Всъщност той си я представяше легнала по гръб сред нарцисите с разпилени покрай лицето й разкошни коси. Картината го накара да преглътне мъчително.

— Мисля, че нищо не би ми харесало повече — отвърна тя, отново без капчица колебание.

— Животът може би все пак е хубав — рече той, като погали леко бузата й и й се усмихна нежно. — Ще се видим на вечеря и ти обещавам да наблюдавам внимателно. А утре ще се срещнем в един часа, скъпа Ан. — Обърна се и слезе по стъпалата към коня, който го очакваше. Стъпките му бяха леки и уверени. Махна й и пришпори коня в лек галон по алея, покрита с чакъл.

— Да, Пол, може би животът все пак е хубав.

Беше толкова щастлива, че я обзе абсурдното желание да се затича след отдалечаващия се коняр и да го прегърне.

Докато се върне в салона, бе успяла да угаси издайническите искри в очите си. Помисли си, че само Джъстин би забелязал някаква промяна в нея.

С изненада откри, че в салона е останал само французинът. Усмихна му се, повдигайки въпросително вежди.

— Ma petite cousine пожела да се оттегли в стаята си, за да се приготви за вечеря. Предполагам, че е изморена — той й се усмихна и сви рамене.

— Разбирам — каза лейди Ан. Как й се искаше той също да бе отишъл да се приготвя за вечеря. А може би самата тя трябваше да се прибере направо в стаята си или да отиде в зимната градина. Искаше да остане сама, да прехвърли наум отново всичко казано от Пол, да се наслади на недоизказаното — просто да си го представи мислено и да се усмихва на това, което може би ще дойде, на това, което може би ще се случи.

— Лейди Ан, радвам се, че най-сетне имам възможността да разговарям насаме с вас — неочаквано изрече с напрегнат глас французинът. — Виждате ли, chere madame, само вие можете да ми разкажете за леля ми Магдален.

— За Магдален ли? Но, Жервез, аз не знам почти нищо за нея. Тя е умряла, преди да се запозная с покойния граф. Сигурна съм, че брат й — вашият баща — би могъл да ви разкаже много повече за…

— За голямо нещастие той може да ми разкаже само за детството й във Франция — поклати глава той. — Дори за този период спомените му са доста объркани. За престоя й в Англия не знае нищо. Моля ви, разкажете ми каквото знаете за нея. Сигурен съм, че ще си спомните нещичко.

— Добре, нека помисля за миг. — Господи, знаеше толкова малко за Магдален. Разрови спомените си, събирайки къс по къс информацията за първата жена на съпруга си. — Доколкото знам, графът срещнал леля ви по време на визитата си във френския кралски двор през 1788 година. Не знам как точно са протекли събитията, но скоро след това те се венчали в замъка Трекаси и не след дълго се завърнали в Англия. Елзбет, както знаете, се родила през 1789 година, тоест само година след сватбата им. — Тя спря и се усмихна на младия мъж. — А вие, Жервез, едва ли бихте могли да бъдете много по-възрастен от Елзбет. Предполагам, че сте роден горе-долу по същото време.

Той сви рамене и я подкани да продължава.

— Оттук насетне не съм сигурна за фактите. Доколкото знам, Магдален се завърнала във Франция малко след избухването на революцията. Не зная какво я е подтикнало да пътува в такова опасно време — поклати глава лейди Ан. — Сигурна съм, че вие знаете останалото. За нещастие скоро след връщането си в Ившам Аби Магдален се разболяла тежко и починала през 1790 година.

— Нищо повече ли не знаете, мадам?

— Не, съжалявам, Жервез.

Хубаво беше, че искаше да узнае нещо повече за леля си, но разочарованието му от оскъдните й знания определено беше малко пресилено. За миг видя образа на Пол. Какво хубаво име!

Младият мъж се отпусна назад в креслото и започна да потупва с пръсти.

— Мисля, че бих могъл да добавя нещичко към вашите данни — изрече бавно той, без да откъсва поглед от лицето на лейди Ан. — Не желая да ви наранявам, лейди Ан, но, изглежда, че когато съпругът ви отишъл във Франция през 1787 година, неговото състояние — нали тази дума използвате в Англия? — та неговото състояние за съжаление имало нужда от подкрепа. Баща ми ми каза, че граф Дьо Трекаси предложил на съпруга ви огромна сума, за да се съгласи на този брак. Тази „помощ“ имала и втора част, която щяла да бъде изплатена при изпълнението на определени условия.

Лейди Ан замълча за миг, мислейки си за собствената си огромна зестра и за не чак дотам добре прикритите мотиви на графа да се ожени бързо за нея. Спомни си за горчивото си разочарование, когато веднъж случайно бе чула годеникът си небрежно да подхвърля на свой приятел, че зестрата й не е чак толкова закръглена, колкото приносителката й, но все пак тя е дъщеря на маркиз, а това определено значи нещо. След което бе добавил, че се надява девствената й кръв да не е оцветена в просташко червено.

