Джъстин забеляза болката й, но се досети, че би й било неприятно, ако й го покаже. Затова просто каза:

— Отлично! Кой кон яздите, мадам? Ще се разпоредя да го оседлаят.

— Коня на графа — отвърна, без да се замисли Арабела погълната от мъката си.

На Джъстин не му допадаха тези нейни мрачни мисли.

— О, така ли? — възкликна той. — Не мислите ли, че ще ви е малко неудобно в допълнителното седло? Не че аз непременно ще поискам да деля коня си с вас. Поне докато не се позакръглите малко. Тогава пък на горкото животно няма да му е много приятно да носи двама ни.

Номерът му сполучи. Тя го изгледа така, сякаш й се искаше да го удуши. Той й се ухили в отговор.

— Нарочно направихте това. Добре знаете, че нямам предвид проклетия ви кон. Исках да кажа коня на графа, тоест коня на моя баща…

— Имате предвид Луцифер?

— Знаехте го през цялото време и внимавайте, стрелям много добре — каза тя, като блъсна назад стола си с движение, което му напомни случката в библиотеката предния следобед.

— Ще съм ви много благодарен, мадам, ако съумеете да бъдете по-внимателна към мебелите ми.

Не намери думи, с които да му отвърне. Сигурно защото беше изморена. Сигурно защото напоследък се чувстваше така празна. Задоволи се само да го погледне с надеждата, че той ще забележи убийствения блясък в очите й.

— Елате, уважаема мадам — каза той, като стана и се приближи до нея. — Не мислите ли, че тази сутрин си разменихме достатъчно остроти? Аз например предпочитам да закусвам спокойно.

Арабела продължаваше да мълчи. Всъщност можеше да я чуе как скърца със зъби.

— Ще ви подаря Луцифер — добави той с усмивка. — Скоро ще го преименуваме на „коня на графинята“.

— Това са просташки приказки.

— Естествено, нали съм простак.

Тя изсумтя, сигурен бе, че я чу. Беше готова да се разсмее. Скръбта по баща й скоро щеше да намалее, бавно, но щеше да затихне. А той щеше да й помага, стига тя да му позволеше. Странно, днес не я намираше за скандалджийка. Предишния ден, когато я срещна, Джъстин си помисли, че е умрял и е отишъл в ада. Беше му причинила повече неудобства от нови ботуши. Мислеше си, че е невъзможно един мъж да съжителства с подобна жена. Днес беше по-друго. Почти успя да я накара да се засмее. А тя му бе показала какъв пъргав ум има. Всъщност бе чул прояви на истинско остроумие и духовитост.

Измъкна часовника си и го погледна.

— Идвате ли, мадам?

— Да — кимна тя, загледана в трапчинката на брадата му. — Идвам.



Доктор Брениън застина като статуя, докато лейди Ан повдигаше полата си, за да прескочи един разцъфтял дребен розов храст. Красиви глезени. Всъщност мнението му беше, че тя е красива жена. Не носеше боне и гъстата й руса коса сияеше на обедното слънце като злато. В дясната си ръка държеше букет рози. Лицето й сияеше от жизненост и здраве. Познаваше я добре. Сигурен бе, че преценката му не е предубедена.

В същото време, докато прескачаше розовия храст, лейди Ан се чудеше къде ли може да бъде Пол. Ставаше късно, а той все още не се бе обадил. Стисна по-здраво букета нарциси и рози и вдигна глава, смръщила леко чело. Видя Пол само на няколко крачки от себе си, застанал неподвижно и загледан в нея. Просто я гледаше. Колко ли дълго стоеше там и я гледаше? И защо ли я гледаше по този начин? Ан се изчерви. Не, тора беше глупаво. Та тя беше трийсет и шест годишна жена. Не би трябвало да се изчервява само заради това, че някой я гледа. Да, просто стои там, не казва нищо и я гледа.

Държаха се като деца.

— Пол, все пак ме намерихте — престраши се първа тя.

— Крупър е много наблюдателен. Само преди миг дойдох. Всъщност дори по-малко от миг.

Е, бе стоял малко по-дълго, но имаше ли значение?

— Няма нищо.

Значи все пак не я беше наблюдавал мълчаливо. Е, добре, стига глупости! Де да можеше да ругае умело и грубо като Арабела. Но, уви, не можеше. Всеки път, щом понечеше, си представяше лицето на майка си и пребледняваше. Скъпата й майка я караше да яде сапун, щом само прошепнеше най-леката ругатня.

Какво ли можеше да каже, за да не го смути? Налагаше се да опита.

— Помислих, че може би сте прекалено зает с пациентите си, за да дойдете.

Навярно това беше най-невинното начало на разговор.

— Нищо друго освен раждането на три близначета не би ме възпряло да дойда. Скъпа, ще ми позволите ли да нося тези заплашителни ножици?

— Да, благодаря, Пол. — Подаде му ножиците и откри, че това земно действие им даваше възможност отново да се върнат към старите си отношения. Да, всичко между тях бе отново както преди, а Пол беше пак нейният стар приятел. Нейният стар приятел! Колко потискащо звучаха тези думи. Все пак не можеше да си спомни някога да е забелязвала колко добре му стои този тъмен костюм от рипсено кадифе. А очите му, които имаха почти същия цвят, излъчваха интелигентност и хумор. И нещо странно — изглеждаха толкова ярки днес.

