеше същите номера на татко — неволно изрече Арабела. — Винаги му казваше какво да прави и какво не. Татко само скърцаше със зъби. Никога обаче не е изпускал нервите си пред Хемзуърт.

— И какъв беше изходът от споровете им? — попита графът, като вдигна очи към нейните от другия край на дългата маса.

— Баща ми изобщо не го слушаше, така че Хемзуърт вечно се мъчеше да ме подкупи.

Джъстин си представи похотливия старец и вулгарните му забележки, които постоянно бе отправял към една младичка прислужница, и пръстите му стиснаха вилицата.

— О, така ли? И с какво се опитваше да те подкупи? — Гласът му прозвуча толкова дрезгаво, че Елзбет смутено вдигна очи към лицето на графа. Дори французинът остави вилицата си и погледна към него.

Арабела почувства как едно немирно дяволче се размърдва в нея. Защо не? Усмихна се многозначително и повдигна изразително вежди.

— Колко странен въпрос ми задавате, милорд. Когато бях на пет години, той се опитваше да ме подкупи с ябълки от овощната си градина. Разбира се, когато станах по-голяма, старият Хемзуърт стана по-изобретателен. Мисля, че някои от нещата, които ми е предлагал, би трябвало да ме накарат да се изчервя. Всъщност по онова време той не беше чак толкова стар.

Джъстин не се забави да възнагради Арабела за тази тъй необичайна история с гневно изчервяване на лицето си. А тя спокойно продължи с вечерята си. Установи, че свинското печено все още не беше станало на подметка, но имаше горе-долу такъв вкус в устата й. През останалото време от вечерята Арабела смътно долавяше, че майка й и доктор Брениън разговарят предимно с Елзбет и конта.

— Арабела? — произнасянето на името й я накара да вдигне глава. — Когато решиш, че дамите могат да се оттеглят от масата, трябва просто да станеш — тихо добави майка й.

Само с каква власт разполагаше, а дори не бе помисляла за нея. Веднага избута назад стола си и стана.

— Господа, моля да ни извините, но ще ви оставим да се забавлявате сами.

Колко просто беше! Беше свободна. Погледна графа право в очите, после се обърна и излезе от трапезарията. Лейди Ан и Елзбет я последваха почти тичешком.

— Какво й става на Арабела? — прошепна Елзбет, докато отиваха към Кадифената стая. — Ами на негова светлост? Само с какъв студен глас й говореше! Дори ми се стори, че изглежда разгневен, но навярно съм сгрешила. Та те са още младоженци. Не е възможно да съм права.

— Понякога, мила моя — отвърна най-накрая лейди Ан, — женените хора, особено наскоро след сватбата, не винаги се разбират добре. Това са кавги на двама влюбени, нищо повече. Не се безпокой за тях. Този период отминава бързо.

Ех, де да можеше сама да си повярва! Милата Елзбет, колко невинна беше! Изглежда, че девойката бе приела простичкото й обяснение, а вниманието й вече се бе насочило към нещо друго, може би към предстоящия сезон в Лондон. Все пак лейди Ан беше доста озадачена, защото бяха минали няколко дни, откакто Елзбет за последен път бе споменала за десетте хиляди лири или за пътуването. Да, тук също имаше нещо нередно.

Лейди Ан погледна към Арабела, която неспокойно се разхождаше напред-назад пред дългия френски прозорец.

— Посвири ни, Елзбет — обърна се тя към заварената си дъщеря. — Може би някоя от онези френски балади, щастливите, които карат човек да се смее. Не от онези, от които ми се доплаква.

Девойката се съгласи с готовност, настани се пред пианото и скоро стаята се огласи от сърцераздирателни акорди. Все пак беше избрала тъжните балади.

Лейди Ан се приближи до дъщеря си и сложи ръка на рамото й.

— Защо каза тази лъжа за бедния Хемзуърт? Знаеш много добре, че баща ти не те пускаше да припариш до къщата му. Спомням си дори, че те бе заплашил да те лиши от езда за една седмица, ако не му се подчиниш. И ти го послуша.

Арабела се чувстваше ужасно отпаднала. Беше готова да се разплаче. Опита се да изглежда весела, но не успя. Затова само сви рамене и отвърна:

— Това беше само една шега, мамо, нищо повече.

