Не, не можеше да повярва на очите си. Сигурно имаше някакво обяснение. Обяснение, което щеше да го накара да се смее над самия себе си. Потърси го, но усети само как стомахът му се свива на топка от черните, вцепеняващи мисли. Почувства как губи част от себе си — част, която още не бе напълно разбрал и изследвал. Но не, не бе възможно това да е истина.

Времето минаваше, но той не помръдваше. Откъм ливадата, която се намираше точно зад стопанския двор, долетя настойчивото мучене на кравите. Слънцето бързо клонеше на запад и къпеше плевнята в нежното злато на залеза. Денят си отиваше така, както си бяха отишли много други дни.

Вратата на плевнята се отвори и отвътре припряно се измъкна гостът. Отново се огледа с вид на човек, който не желае да бъде разкрит. Оправи копчетата на панталоните си с движение, което накара графът да потрепери от ярост, после изчисти няколко сламки от краката и наметалото си и се насочи към Ившам Аби.

Джъстин отново остана на мястото си, без да откъсва очи от вратата на плевнята. Не му се наложи да чака дълго. Вратата се отвори и отвътре излезе Арабела. Косата й падаше разрошена над раменете й. Тя спря за миг, протегна се отмаляло и тръгна бавно към къщата, като си тананикаше тихо. На всеки няколко стъпки спираше, за да почисти сламките от дрехата си.

После помаха на момчетата, които подкарваха кравите към плевнята за вечерното доене.

В главата на графа се въртеше ужасяващ калейдоскоп от картини. Ясно виждаше първия човек, когото бе убил в бой — един млад френски войник. Куршумът му бе оставил смъртоносно червено петно върху ярката му куртка. Виждаше съсухреното, изкривено от болка лице на стария сержант, когото бе пробол с меча си. Виждаше удивлението от неизбежната смърт, изписано в очите му. Сега му се искаше да повърне, както тогава.

Графът не хранеше романтични илюзии. Житейският му опит отдавна го бе научил, че животът е твърде скъпоценен, за да бъде пропилян в жарта на страстта.

Обърна се и тръгна към новия си дом. Раменете му бяха изправени, походката му — стегната, а изражението — овладяно. Но очите му оставаха празни.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Днес ни е събрала една радостна и свята церемония. Дошли сме, за да съединим пред нашия Бог две от неговите чада — негова светлост Джъстин Морли Девърил, десети баронет Лат, девети виконт Силвърбридж, седми граф Страфорд, и лейди Арабела Илейн Девърил, дъщеря на покойния уважаем граф Страфорд, в най-святата от всички земни връзки.

Бе видял французинът да оправя панталоните си на излизане от плевнята.

Но предишния ден тя го бе целувала, бе му говорила дръзко и се бе притискала към него. Беше му говорила така дръзко, сякаш точно знаеше какво мъжете правят с жените. Исусе, не можеше да понесе тази мисъл!

Арабела обърна глава настрани и погледна към графа. Пожела си той да я погледне, но Джъстин не извръщаше глава. Очите му оставаха впити в лицето на свещеника. Предишната вечер й се бе сторил някак отчужден. Дори се бе държал хладно. Реши, че вероятно целият този шум около сватбата го бе изнервил. А може би се боеше да се приближи до нея, за да не се опита да я прелъсти. Нямаше нищо против отново да й каже колко му е приятен допирът на гърдите й. Този спомен я накара да потръпне. Тази нощ щеше да получи много повече. Не знаеше какво точно се крие зад тези думи, но гореше от нетърпение да разбере.

— Ако някой оттук присъстващите има възражения против съединението на този мъж и тази жена, нека стане и говори сега.

Беше се срещнала с французина в плевнята и му се бе отдала. Хладнокръвно и доброволно му бе изневерила. Искаше му се да убие и двамата, но не го стори. Знаеше какъв е залогът.

Видял бе сламките в косата й, роклята й бе измачкана и освен това тя си бе тананикала. Несъмнено изживяното й бе доставило огромно удоволствие. Отново му се прииска да ги убие. Но нали се бе държала така свободно с него, така отстъпчиво. Очевидно го желаеше, нали?

Лейди Ан почувства как гърлото й се стяга и бързо преглътна. Винаги се бе учудвала на майките, които плачеха на сватбите на дъщерите си, обикновено след като бяха направили всичко възможно, за да уредят тези женитби, включително и многократното купуване на младоженеца. Но не беше в състояние да сдържи сълзите си. Арабела беше толкова красива. Приличаше силно на баща си… и на Джъстин. Но всъщност тя изобщо не приличаше на баща си. Беше мила, със силна воля и упорита. Беше всичко, което една майка можеше да иска от дъщеря си. Още една сълза се търколи по бузата й.

— Очевидно няма никой, който да застане между двама ви — тихо изрече свещеникът. — Да продължим. Милорд, бихте ли повторили след мен: „Аз, Джъстин Морли Девърил, вземам теб, Арабела Илейн…“

Стори му се, че ще се задуши. Не, по-добре нея да удуши. Но имаше нещо странно. Арабела нито веднъж не бе погледнала към французина, откакто бе влязла в салона същата сутрин. Беше толкова красива в светлосивата копринена булчинска рокля! Косата й бе прибрана на кок, прихваната с диамантени гребени, които от време на време проблясваха. Няколко дълги плитки се спускаха леко върху белите й рамене.

