Следващите няколко дни накараха графът да се чуди дали все още е сгоден. Виждаше Арабела съвсем рядко. Ако не беше заета с пробите за булчинската си рокля при шивачката, тя беше на езда, за риба, на разходка из околността, на гости на съседите, следвана неотлъчно от французина. Накратко — държеше се с пълно безразличие към графа, своя годеник. Щеше да бъде разярен, ако я бе заловил да флиртува с Жервез дьо Трекаси. Но не, това, което виждаше, бе една млада жена, която останалите всячески се стремят да разсеят от скръбта й. Много пъти с удивление я бе виждал радостна и пълна с живот. Беше жалко, че самият той, изглежда, не бе в състояние да я накара да се чувства така. Фактът, че Елзбет придружаваше Арабела и братовчед си в разходките им, не го успокояваше. Все по-силно усещаше товара на несправедливостта. Но след като беше граф и следователно много важна личност, той всячески се стараеше да запази спокойствие и самообладание. В резултат на това се оказа, че се държи към трите жени като техен весел и толерантен чичо. Поведението му караше лейди Ан често да повдига учудено вежди, а ако Арабела можеше дори само да предположи мислите му, сигурно щеше да започне да скърца със зъби.

Единственият си съюзник графът откри в лицето на доктор Брениън. Една вечер, докато лейди Ан и тримата по-млади членове на компанията играеха вист, като Арабела партнираше на французина, докторът заяви на Джъстин:

— Несъмнено младият конт е напълно безвредна личност, въпреки че не преставам да се чудя на схващанията му за време. Бих казал, че ги намирам за подозрително безгрижни. Питам се защо той не се е обадил още преди години? В края на краищата старият граф беше негов чичо по брак. Защо е чакал той да умре, за да се обади? Да, този въпрос не ми дава покой.

Графът, който наблюдаваше как французинът умишлено губи ръка в полза на лейди Ан, предизвиквайки по този начин Арабела, отговори.

— Великолепно наблюдение, бих казал. Може би обяснението се крие в предишните му занимания.

— Едва ли би могъл да има богат предишен опит. Прекалено е млад. Попитах го за възрастта му и той ми отговори, че е на двайсет и три. Това означава, че е само четири години по-млад от вас, Джъстин. На мен ми се струва просто момче.

— А аз старец ли ви изглеждам?

— Не, но сте мъж. Знаете кой и какво сте. Що се отнася до конта… — той сви рамене. — Чудя се за какво ли мисли постоянно. А той не престава да мисли върху нещо, дори по-скоро нещо да планира. Не ми харесва тази работа.

— А аз започнах да се чудя откъде извира този негов неизчерпаем чар. Може би му е вроден? Много добре се справя. Доста по-добре от други мъже, които са два пъти по-възрастни от него. Планира, казвате? Ще видим.

В този миг Жервез хвърли картите си с престорено отчаяние и възкликна:

— Елзбет, вие ми взехте пиката. Не го очаквах. Арабела, простете грешката ми, но какво мога да очаквам, след като съм обграден от три красиви жени? Доволен съм, че успях да спечеля поне две ръце.

— Бяхте невнимателен, Жервез — отвърна Арабела. Тя не обичаше да губи, но все пак усмивката не бе слязла от лицето й. — Мамо, Елзбет, поздравления. Добре се справихте.

— Чудя се дали ще ни поканят с вас за чая — каза графът на доктор Брениън. После стана бавно, приковал поглед в годеницата си. — Мадам — обърна се той към нея. — умираме от жажда. Имате ли някакво подходящо предложение?

— Да — каза тя, като се приближи към него. Надигна се на пръсти и добави: — Само почакайте, докато се венчаем, и ще видите. Едва тогава ще можете да оцените по достойнство предложенията ми.

— Мадам, вие ме шокирате — отвърна извънредно доволен графът.

— Защо я нарича мадам, а не Арабела — обърна се контът към лейди Ан.

— Защото все още не са женени — отговори му тя и намигна на графа.



На следващата сутрин графът с удоволствие установи, че Арабела бе дошла да закуси с него.

— А, ето ви и вас. Надявах се да дойдете. Как сте днес?

— Спах добре. Слава Богу, нямах никакви призрачни гости. Защо сте се надявали да ме срещнете на закусва? — Той седна и остави Крупър да му сервира.

— Откакто французинът дойде в Ившам Аби, не сме имали много възможността да се виждаме. Виждам, че сте добре, че се усмихвате и изглеждате напълно доволен. Това е добре. А сега трябва да вървя. Беше ми приятно да ви видя, сър. — Грабна една препечена филия, отпи глътка от кафето си и скочи от стола, приковала вече очи във вратата.

— Мадам? Имате трохи на брадичката си. Загубили сте и благоприличието си, ако изобщо някога сте го имали. Но преди всичко, едва ли искате гостът да ви сметне за лакомница.

Арабела махна с пръсти трохите.

— Благодаря ви, че ми казахте. А сега трябва да побързам. Не ми се иска да закъсняваме много следобед.

— Къде смятате да отидете днес? — В гласа му прозвуча раздразнение, макар че не искаше да се издава. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои.

Тя спря, обърна се и му се усмихна с любов. Да, сигурен беше, усмихна му се с любов или с нещо достатъчно близко до нея.