Доктор Брениън се изравни с нея и двамата тръгнаха по украсената алея към предната морава.

— Как е днес нашата Арабела?

— Физическото й здраве ли имате предвид или отношенията й с Джъстин?

Той се засмя и я погледна.

— Ами, доколкото познавам моята малка Бела, тя отново е здрава като онзи черен звяр, когото постоянно настоява да язди. Що се отнася до Джъстин — той е болното място. Мисля, че ще успее да се справи с нея. Не ми изглежда глупав. Предполагам, че е доста добър в избора на подходяща стратегия.

— Не знам каква му е стратегията, но тази сутрин излязоха да яздят двамата. Нямам представа какво е станало между тях. Дори не съм се опитвала да разбера. Хубавото е, че на обяд и двамата не изглеждаха по-зле от сутринта.

— Искате да кажете, че не си личеше да са се били?

— Именно. Макар Арабела да не беше разговорлива както обикновено, поне не се държа грубо с графа. Ако не греша, двамата в момента са в библиотеката и внимателно проучват сметките на Ившам Аби. Тя знае почти колкото баща си за управлението на имението. Бедното дете! Спомням си как той й втълпяваше факт след факт в малката главица. Уважаемият господин Блекуотър, агентът на графа, едва не си глътна езика, когато веднъж Арабела, която още не бе навършила шестнайсет, му предаде собствените си нареждания.

— Какво каза той? Помните ли?

— Доколкото си спомням, тя ми беше казала, че зяпнал срещу нея като уловена пъстърва. А баща й само го изгледал. Както сам знаете, на него му бе достатъчен само един поглед, за да накара хората да действат. Всички хора, освен Арабела. Все още чувам как той крещи по нея, а тя също му крещи. Направо се разтрепервах от страх. Но накрая двамата излизаха от библиотеката, усмихвайки се един на друг като най-добри приятели. Знаете ли, той я обожаваше така, както и тя него.

— О, да, знам това. Виждал съм ги един-два пъти. Не си спомням да съм чувал за тази случка — разсмя се Брениън. Гласът му беше така дълбок и плътен, че за миг нарцисите и розите се разтрепериха в ръцете на лейди Ан. Мили Боже, ако не успееше да се овладее, до края на седмицата щеше да полудее.

— Как смятате, че ще се отнесе графът към тази изключително неженска компетентност на Бела в една област, която по традиция е запазена за мъжете? Освен това да не забравяме, че тя е осем години по-млада от него.

— Ще ви призная нещо, Пол, но не мислете, че съм пристрастна — смятам, че Арабела ще му допадне извънредно много. Всъщност мисля, че той най-безсрамно ще се възползва от нея. Според мен Джъстин няма особено влечение към счетоводството.

Доктор Брениън спря и сложи ръка на рамото на лейди Ан, като го стисна за миг. Тя се сепна и се обърна към него.

— Мисля, че сте права, Ан. Те са много по-подходящи един за друг от други семейства, при все че лесно мога да си ги представя как спорят разгорещено. Мъжът на Арабела трябва да е с голяма душевна сила, иначе тя ще направи живота му черен. Що се отнася до Джъстин, ако той попадне на някоя покорна, хрисима жена, бързо ще се превърне в абсолютен тиранин.

Лейди Ан се надяваше на някакви други думи. Е, всъщност Пол беше напълно прав за графа и Арабела. Молеше се единствено те също да видят нещата в същата светлина. Искаше й се да въздъхне, но не можеше да си го позволи. Вместо това възкликна усмихнато:

— Как бързо се справихте с всичките ми притеснения!

Дали наистина се бе притеснила? Не мислеше така.

Но нали трябваше да каже нещо. Измъкна нарцис от букета и с шеговита любезност промуши стеблото през илика на палтото му.

— Сега и аз приличам на наперен петел — усмихна й се нежно той.

Тя преглътна мъчително. Това негово изражение сигурно бе свързано с нещо, за което си мислеше. Не бе възможно мислите му да са за нея. Погледът му беше прекалено нежен, прекалено интимен.

— О, Боже, забравих за Елзбет — сепна се виновно жената. — Горкото дете, ще си помисли, че изобщо не се сещам за него. А това е самата истина, поне през последните петнайсет минути. Хайде, трябва да я намерим. Време е за чай.

Чаят не я интересуваше, но си знаеше задълженията — поне през повечето време. Проклятие!

Доктор Брениън кимна утвърдително, после отстъпи крачка назад и съвсем неочаквано избухна в смях.

— Това пък какво е?

— Сетих се, скъпа Ан, че вече трябва да ви наричаме вдовстващата графиня Страфорд. Вие вдовица? Звучи невероятно. Та вие изглеждате като сестра на Арабела, а не като нейна майка. О, как само ще се дразнят и ще ви гледат, и какви самодоволни погледи ще ви хвърлят! Някои от старите гъски сигурно ще бъдат във възторг. Без съмнение ще се опитват да се убедят, че след като сте станали вдовица, цялата сте се покрили с бръчки и сте побелели, а може би даже оплешивели.

— Е, аз всъщност съм доста зряла жена. Скоро наистина ще имам бели коси. Божичко, наистина ли мислите, че косата ми ще опада? Наистина ли смятате, че когато наистина остарея, ще съм плешива?