— Шега, която разгневи Джъстин. Нарочно го каза, нали? Искаше да го ядосаш. Защо правиш такива неща, мила?

— Защото графът очакваше точно това. Не, по-скоро той желаеше да чуе нещо подобно. Аз само осъществих желанието му.

— Арабела, за какво говориш? Как можеш да твърдиш, че той е искал да чуе точно такава история като онази, която съчини? Не си права. Той е твой съпруг, а не някой ревнив любовник, когото да дразниш.

Младата жена вдигна красивите си сиви очи към майка си. Беше готова да се предаде. Със сигурност щеше да го стори, ако гледаше във всезнаещите бащини очи, а не в невинните сини очи на майка си. Овладя се, сви рамене и рече:

— Моля те, майко, не вземай случилото се на сериозно. Вярвам, досетила си се, че между мен и графа има едно малко недоразумение.

Преди лейди Ан да успее дори да отвори уста, Арабела се завъртя и се отдалечи.

— Ще подредя билетите за лотарията на масата — подхвърли през рамо.

За голямо нейно облекчение графът и доктор Брениън не се присъединиха към играта на лотария. Все пак, докато печелеше и губеше, установи, че играта не е в състояния да съживи духа й. Графът смяташе французина за неин любовник и това я караше да търси скрит смисъл във всяка своя дума към него. Напразно се опитваше да не мисли за госта. На всичкото отгоре всеки път, щом тъмните му очи се спираха на нея, тя се изчервяваше. Ако самата тя не беше сигурна в невинността си, тогава как другите щяха да разберат, че не е виновна? Значи така сама щеше да се признае за уличница.

Вчерашните приятелски думи и погледи днес изглеждаха двусмислени. Чувстваше се спокойна колкото горящ пън в огнище.

Когато Крупър влезе с подноса с чай, Арабела вече беше готова да рухне. Наля чая, без да чака майка й да я подканя. За щастие не разля нито капчица. Веднага щом напълни последната чаша, побърза да стане от креслото си.

— Денят беше дълъг. Пожелавам на всички ви лека нощ.

Кимна неопределено, като отбягваше очите на графа и се насочи към вратата.

— Изчакайте ме, скъпа — спря я той. — Аз също мисля да си лягам.

Арабела едва се сдържа да не хукне навън. Джъстин бе успял да я хване натясно. Щеше да бъде гласно заявяване на проблемите им, ако му възразеше. Изчака напрегнато, докато графът пожелаваше лека нощ на всички с обичайната си вежливост. Знаеше, че нарочно се бави.

Докато гледаше как графът се отдалечава с Арабела, която бе прегърнал през кръста, доктор Брениън реши за себе си, че не одобрява разиграващия се театър. Надяваше се Ан да не го накара да говори с Джъстин. Не знаеше какво би могъл да му каже, нито пък какво той ще му отговори. Всъщност Джъстин може би беше коравосърдечен като покойния граф. А дали не беше също тъй жесток? Наистина имаше неразбирателство между младоженците, но защо? Какво ли се бе случило между тях?

По време на разговора им доктор Брениън спомена на графа, че Жервез, изглежда, има добър подход към дамите. Той му отвърна: „Може би за него самия е най-добре да се опитва да бъде всичко за всички.“ След това добави нещо съвсем неясно, може би по-скоро на себе си, отколкото на събеседника си: „Скоро ще узнаем дали нашият млад френски роднина носи душата на гълъб или отровата на усойница, или просто следва безпринципните си инстинкти, наследени заедно с френската си кръв. Видяхте го още при пристигането му, Пол.“

Всъщност тогава доктор Брениън не бе видял нищо особено. Просто инстинктивно не бе харесал младия мъж. Така че се задоволи да отвърне: „Защо просто не му кажете да си върви, след като не го харесвате?“

След известно мълчание графът отвърна: „Не мога, просто не мога. Освен това ми се струва, че по-скоро бих го убил, отколкото да му позволя да напусне Ившам Аби. Много би ми харесало да го убия.“

„Мили Боже — рече си доктор Брениън — какво ли ставаше тук?“



Арабела мълчеше, докато се изкачваха по стълбите. Опита се да се освободи от ръката му, но не успя.

— Пусни ме — процеди през зъби. — Искам да отида в своята спалня.

Той само я стисна по-здраво през кръста.