— Джъстин, спри, умолявам те! Моля те, не ме наранявай! Това, което каза, не е вярно. Нищо не се е случвало в плевнята. Та аз едва понасям французина. Защо… — думите й неочаквано бяха прекъснати от писък. На мястото на пръста бе дошъл членът му, който продължаваше да навлиза дълбоко в нея. Джъстин спря за миг, сграбчи ръцете й и ги притисна над главата й. Почти нежно отмести полепналите по мокрото и лице коси.

— Господи, Джъстин, не мога да повярвам, че правиш това с мен! — Той продължаваше да прониква в нея. Кремът облекчаваше пътя му. Въпреки това болката я разкъсваше. Арабела ридаеше. Изведнъж той спря, защото бе достигнал до химена й. Вдигна глава и я погледна изненадано и несигурно.

— Джъстин — прошепна тя, — недей!

Тялото й се извиваше от болка, а душата й беше опустошена от някакво усещане, което не познаваше или не разбираше.

Джъстин изръмжа гърлено, пусна ръцете й, подхвана бедрата й и ги повдигна. После рязко натисна и разкъса девствената ципа.

Всичко свърши бързо. Той пъшкаше силно над нея, после неочаквано спря. Джъстин продължаваше да стои с извита назад глава, а ръцете му трепереха от напрежение, за да го задържат над нея. Той беше в нея. Съпругът й я бе насилил, беше я наранил, защото бе повярвал, че е любовница на французина.

В Арабела не бе останала нито капка кураж или желание за борба. Беше му казала, че не е прав, но той не й бе повярвал. Болката намаля малко, докато членът му излизаше бавно от нея. Тя неволно простена.

Джъстин се зачуди дали ще успее да стане. Яростта му се бе стопила. Арабела го гледаше, без да откъсва очи от него. Изглеждаше сломена. Не, едва ли беше възможно. Нима бе очаквала да го заблуди? Сигурно, по дяволите. Та тя беше девствена! Не бе очаквал това. Той срещна очите й, видя болката в тях. Осъзна какво й бе сторил и за миг се разколеба.

Тя беше девствена. Беше му казала, че не е любовница на конта.

Но след това съвсем ясно си припомни как французинът излиза от плевнята с наперената походка на човек, който току-що е удържал победа. След него от плевнята бе излязла и тя — разрошена, с раздърпани дрехи и с вид на жена, която току-що са любили. Да, току-що са любили, и то с голяма наслада. Тази картина отново го порази. Арабела беше подла. Беше му изневерила, а сега искаше да го излъже. Понечи да се извърне, все още без да каже нито дума, но след това погледна към нея. Краката й продължаваха да стоят разтворени. Кръвта й и семето му се бяха смесили с белия крем и се бяха размазали по бедрата й и по чаршафите. В този момент Джъстин се мразеше. Никога в живота си не бе наранявал жена, никога. Държал се бе като животно. Но, не, не! Бе търсил само възмездие. Всъщност не бе я наранил много. Просто я бе взел като мъж, който иска да изконсумира брака си с една жена. Беше го направил бързо, наистина бързо. Освен това бе използвал крем. Не я беше изнасилил. Щеше да бъде възмезден, ако я беше изнасилил, но не го бе сторил. Просто беше направил каквото трябва. Арабела го бе излъгала.

Грабна една кърпа и я подхвърли. Арабела не посегна да я хване и кърпата просто падна върху корема й.

— Избърши се. Изцапана си.

Тя не помръдна. Гледаше към него, но всъщност не го виждаше и не искаше да го вижда след това, което й бе сторил. Той я смяташе способна на подобна измама. Не виждаше смисъл в казаното от него, но го вярваше. Значи беше груб и жесток.

— Не ме гледай така — горчиво изрече той. — Направих само това, което бе нужно, за да осигуря наследството си. Не съм те изнасилил. Използвах крем. — Прекара пръсти през косата си. — По дяволите, значи съм грешал за девствеността ти. Това наистина ми дойде изневиделица. Колко почтено от страна на проклетия конт да те остави недокосната за първата ти брачна нощ. Значи копелето е решило да ми остави честта да бъда първият ти любовник? Ти ли го убеди да не го прави? Ти ли му каза, че аз не съм чак толкова голям глупак? Или може би той самият не е искал аз да се досетя, че не съм първия ти мъж? Сигурно се е боял, че още в съшия миг ще го убия. — Сивите му очи се присвиха, а студеният му глас продължаваше да нарежда: — Искам да убия онова дребно копеле. Сериозно се замислям какво да правя с него. Разбира се, със сигурност има и други начини. Почти успя да ме измамиш, но сега разбирам. Има още толкова много други начини, нали? Той пада ли си по содомията? Да, най-вероятно. И, разбира се, ти си му доставила удоволствие с малката си, красива уста. Мъжете, особено французите, обичат това почти толкова, колкото й обикновения начин да проникнат в една жена.

За какво говореше той? Какво означаваше тази дума „содомия“? Какво имаше предвид, като споменаваше устата й? Тя само поклати глава отрицателно. Беше й студено, много студено, а в душата й цареше пустота.

Джъстин се засмя. Смехът му беше насочен сякаш повече към него самия, отколкото към нея.

— Е, сега, след като мъжът ти взе девствеността ти, можеш да се отдаваш на любовника си по по-обичаен начин. Моите благодарности, скъпа Арабела, за тази пародия на брак.

