Катрин Каултър - Наследницата

— Значи се споразумяхме. Ще се оженим следващата сряда. Съгласна ли сте, мадам? — Джъстин беше хванал ръката й и леко стискаше студените й пръсти.

— Съгласна съм, сър. Но дотогава има само шест дни. — Тя не се доизказа и извърна глава настрани.

— Какво има, мадам?

— Не мога да се омъжа в черна рокля. Какъв ще бъде тоалетът ми?

Той забеляза, че очите й са блеснали от сълзи, и побърза да попита лейди Ан:

— Тя е права. Какво ще носи на сватбата?

— Ще си облечена в рокля от мека светлосива коприна, украсена с перли. Мисля, че това ще ти подхожда. Бела. Да, ще бъде точно като за теб.

— Добре — кимна Арабела. Преглътна мъчително и побърза да стане.

— О, Арабела, толкова се радвам за теб — рече Елзбет. После прошепна в ухото й: — Лейди Ан ме уверява, че графът е мил. Самата аз мисля така, но хората са странни, не мислиш ли? Кой би могъл да каже, че познава истински някой друг човек? Какво крият те в сърцата си? В мислите си? Но не се безпокой, Арабела. Той със сигурност е мил. Ако не е мил с теб, тогава… ами, просто можеш да го застреляш.

Арабела избухна в смях. Представете си само! Баща й със сигурност би изпаднал във възторг от думите на по-голямата си дъщеря. Защо ли я бе държал през цялото време настрани?

— Искам да ви попитам, сър — обърна се тя към Джъстин. — Ще бъдете ли мил с мен? Или още не сте напълно уверен? Мислите ли, че трябва да се подготвя предварително? Може би трябва да почистя пистолета си? Ще го държа под ръка в случай, че ме накарате да страдам.

— Първо ми дайте шанс, мадам.

— Ще си помисля. А сега смятам да по яздя. Времето е слънчево и ми се иска да се възползвам от него.

Вратата на библиотеката се отвори. Крупър пристъпи в стаята, покашля се и заяви:

— Милорд, лейди Ан, току-що пристигна един млад господин. Един млад джентълмен-чужденец. Но е джентълмен, а не търговец или собственик на магазин.

— Слава Богу! — иронично подхвърли графът. — И откъде е този чужденец?

— Ужасно е рано за посетители — каза лейди Ан и намръщено погледна към вратата.

— Кой е този млад джентълмен, Крупър? — попита отново графът, като стана, мина зад канапето и постави леко ръка върху рамото на Арабела.

— Господинът ме уведоми, милорд, че името му е Жервез дьо Трекаси и е братовчед на госпожица Елзбет. Французин е, милорд. Наистина е чужденец. Нарича себе си граф дьо Трекаси.

— Мили Боже! — възкликна лейди Ан и скочи на крака. — Мислех, че цялото семейство на Магдален е загинало през революцията. Елзбет, този господин трябва да е племенникът на майка ти.

— Значи, племенник? — обади се графът. — Тогава, Крупър, покани го да влезе.

Секунди по-късно един поразително красив млад мъж влезе в библиотеката, следван по петите от Крупър. Не беше едър. Ръстът му беше малко под средния, а телосложението — крехко. Елегантното му облекло се състоеше от кожени панталони и блестящо черно хесенско палто. Косата му беше черна като нощ, а очите му — също тъй тъмни. Графът се улови, че мести поглед от младия мъж към Арабела и обратно, за да прецени реакцията им.

Тя се усмихна на французина, но всъщност навярно го смяташе за конте, а той несъмнено беше такъв. Инкрустираният със скъпоценни камъни часовник беше прекалено претенциозен, а няколкото тежки пръстена, които носеше, определено му придаваха женствен вид. Що се отнася до реверите на ризата му — те почти докосваха гладко избръснатата му брада. След това Арабела премести поглед към очите му — черни интелигентни очи, в които имаше известна загадъчност, а също и порочност. Криеха се под деликатно извитите му черни вежди и умело оформените къдрици. Французинът изглеждаше едновременно нахален и романтичен. Зачуди се дали лорд Байрон прилича донякъде на братовчеда на Елзбет. Можеше да бъде щастлив, ако наистина приличаше.

— Граф дьо Трекаси — донякъде неуместно обяви Крупър. Младият мъж, който определено не беше много по-възрастен от Елзбет, погледна присъстващите с извинителна усмивка. Всъщност изобщо не изглеждаше притеснен. Напротив беше уверен в себе си и в това, че щяха да го приемат добре. Така се бе държал и графът — мъжа, когото не бе познавала допреди една седмица и който щеше да й стане съпруг след още една.

Лейди Ан се надигна грациозно, оправи полите на роклята си и му подаде ръка.

— Това е истинска изненада, скъпи мой графе. Нямах представа, че някои от близките на Магдален е останал жив. Не е нужно да казвам колко ми е приятно да ви видя.

За нейна изненада той стисна пръстите й и по френски маниер докосна с устни дланта й. Всъщност това можеше да се очаква. В края на краищата той беше французин.

— Удоволствието е изцяло мое, милейди. Надявам се да ми простите, че ви се натрапвам в траура ви, но съвсем наскоро научих новината за смъртта на графа. Исках лично да изразя съболезнованията си. Надявам се да нямате нищо против.