Защо не поглеждаше към любовника си? Кога ли французинът й бе станал любовник? Първия ден, когато бе пристигнал? Не, едва ли. Очевидно бе изчакала три дни, след което му бе позволила да я има в плевнята. Значи му се отдаваше вече цяла седмица. Цяла седмица!

Беше го направила, след като му бе казала, че ще стане негова жена. Предателството й бе заседнало като жлъч в гърлото му. Трябваше да я отхвърли още в този миг, да каже на всички, че тя е една уличница, която има вярност не повече от една змия. Отвори уста. Не, не можеше да го направи. Не желаеше и не можеше да се откаже от Ившам Аби. Не трябваше да прекъсва линията на Девърилови.

— Аз, Джъстин Морли Девърил, вземам теб, Арабела Илейн за моя законна съпруга…

Гласът му беше тих, но Арабела долови някаква грубост. Вдигна глава с надеждата, че ще каже тези думи към нея, но той не я гледаше. Погледът му бе спрян в някаква точка. Странно! Стори й се, че чува Елзбет да въздиша. Усмихна се на Джъстин, но той пак не погледна към нея. Беше по-висок от баща й. Стана й приятно от това откритие. Но защо не поглеждаше към нея?

Лейди Ан усещаше как проклетите сълзи пълнят очите й. Не ги желаеше, но те продължаваха все така да извират. Единствената й дъщеря се омъжваше. Сега вече щеше да стане истинска жена. Изглеждаше толкова красива. Така силно приличаше на баща си и на човека, който скоро щеше да й стане съпруг. Тези сиви очи, тази гъста, черна, лъскава коса! Едва ли щеше да стане баба на някое русокосо и синеоко момченце или момиченце, които да приличат на нея.

Джъстин беше мъж, заслужаващ възхищение — силен, хубав, добре сложен — с една дума мъж, когото Арабела лесно щеше да обикне. Стоеше така изправен и се владееше толкова добре, докато повтаряше брачната клетва. През последните пет години бе знаел, че ще се ожени за Арабела. Никога не се бе отричал от обещанието си и никога не се бе колебал, поне доколкото знаеше лейди Ан. Съпругът й не й бе споменавал дали Джъстин е поставял под въпрос решението му. Чудеше се дали сега, когато денят бе настъпил, младият мъж все още таеше някакви съмнения. Не, не бе възможно. Просто залогът бе твърде голям. Освен това бе видяла как двамата се гледат. Щяха да бъдат щастливи. Не само това. Лейди Ан прикри усмивката си. Онази вечер, когато двете с Елзбет се бяха върнали неочаквано от Талгарт Хол, тя бе видяла в очите му да гори силно желание. Всичко щеше да бъде наред.

— В името на Бога и по неговите закони и заповеди, вие, Арабела Илейн Девърил, повтаряйте след мен…

Елзбет се бе напрегнала да чуе как графът повтаря думите след свещеника. Гласът му беше дълбок, но звучеше някак странно суров. Видя, че Арабела не откъсва очи от него, докато говори, а от устните й не слиза удивена усмивка. Или по-скоро нетърпелива усмивка. Елзбет също се усмихна.

Беше му изневерила. Съвсем преднамерено го бе измамила с онова нещастно дребно френско копеле. Беше му говорила така дръзко, а той бе вярвал в невинността й, в искреността й, в простодушието й. Но не бе имало нищо подобно. Искаше му се да завие от болка. Едва понасяше мъката си.

Арабела произнасяше клетвата си с висок, ясен глас:

— Аз, Арабела Илейн, вземам теб, Джъстин Морли Девърил, за мой законен съпруг, за да те обичам и почитам, и да ти се покорявам…

„Покорявам…“ Мислите на лейди Ан се вкопчиха в тази единствена дума. Твърдоглавата й дъщеря правеше голяма отстъпка от нрава си, давайки тази клетва. Спомни си как самата тя бе изрекла същата клетва към един друг граф Страфорд. Сякаш оттогава бе минал само миг. Гласът и се носеше неуверено и едва доловимо в голямата катедрала. Знаеше, че властният й баща, маркизът на Одъртън би я убил, ако не се омъжеше за човека, когото той й бе избрал.

„Покорявам…“

Бе запратил тази дума към нея още същата вечер, когато тя се бе опитала да се освободи от ръцете му, които я мачкаха като чукове. Беше се покорила, беше се подчинила, а страховете и болката й сами се усилваха от настойчивите му желания. Винаги му се бе подчинявала, защото нямаше друг избор, а когато той не я ругаеше за това, че само лежи пасивно под него, бе отмъщавал на тялото й по други начини. Жестоките му желания превръщаха нощите й в кошмар. Жалко, че баща й не бе умрял преди брака, който й бе наложил насила, а се бе споминал, хвърлен от коня си по време на лов само две седмици, след като тя бе станала графиня Страфорд.

Изглежда, че животът бе низ от съжаления. Бе мразила съпруга си повече, отколкото преди това би повярвала, че е възможно да се мрази човешко същество. Поне й бе дал Арабела. Ако се бе отнасял към дъщеря й с такава омраза, с каквато се бе държал към Елзбет, сигурно щеше да я доведе дотам, че щеше да го убие. Но той бе обожавал Арабела повече от самия живот. Колко странно за един деспот, който бе мечтал за син.