Катрин Каултър - Наследницата

Елзбет не смяташе, че лейди Ан вече е изгубила всякакъв интерес към нея. Нито пък се опасяваше, че й се е случило нещо лошо. Всъщност тя изобщо не мислеше за мащехата си. Просто седеше и гледаше пред себе си, без да вижда нещо. Ръцете й лежаха отпуснати над временно забравената бродерия, изобразяваща цъфнали зюмбюли покрай езеро.

Мислеше за всичките забавления, които я очакваха в Лондон. Балове, разходки, дори игри на Друри Лейн. Толкова много имаше да прави, толкова много неща да види. Десетте й хиляди лири щяха да й осигурят място в лондонското общество. Нито една врата нямаше да остане затворена за тях — за нея и лейди Ан, защото тя беше вдовица на пер и герой от войната. Всички тези перспективи я бяха развълнували толкова силно, че до голяма степен бе забравила вродената си свенливост и колебливост.

Една неочаквана мисъл за Жозет я накара да се намръщи. Как само й се искаше старата слугиня да престане с мрачното си мърморене против всички Девърилови. Та в края на краищата нима баща й не бе доказал обичта си към нея? Беше й завещал такава огромна сума. Момичето въздъхна. Жозет просто остаряваше.

Възрастта замъгляваше разума й. Сутринта я бе нарекла Магдален.

Съвсем ясно бе изрекла: „Ела по-близо до прозореца, Магдален. Как мога да закрепя тези волани, като не преставате да се въртите?“

Елзбет бе предпочела да не напомня на вярната стара слугиня, че я бърка с майка й. Вместо това покорно се бе преместила към прозореца.

Точно тогава бе видяла графа и Арабела.

— О, Жозет, погледни само — посочи й тя, като отиде още по-близо до прозореца. — Ела да видиш графа и Арабела. Виж как бързо препускат с конете си. — Наистина двата големи жребеца се носеха по алеята, която пресичаше моравата пред къщата. — Те се състезават! О, виж само как конят й се изправя на задни крака! Колко вълнуващо! — Елзбет потрепери. На нея конете й се струваха непредсказуеми създания — противни нервни твари, на които не можеше да се вярва. Мразеше ги, но никога нямаше да го признае пред сестра си.

Чу, че Арабела вика победоносно, и я видя да слиза от коня сама, без чужда помощ. Беше толкова грациозна, а полите й се развяваха при всяко нейно движение. Жозет също се приближи до прозореца, присви воднистите си очи срещу блясъка на утринното слънце и промърмори неодобрително:

— Досущ като баща ви е — припряна и суетна. Не е дама като вас, галена моя. Скочи от коня, сякаш е мъж. А само погледнете новия граф — той я окуражава. Смее се на лудориите й. Противно ми е да я гледам и на него ще му стане противно. Мъжете не обичат жените да бъдат по-силни от тях и да ги надприказват. Само да се оженят и ще й стъпи на шията. А тя ще му се подчини, защото няма да има друг избор. Магдален също нямаше избор. Знам си аз.

Елзбет не я слушаше. Мислеше си с лека завист, че е по-възрастна от Арабела, но въпреки това се чувства така ужасно несъвършена, сякаш на Бог не му бе стигнало търпението да й отдаде дължимото. А е могъл да я направи малко по-хубава и даже по-остроумна, защото но нейна собствена преценка беше глупава. Е, поне имаше малко повече ум от старата Жозет.

Елзбет се върна към действителността. Ръцете й все така стояха скръстени над бродерията. Реши, че е глупаво да ревнува Арабела. В края на краищата именно тя, Елзбет, имаше десетте хиляди лири. Без никакви условия и уговорки. Не й се налагаше да прави нищо заради тях. Бяха нейни, просто нейни. Ако сестра й не се подчинеше на волята на баща си, нямаше да получи нищо. Арабела трябваше да се омъжи за новия граф. Девойката потрепери. Намираше новия граф ужасяващ като големия дорест жребец, който яздеше. Беше толкова едър, че с присъствието си властваше над всички и всичко. Изведнъж я полази страхлив трепет, който накара малките й ръце конвулсивно да се свият. Беше един особен, приятен страх, който караше дишането й да се учести. О, Боже, не биваше да прави така, нали? Стисна здраво иглата в пръстите си и бързо започна да прави бод след бод с яркожълтия копринен конец.

Не вдигна глава, докато лейди Ан не влезе в Кадифената стая, придружена от доктор Брениън. Вървяха, привели глави един към друг, и разговаряха тихо. Девойката почувства, че около тях има някаква нова, по-различна атмосфера — нещо, което не можеше напълно да разбере. Не че това имаше значение. Те бяха стари. Може би си разменяха рецепти за лекарства против болки в ставите.

— Браво, Елзбет! Чудесно свириш Моцарт — весело подвикна доктор Брениън и шумно заръкопляска.

Графът беше искрено изненадан. Нима не бе необичайно едно болезнено срамежливо момиче да свири на пиано с такава страст? Мили Боже, каква ли беше всъщност Елзбет? Вероятно под приятната външност се криеше вълнуващо създание.