— Ще отидем с Жервез и, разбира се, с Елзбет да разгледаме римските развалини в Сейнт Едмъндс.

— Не си спомням да сте ме канили. — Сега пък хленчеше като глупак.

Арабела наклони глава на една страна.

— Но, сър, вие вече посетихте развалините. Не помните ли? Казахте ми, че преди да дойдете в Ившам Аби, сте се разходили из околността.

— Мадам, след два дни ще бъдем женени. — Мили Боже, сега пък тонът му беше като на пребито куче.

— Това е нещо, което едва ли ще забравя — отвърна му. — Ако желаете, можете да се присъедините към нас, сър. Сигурна съм, че Жервез и Елзбет няма да имат нищо против. Просто не ми се искаше да ви отегчавам.

Графът се надигна от стола си, приближи се до годеницата си и сложи ръце на раменете й.

— Държа се така, защото не сте край мен през последните няколко дни.

Арабела усети как пръстите му леко галят раменете й. Харесваше й. Искаше й се да продължава да го прави. Вдигна глава с надеждата, че той може би ще я целуне. Не го направи. Не го бе правил от онази нощ преди седмица.

— Можете да ме имате толкова, колкото пожелаете — каза тя, като го гледаше напрегнато в устата. — Искате ли днес да си остана вкъщи?

— Не. — Всъщност искаше да каже да. Искаше да я заведе при езерото с лилиите и да я люби. — Не, вървете. Само не ме забравяйте, мадам.

— Това е невъзможно — въздъхна тя и отпусна глава върху рамото му, а ръцете й се плъзнаха зад гърба му. — Толкова е приятен допирът до вас, сър. Вие сте такъв стегнат, силен и уверен… — едва не добави, че се чувства като в прегръдката на баща си, но реши, че това не е най-подходящото нещо, което може да каже на бъдещия си съпруг.

— Вие също, мадам — мека, силна, и уверена. Особено ми харесва допирът на гърдите ви до рамото ми — ето, беше я шокирал. Но тя го заслужаваше. Вместо да се възмути, Арабела се надигна на пръсти и целуна трапчинката на брадата му. Притисна се по-силно към него и се засмя:

— Харесва ми как гърдите ви притискат бюста ми.

Само за миг Джъстин стана по-твърд от крак на стол.

Внимателно я отдалечи от себе си.

— А сега вървете или ще ви съборя на масата сред яйцата и херингата и ще направя с вас това, за което от доста време мисля.

Слава Богу, че оставаха по-малко от четирийсет и осем часа, преди похотта му да бъдеше провъзгласена за съвсем законна, което щеше да му даде възможността да предяви съпружеските си права.

Арабела го прегърна отново, целуна брадата му още веднъж и излезе от трапезарията.

Графът се зае със закуската си. Опита се да отвлече мислите си от изтънченото удоволствие, което знаеше, че го чака през първата брачна нощ, и се съсредоточи върху говеждото филе.

Беше си съставил план, който да заангажира изцяло ума и тялото му през деня. Сутринта има среща с Блекуотър, по-късно сподели обеда си с лейди Ан и доктор Брениън, който, както мислено си отбеляза, напоследък бе станал ежедневен посетител на Ившам Аби, а следобеда наобиколи десетина от арендаторите си. Беше доста късно, когато се върна в имението си и прибра жребеца си в конюшнята. Тъй като все още бе достатъчно светло, реши да огледа набързо стопанския двор. Кравите не бяха още прибрани за вечерното доене и само няколко пилета кълвяха лениво покрай насипания с чакъл двор на курника. Отиде към голямата, двуетажна плевня и спря за миг, за да вдъхне дълбоко сладкия мирис на сено. За негова изненада и удоволствие Арабела се появи иззад плевнята, бавно отвори предната врата и се скри вътре.

Няколко минути остана неподвижен, докато в главата му се бореха желанието на тялото му да я последва и мисълта за клонките на подобно действие.

— О, по дяволите! — рече той на козела, който се взираше в ботушите му. Вече си представяше как Арабела е легнала по гръб върху дебел пласт сено. Лесно можеше да види себе си върху нея — как я гали, как целува всеки сантиметър от тялото й. Какво значение имаха два дни? Тя щеше да стане негова жена.

Направи крачка към плевнята и замръзна. Долови някакво движение. Обърна се и видя Дьо Трекаси да крачи към плевнята, а плащът му се развяваше при всяка негова крачка.

Обзе го някакво предчувствие. Не се обади на французина. Не се помръдна, за да го поздрави. Остана на мястото си, без да откъсва очи от елегантния млад мъж, когото не бе мразил до този момент, а само бе презирал, защото не му бе вярвал.

Жервез спря за миг пред вратата на плевнята, хвърли бърз поглед наоколо, дръпна дръжката на вратата и както Арабела вече бе сторила, изчезна в сумрака.

Графът посегна към хълбока си. Там години наред бе стоял смъртоносният му меч. Ръката му се сви в юмрук, защото там нямаше нищо по-смъртоносно от джоба му. Пое дълбоко дъх няколко пъти и остана на мястото си, без да откъсва очи от вратата. Арабела беше в плевнята. Французинът също бе отишъл в плевнята.