Тя се сви под гневните му думи. Въпреки това за нея те не бяха нищо повече от звуци без смисъл. Как бе могъл да повярва, че има любовник? Тя сама бе взела решението да се омъжи за него; с това решение се бе отдала само на него и на никой друг. Какъв смисъл имаха тогава думите му? Единственото истинско нещо беше болката, която разкъсваше тялото й. Чувстваше се странно вцепенена и по някакъв чудодеен начин отделена от тази извикваща състрадание жена, която лежеше там гола, с разтворени крака и слушаше обидите на мъжа, който я мразеше.

За него мълчанието й беше признание. Още по-разгневен, той сграбчи халата си и го наметна.

— Предателството ти ме кара да искам да убия и двама ви. Но теб не мога да те убия, нали? Ако го направя, ще загубя всичко. Ти ме накара да платя скъпо за наследството си — същото наследство, което искаш за себе си. Ще те помоля само, скъпа съпруго, в бъдеще да си по-дискретна в любовните си похождения. Този път оставих семето си в теб, но в бъдеще вече никога няма да го направя. Няма да имаш дете от мен. Ако забременееш, аз няма да призная детето. Ще заявя на целия свят, че носиш бебето на друг мъж. Ще им кажа, че си заченала от семето на друг — може би някой французин? Повярвай ми, ще го сторя.

Джъстин се обърна и без да погледне повече към нея, отиде в съседната стая, като тихо затвори вратата зад себе си.

Украсеният със златен обков месингов часовник върху полицата над камината отброяваше минутите с обичайния си ритъм. Алените въглени в огнището пукаха и съскаха с предсмъртния си блясък, едва успявайки да отблъснат студа в стаята. Ужасният скелет, прикован завинаги със засмяната си уста на паното, тихомълком се надсмиваше над неподвижната фигура на леглото.



Лейди Ан наруши навиците си и успя да изненада госпожа Тъкър, като се появи на вратата на трапезарията в необичайно ранен за нея час. Наистина беше доста глупаво от нейна страна да стане толкова рано, защото едва ли можеше да се очаква младоженците да се появят преди обяд. Все пак тя се бе събудила с неясното усещане за нещо не съвсем редно. Въпреки уютната топлина на леглото си, която я приканваше да се сгуши под завивката, тя се надигна, позвъни на прислужницата си и се облече по-бързо, отколкото обикновено се справяше с това си задължение.

— Добро утро, госпожо Тъкър — поздрави с усмивка лейди Ан. — Предполагам, че само аз съм дошла на закуска толкова рано.

— О, не, милейди. Негова светлост е в трапезарията вече повече от половин час, макар че, да ви призная, не обръща Бог знае какво внимание на яйцата и задушените бъбреци, които му е приготвила готвачката.

Лейди Ан почувства как я присвива стомаха. Това означаваше, че нещо наистина не беше наред. Но какво ли би могло да бъде то?

— В такъв случай, госпожо Тъкър — рече, — готвачката няма нужда да приготвя повече бъбреци за мен.

Вратата на трапезарията беше леко открехната. Лейди Ан пристъпи в стаята тихо, така че отначало графът не усети присъствието й. Блюдото му беше недокоснато. Беше се отпуснал на стола. Единият му крак беше преметнат небрежно през облегалката на стола. Беше подпрял брада на ръката си и се взираше с невиждащ поглед през прозореца към южната морава.

Жената изправи рамене и се приближи към него.

— Добро утро, Джъстин. Госпожа Тъкър ми каза, че не обръщате внимание на закуската си. Добре ли се чувствате тази сутрин?

Джъстин бързо се обърна към нея и тя успя да забележи сурово стиснатите му устни, сенките под сивите му очи и бръчките покрай устата му. Изглеждаше някак отдалечен и напълно спокоен, но лейди Ан бе сигурна, че това е само привидно. Имаше нещо, което изобщо не беше наред.

— Добро утро, Ан. Доста рано сте станали днес. Заповядайте да закусите с мен. Просто днес не съм гладен. Вчера прекалих с храната.

Тя се настани на стола от дясната му страна. Отчаяно й се искаше да го разпита за причините за лошото му настроение, но не знаеше как да започне. Лейди Ан се зае да маже с масло една топла препечена филия.

— Струва ми се странно, че вече сте ми зет — каза тя, без да го погледне. — Доктор Брениън ми напомни, че сега вече не мога да избягам от новата си титла — вдовстваща графиня Страфорд. Тази титла ме кара да се чувствам много стара.

— Ще са ви нужни още поне двайсет години, преди да имате основание да се окичите с тази титла, Ан. А, между другото, възнамерявате ли да се омъжите за Пол Брениън?

— Джъстин, ама че въпрос… — думите му наистина я изненадаха. Филията й се изплъзна от ръката й и падна на покривката. Ан преглътна мъчително. — Доста странен въпрос ми задавате рано сутрин.

— Да, въпросът е много важен и освен това съм сигурен, че нямате никакво желание да ми отговорите. Простете ми, Ан. Често се случва подобни въпроси да поставят в доста трудно положение човека, към когото са отправени, нали?

— Да — отвърна тя, — естествено, че сте прав. Много ловко се справихте. Едва ли някога съм получавала по-елегантен удар по носа.