Елзбет стана от табуретката и се изчерви при вида на толкова много усмихващи се лица. И всички тези хора се усмихваха на нея. Одобряваха свиренето й. Вярно, че бе свирила особено добре. Но дали на тях наистина им е било приятно?

Наближаваше десет вечерта и лейди Ан всеки момент щеше да помоли за извинение и да се оттегли за сън, но графът се обърна към Арабела и я помоли любезно:

— Ваш ред е, мадам. Няма ли да ни посвирите?

Арабела се засмя така, че очите й се насълзиха.

— Сър, сигурна съм, че ако започна да свиря ще съжалите за любезността си. Ще се молите за памук, с който да запушите ушите си. А може би дори ще пожелаете в същия миг да издъхна над клавишите.

— Е, Арабела, това вече не е вярно — намеси се майка й, която отчаяно се мъчеше да бъде безпристрастна. Помисли си за всички онези мъчителни часове, които бе прекарала зад седналата пред пианото Арабела. Обичаше я дори когато свиренето й я караше да стиска зъби. И накрая какво бе постигнала? Само печални резултати.

— О, майко, не е ли вече време да погледнем истината в очите? — каза момичето и добави към графа: — Въпреки героичните усилия на майка ми аз нито веднъж не успях да изсвиря дори една гама, без да сбъркам. Не бих могла да различа даден тон, дори от това да зависи животът ми. Хайде, майко, признай го, за да изясним едно тъмно петно в семейната история. Наистина съжалявам, но е така.

— Но, Арабела, ти правиш всичко толкова добре — додаде Елзбет, която бе буквално шокирана, че нейната съвършена по-малка сестра всъщност не е толкова съвършена. — Не, не мога да повярвам, че не можеш да свириш добре. Хайде, покажи на негова светлост колко си талантлива?

— Мило мое патенце — нежно каза Арабела на заварената си сестра, — ти си обрала всичкия талант у Девърилови. Бих предпочела да те послушам още малко как свириш, вместо да накарам всички да си запушат с длани ушите. А тук трябва да ми повярваш, Елзбет — графът със сигурност ще започне да вие.

— Може би свириш на арфа? — изрече с надежда сестра й.

— Изобщо не мога.

— Предавам се — вдигна ръце лейди Ан. — Всичките ми усилия отидоха напразно. Бог ми е свидетел, наистина се постарах. И какво ми остава да направя сега?

— Ще ме обичаш и ще ме хвалиш за останалите ми умения — отвърна дъщеря й, като побърза да стане и да я прегърна. — Дори ако всички останали не са съгласни с теб, ще държиш на своето. Нали така, мила майко?

— Точно така, моя любов — отвърна лейди Ан. — Независимо дали Джъстин ще протестира или не за днешната ти победа над него в състезанието с коне, аз ще твърдя, че ти си съвършена. Ще му кажа да не хленчи и да не се вайка. Ще му кажа, че твоето свирене на какъвто и да е инструмент е заплаха за живота му. Така добре ли е?

— Кажи му всичко това, мамо. Ще свърши идеална работа. Ти си най-добрата от всички майки.

Лейди Ан наля чай.

— Какво мислите за първата си нощ в Ившам Аби? — обърна се доктор Брениън към графа.

Той се надигна в креслото си и стисна длани между коленете си.

— Учудва ме, че ми задавате този въпрос, сър, защото нощта беше донякъде необичайна.

— Правите го нарочно — закани му се с пръст Арабела. — Търсехте внимание и го получихте с драматичното си встъпление. Погледнете се — държите се като актьор, който иска да прикове изцяло вниманието на публиката. Трябва да се засрамите.

— Това е само един от многото ми таланти, мадам. Не, сериозно, склонен съм да мисля, че всичко е било изцяло плод на моето въображение. Във всеки случай всички вие сте запознати с едно от най-необичайните пана, което е поставено в моята стая — „Танцът на смъртта“.

— О, ужасно е! — възкликна Елзбет и потрепери. — Когато бях дете, вярвах, че в тази картина се крие самия дявол. Помня, че размахваше нещо в ръце. Може би дяволът още се крие вътре.

— Не съм сигурен дали в нея се крие дяволът — заяви графът, — но картината наистина е много странна. Преди да си легна, я разгледах внимателно, опитвайки се да разбера каква е идеята й. Докато заспя, разсъждавах над това. — Графът спря за миг и погледна към доктор Брениън. — Това ми беше грешката. Беше късно през нощта, когато изведнъж се събудих. Сигурен бях, че не съм сам в стаята. Запалих свещта на шкафчето до леглото и я вдигнах, за да огледам по-добре. Не забелязах нищо, освен онзи отвратителен скелет на картината. Тъкмо бях започнал да се чувствам като последен глупак, когато дочух странен глух звук откъм камината. Вдигнах свещта, но не видях нищо. А след това, кълна се, чух висок плач като на новородено бебе. Преди още да съм се опомнил, чух съвсем близо до мен — или поне така ми се стори — друг плач. Не на бебе, а на жена — пронизителен и някак невероятно мъчителен. После всичко свърши. Все още не съм напълно уверен дали просто не е било плод на въображението ми. Но, казвам ви, трудно ми беше да заспя отново. А когато най-сетне заспах, слава Богу, нямаше нито сънища, нито видения, нито каквито и да било духове.