Какви ли трябва да са били мотивите на граф Дьо Трекаси, за да предложи такава огромна зестра за Магдален? В края на краищата произходът на Магдален беше безупречен. Родословната линия на рода Трекаси можеше да бъде проследена чак до сливането им с Капетите. Излизаше, че зестрата й е била нещо като подкуп. Това беше наистина странно. Но защо?

Французинът стана и изпъна жълтата си жилетка. Той наистина беше хубав млад мъж, а тези негови черни очи…

— Простете ми, chere madame, че ви отнех толкова много време.

Лейди Ан се отърси от спомените си и се усмихна.

— Съжалявам, Жервез, че не можах да ви кажа нищо повече. Но разбирате ли — разпери изразително ръце, — Магдален и вашето семейство почти никога не са били споменавани в мое присъствие.

Знаеше, че това не се бе дължало на неутешимата любов на покойния й съпруг към първата му жена. Не, достатъчно беше само да се види какво бе сторил с бедната Елзбет. Определено за горката Магдален не бе имало повече любов и грижи, отколкото за нея самата.

— Напълно разбираемо. Кой ли мъж би започнал да говори за първата си жена в присъствието на втората? О, лейди Ан, пропуснах да ви кажа, че намирам за очарователни перлите, които носите. Като се има предвид, че сте графиня Страфорд, навярно се налага да пазите със стража кутията си със скъпоценности. Сигурно си заслужава.

— Благодаря, Жервез — механично отвърна тя, без дори да чуе последните му думи, защото отново мислеше за Пол. Щеше да го види само след три часа. Три часа! Доста дълго време без него. — А, скъпоценностите на Страфордови! — добави след малко, като насочи вниманието си отново към Жервез. — Те са толкова нищожни, че, уверявам ви, принц-регентът не би ги дал дори на принцеса Керълайн, която, както разбрах, е изпаднала в немилост.

— Мисля, че това е много любопитно — отвърна той. — Наистина много любопитно.

— Щом казвате. Човек се чуди как е възможен такъв брак да се сключи между две страни, между които цари такава силна взаимна антипатия.

— А? О, да, така е. Това е типично за кралските особи, chere madame. — Той се поклони, след което се насочи към стаята си.

Лейди Ан оправи колите си и тръгна към вратата. Може би трябваше да облече розовата копринена рокля, обсипана с копринени розови пъпки? Едва ли щеше да направи нещо много лошо, ако нарушеше само веднъж еднообразието на черните си траурни дрехи. Докато се качваше по стълбите, си помисли, че деколтето на тази рокля е твърде предизвикателно, и се усмихна. Също като Арабела. Или по-точно, също както Арабела се усмихваше, преди да се омъжи за Джъстин.

О, Боже!

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вечерята закъсняваше, понеже ковачът се бе опитал да подкове черния звероподобен жребец на скуайър Джеймисън и добичето го бе ритнало в рамото.

— Горкият човечец — каза доктор Брениън, като поклати съчувствено глава, — толкова се бе ядосал, че му се искаше да убие онзи кон. Каза ми, че ако зависи от него, този кон повече няма да види подкова.

Историята му определено не беше забавна, реши той, докато водеше лейди Ан към трапезарията. Въпреки това тя заслужаваше нещо повече от престорените усмивки, с които я даряваха графът и Арабела. Контът се смееше с онзи свой френски маниер, който Брениън изобщо не намираше за приятен. Елзбет се усмихваше скромно, както човек би сметнал за нормално за едно момиче като нея. Е, може би не чак толкова скромно.

Влязоха в трапезарията. Елзбет отново привлече погледа на доктор Брениън. Само преди седмица той прибързано я бе описал на лейди Ан като неуверено малко момиче. Сега вече не беше съвсем сигурен в преценката си. У нея се забелязваше една нова самоувереност. Мълчанието й сега беше по-скоро признак на сигурност, отколкото на страх да застане пред останалите. Вероятно се дължеше на наследството на баща й. Най-сетне бе осъзнала, че самата тя има някаква стойност. Че бе означавала нищо за баща си — човек, когото тя без съмнение цял живот бе боготворила. Жалко, че именно силата на парите я бе накарала да достигне до това заключение.

— Хайде, Арабела — рече лейди Ан, — заеми мястото на графинята. Сега ти си графиня Страфорд и това място по право е твое.

За миг погледна майка си с неразбиране. Ръката й вече почиваше на облегалката на стола й. О, Господи, майка й беше права! Вече беше графиня Страфорд. Но това нямаше никакво значение. Не желаеше да прави нищо друго, което би я обвързало с графа повече, отколкото вече беше.

— О, не, майко — поклати глава тя, — не искам да сядам на мястото ти. Цялата тази история е малко глупава. Предпочитам да седна на обичайното си място.

Гласът на графа я накара да стисне облегалката на стола с такава сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Арабела, лейди Ан е напълно права. Единственото подходящо място за вас като графиня Страфорд е срещу мен. По този начин всеки път, когато вдигате глава, ще виждате съпруга си. Не ви ли ласкае тази мисъл?

Да, наистина! Та това беше направо чудесно! Сигурно с всеки поглед към него храната щеше да се забива като нож в стомаха й. Понечи да му отговори и гласът й излезе тънък и писклив: