Той благоразумно предпочете да я остави на мира. Поне мислеше, че постъпва мъдро. В повечето случаи тя се стараеше да не остава сама с него. Щеше да се почувства напълно изоставен насред морето, ако на няколко пъти не бе усетил върху себе си погледа на сивите й очи, докато разговаряше с някой друг.

Сепна го тътенът на далечна гръмотевица. Най-сетне нещо, което да го отвлече от проклетата работа. Стана и отиде до прозореца. На изток ниско над хоризонта заплашително бяха надвиснали тъмни дъждовни облаци. Надяваше се, че Арабела — или по-скоро мадам — нямаше да бъде заварена на открито от дъжда.



Хладният тежък въздух сякаш се увиваше около Арабела. Бурята бързо приближаваше. Въпреки това тя не помръдваше от мястото си върху най-високия камък от руините на стария манастир. Баща й винаги бе мразил тези развалини. Даже като дете й бе забранил да се приближава до тях. Това беше единственият случай, в който си спомняше да не му се бе подчинила. Прокара пръсти по камъка, припомняйки си детските си приключения сред руините.

Вече не беше дете, а развалините си бяха просто развалини. На бузата й капна дъждовна капка. Арабела въздъхна. Какво да прави? Знаеше, разбира се, че няма избор, но искаше поне една възможност — истинска възможност за избор, която да не я кара да се чувства възмутена и огорчена.

Опита се да си представа Джъстин. Беше същински неин близнак, като се изключеше трапчинката на брадата му. Беше я оставил за известно време на спокойствие, сама с мислите си и с това й допадна. Всъщност го харесваше заради много неща — заради силата му, заради способността му да се шегува, заради почтеността му. Харесваше го дори когато се държеше като магаре. Допадаше й даже когато й се подиграваше или й се надсмиваше, или пък се отнасяше с нея като с глупачка. От него сигурно нямаше да излезе лош съпруг. Несъмнено характерът му беше труден, но като познаваше себе си, Арабела бе научила доста за трудните характери. Тази мисъл я накара да се усмихне широко и една дъждовна капка падна направо в устата й. Сега вече се разсмя и неохотно се изправи. Погледна към Ившам Аби. Къщата едва се виждаше в сгъстяващия се мрак. Беше малко вероятно лейди Ан и Елзбет да тръгнат в такова време от Талгарт Хол. Преди няколко часа ги видя да се качват в семейната карета, придружени само от кочияша Джон. Зачуди се защо графът не ги придружи. Сега бе доволна, че е останал. Радваше се, че е останала сама с него. Арабела повдигна полите си и тръгна към имението. Беше направила избора си. Щеше да се омъжи за него.



Графът стоеше под укрепеното с колони преддверие. На няколко крачки от него дъждът плющеше, а студения вятър развяваше ръкавите на бялата му риза.

— Значи лейди Арабела не е взимала Луцифер? — попита той главния коняр.

— Не, милорд.

— Благодаря, Джеймс, че дойде до къщата. Наметни се с нещо, преди да се върнеш в конюшнята.

Проклятие! Нима тя намираше компанията му за така противна, че предпочиташе да стои на студа? За кратко време безпокойството му за нейната безопасност беше прераснало в гняв. Заслужаваше да я удуши, задето се държи като идиот и е навън в такова време.

Тъкмо планираше как точно ще й извие врата, когато забеляза някой да тича от конюшнята към къщата. Фигурата се приближи и Джъстин успя да различи Арабела. Тя спря задъхана пред него. Беше вир-вода. Джъстин я огледа от главата до петите и попита с престорено безразличие:

— Наистина ли смятате за разумно да се разхождате в такова време?

— Не, ни най-малко. Но знаете, че подобни неща се случват понякога — сви рамене тя.

— И къде, по дяволите, бяхте?

Девойката отмести мокрите коси от челото си, повдигна учудено вежди и заяви:

— Бягах под дъжда, както виждате, косата и роклята ми са мокри. Трябва да се преоблека.

Джъстин погледна шията й и си представи как пръстите му я стискат.

— Наистина, сър, не трябва да стоите навън. Хладно е и може да се простудите. Вижте само какъв вятър духа.

Дайте на Джъстин криза и той се превръщаше в най-спокойния човек. Дайте му нова ситуация и той бързо се ориентираше, и показваше опита си. Дайте му един взвод кавалерия и той никога не би изгубил самоконтрол. Арабела мина покрай него и влезе във вестибюла. Джъстин се обърна след нея, погледна я за миг и после изкрещя:

— Мадам, върнете се тук, по дяволите! Имам нещо да ви кажа. Проклета да сте! Няма да ме пренебрегвате със свиване на рамене или с повдигане на вежди!

Тя спря точно под полилея. Искаше му се да не го бе правила, защото мократа рокля очертаваше тялото й. Можеше ясно да различи гърдите и бедрата й. Не му харесваха чувствата, които тази гледка извикваше в него. Не желаеше да бъде твърд като камък към нея всеки път, щом й беше ядосан. А точно в този момент тя не заслужаваше той да я желае.

— Е, какво искате да ми кажете?

Имаше наглостта да потропва с мократа си обувка по мраморния под.

— Сър, да не, би внезапно да онемяхте? Мислех, че имате нещо да ми казвате.

— След трийсет минути ще вечеряме в Кадифената стая, мадам — рече той с неочаквано спокоен глас. — Не желая повече да отлагам вечерята си.

Арабела тръгна нагоре по стълбите, оставяйки локви вода след себе си. После спря, обърна се и го погледна.

— Сега разбирам. Ядосан сте ми, защото сте до такава степен джентълмен, че не можете да вечеряте без мен. Съжалявам, но не съм забелязала как е отлетяло времето. Обещавам да сляза веднага щом се преоблека.

Графът се огледа за нещо подходящо за ритане в хола, но не намери нищо, освен двете огромни кресла от седемнайсети век. Те вероятно тежаха повече от самия него.

Едва бе успял да пресуши една чаша бренди, когато Арабела влезе в стаята, облечена както обикновено в черна коприна. Изглеждаше освежена и пълна с живот. Освен това изглеждаше невинна и простодушна. Вече я познаваше добре. Видът й не можеше да го заблуди. Само да не бе видял гърдите и бедрата й така ясно очертани под мократа й рокля! Щеше да бъде по-добре, ако успееше да задържи тази проклета жена на разстояние. Щеше да се ожени за нея, по-скоро, трябваше да се ожени, но все пак не искаше да знае за нищо друго от нея.

Имаше имунитет към тази жена, по-скоро голяма част от тялото му беше невъзприемчиво към нея. Не изглеждаше особено модерна в черната траурна рокля. Но пък тази нейна коса! Спускаше се по гърба й на влажни вълни, гъста и лъскава. Тясна черна панделка я придържаше да не пада над челото й. Искаше му се да докосне, да я увие около ръката си и да придърпа главата й към себе си, докато усети натиска на гърдите й.

Само това не!

— Надявам се да не се налага да викаме доктор Брениън, за да ви предписва лекарства против простуда.

Говореше с раздразнение, което определено беше странно. Раздразнен само защото щеше да вечеря малко по-късно?

Арабела му се усмихна широко, защото знаеше, че тя бе момичето, което бе постоянен източник на раздразнение, особено на неговото раздразнение.

— Господ ме е дарил с доброто здраве на баща ми — осведоми го тя. После бавно тръгна напред. Спря едва на няколко стъпки от него. Какво правеше тя? Да не се опитваше да раздразни мечката в бърлогата й? Графът усети, че го обхваща лек страх. Не, той никога не се боеше.

Просто тя се държеше така, както не се бе държала цяла седмица, вместо да го отбягва, сама се приближаваше към него. Джъстин се обърна и се насочи към вратата. По-добре да отиде в трапезарията. Това беше най-доброто решение, тъй като й бе споменал, че е закъсняла за вечеря.

— Джъстин?

Той се завъртя и я изгледа недоверчиво. Не бе възможно да е чул правилно. Защо тя се държеше така странно?

— За вас съм „сър“.

— Да, бяхте „сър“. Имате ли нещо против да се обръщам към вас с името ви.

— Не се познаваме достатъчно добре, за да мога да преценя. Не, по-добре да остана „сър“ за вас — отвърна той. А след това удивен я видя как прокарва език по долната си устна. Една много красива, пълна долна устна, каза си, която сега блестеше, навлажнена от езика й.

— Опитвам се да се държа по-приятелски. Може би ще промените решението си? Навярно след вечеря?

— Сигурно вие не сте Арабела Девърил — поклати глава той. — Навярно сте нейна сестра-близначка, която през цялото време са крили от мен на тавана, под някой от онези четирийсет островърхи покрива.

— Не, тя с още там — окована във вериги. Чували ли сте я как вие към луната? Не, едва ли. Не е имало пълнолуние, откакто сте тук. Тя вие само при пълнолуние — усмихна му се безсрамно тя. — А сега, сър, моля елата и седнете. Двамата имаме да обсъждаме сериозни въпроси.

— Какви сериозни въпроси? — попита я, без да помръдне. — Не ми казвайте нищо. Ако имаме някаква сериозна тема за разговор, това може да означава само едно. Не е прието една жена да ухажва мъж. Освен това не желая да разговарям за нищо важно, преди да съм вечерял.

Той дръпна силно въжето на звънеца.

— Баща ми винаги казваше, че стомахът на мъжа е важен за него. Не най-важен — той никога не ми казваше какво е най-важно за него — но все пак… Предполагам, че трябва да сте с пълен корем, за да сте в добра форма.

Задоволи се само да я изгледа. Щеше да се ожени за нея, а след като тя споделеше постелята му, поне нямаше да има този невинен вид.

— А, ето ви и вас, Крупър. Кажете на лакея да донесе вечерята тук. Лейди Арабела не желае да измине дългия път до трапезарията.

Само след няколко минути графът гледаше към печеното свинско и пресния грах.

— Точно както лейди Арабела поръча, милорд — поклони се Крупър.

— Вие сте поръчали тази вечеря?

Тя кимна мълчаливо.

— Аз не обичам много печено свинско, Крупър. Има ли нещо друго?

— Разбира се, че има и други ястия — отвърна Арабела, но в четвъртък готвачката винаги ми приготвя свинско печено.

— По дяволите, Крупър, остави това проклето свинско и забрави за другите ястия. Свинското ще свърши работа.