Говореше с мек, напевен акцент, който определено накара трите жени в стаята с готовност да му простят натрапничеството.

— Нямам нищо против — отвърна спокойно лейди Ан.

— А вие трябва да сте граф Страфорд, милорд? — обърна се той към Джъстин, след като пусна ръката на лейди Ан. За един кратък миг двамата мъже се изгледаха един друг, след което графът отбеляза с нехайна любезност:

— Да, аз съм Страфорд. Лейди Ан ни осведоми, че сте племенник на покойната съпруга на графа.

Французинът кимна утвърдително.

— О, Боже! — възкликна лейди Ан. — Къде останаха добрите ми обноски? Драги графе, позволете ми да ви представя вашата братовчедка, Елзбет, дъщерята на Магдален, а също и дъщеря ми Арабела.

Тя не се изненада, че дори обикновено въздържаната й дъщеря посреща младия мъж с усмивка, която би засенчила дори чара на розите в градината. Елзбет кимна безмълвна. Предпочете да се отдръпне за миг, за да даде възможност на сестра си да говори първа.

— Макар да не ни свързва роднинска връзка — започна тя, като го погледна с обичайната си прямота, — аз също се радвам, че сте дошли да ни посетите. Приятно ми е да се запозная с вас, сър.

Той се усмихна любезно. Не целуна дланта й, а се задоволи само да се поклони. Това накара лейди Ан да заключи, че наистина е много добре възпитан.

— А, скъпа моя братовчедке! — обърна се контът към Елзбет. — Особено съм щастлив, че най-сетне се запознах с последната останала дама от нашето уважаемо семейство. Вие сте красива като майка си, усмивката ви е сладка като нейната, а очите — също така нежни. Виждате ли, баща ми има неин портрет.

Вместо да вземе ръката й, контът сложи ръце на раменете й и леко я целуна по двете бузи. Лицето на Елзбет стана пурпурно, но не се отдръпна. Погледът й се втренчи в братовчед й с нещо, което наподобяваше очаровано страхопочитание.

Той отстъпи крачка назад, разпери ръце, сякаш да прегърне цялата група, и каза с усмивка:

— Всички вие сте толкова любезни към мен, един чужденец. Вече чувствам всички ви като свое семейство, макар да имам кръвна връзка само с малката си братовчедка — замълча и ги погледна очаквателно.

Графът, който съзря на лицата на трите жени нетърпението им да изпълни домакинските си задължения, се изкашля и заяви с глас, който се стори на Арабела донякъде ненужно хладен:

— Мосю, позволете ми да ви поканя да останете за известно време в Ившам Аби, ако, разбира се, нямате други неотложни ангажименти. От само себе си се разбира, че ако…

— Бях тръгнал с приятели на лов в Шотландия — побърза да каже гостът, като отново разпери ръце, при което графът изпита желание да го удари. — Но смея да ви уверя, милорд, че оставането ми тук би ми доставило огромно удоволствие. Едно особено приятно удоволствие.

В този момент графът вече беше сигурен, че иска да застреля Жервез дьо Трекаси.

— Чудесно, графе — каза Арабела.

— О, моля ви, наричайте ме Жервез. За нещастие моята титла не е нищо повече от една празна дума. Пред вас стои един обикновен емигрант, откъснат от дома си от онзи проклет корсикански парвеню.

— Какъв ужас! — обади се Елзбет и в очите й блеснаха сълзи.

„О, Господи, каза си Джъстин, направо да повърнеш!“

— Е, поне успях да оцелея. Ще продължа да се боря за оцеляването си и след смъртта или победата над онзи корсиканец ще си възвърна онова, което е по право мое. Моя скъпа Елзбет, вие имате сърце на ангел, след като сте в състояние така добре да разберете чувствата ми. Колко приличате на майка си! Моята леля Магдален беше една богиня, една истинска нежна и любяща богиня.

Трудно му беше, но все пак Джъстин успя да сдържи изсумтяването си. Любезният глас на французина обаче накара черните му вежди да се извият иронично. Стори му се, че забелязва пресметлив блясък в тези черни очи всеки път, щом погледнеше Елзбет. Споходи го циничната мисъл за десетте хиляди лири на девойката. Французинът беше облечен като богат млад денди, което го наведе на още по-циничната мисъл, че бе много вероятно настойчивите кредитори да посетят Ившам Аби.

— Скъпо мое момче — рече лейди Ан, като леко докосна ръката му. — Наближава време за обяд. Сега ще позвъня на лакея да внесе багажа ви. Следобедът е на наше разположение, за да се опознаем по-добре.

Гостът я дари с момчешка усмивка, която, помисли си Джъстин, беше предварително пресметната да разбуди майчинските й чувства.

— Аз съм ваш роб, скъпа госпожо — промърмори Жервез над ръката й, което отново възмути графа.

В края на вечерта графът бе стигнал до извода, че всъщност младият мъж не е ничий роб. Напротив, трите жени бяха до голяма степен завладени от чара му. Дори неговата Арабела приемаше присъствието му без да задава въпроси. Тази вечер тя се бе усмихвала повече пъти, отколкото през дните, откакто той самият бе дошъл в имението. Това не му харесваше.