На следната сутрин Арабела слезе по главните стълби на Ившам Аби. Чувстваше се обезсърчена, а това усещане й беше непривично. Не понасяше да се чувства слаба. Откакто се бе събудила, обмисляше ситуацията. Положението й не беше за завиждане. Или трябваше да напусне Ившам Аби, или да се омъжи за новия граф. И всъщност решението беше съвсем просто. Дълбоко в себе си знаеше, че не би могла да напусне дома си. Що се отнася до новия граф — не го харесваше, не искаше да го вижда край себе си, не искаше да разговаря с него, всъщност искаше й се дори той да не съществува. Въпреки това знаеше, че ще се омъжи за него.

Така да бъде.

Премина през големия вестибюл, под тежкия свод, по един тесен коридор към малкия салон за закуска. Само тя и баща й закусваха толкова рано, така че очакваше да се наслади на спокойствие на препечените филийки и любимия си ягодов конфитюр.

— Лейди Арабела?

Тя се обърна и видя госпожа Тъкър, която крепеше голяма кана с кафе в едната си ръка и купчина препечени филии в другата.

— Добро утро, госпожо Тъкър. Изглеждате добре. Радвам се, че сте ми приготвили закуската, както обикновено. Моля ви, не забравяйте ягодовото сладко. Денят ще бъде хубав, нали?

— Да, да, разбира се, лейди Арабела. Аз наистина съм добре и съм хубава. Ъъъ… исках да кажа, денят ще бъде хубав — изрече жената и двойната й брадичка се разтресе над бялата й яка. После сбърчи нос, за да попречи на очилата й да паднат. — По-добре ли се чувствате тази сутрин? Трябва да ви кажа, че не ми харесват тези драскотини на бедните ви бели бузки. А брадичката ви — ожулена е така, както коленете ви, когато бяхте момиченце, но все пак си остава една хубава брадичка.

— Добре съм, госпожо Тъкър, наистина съм добре. И брадата ми е добре — усмихна се тя на икономката. Не можеше да не й се усмихне. Тя живееше с майка й още преди Арабела да се бе появила на белия свят. Освен това бе свикнала с безкрайните й приказки. Местният викарий обаче не беше. Очите му винаги се изцъкляха уплашено, щом жената успееше да го приклещи в някой ъгъл за разговор.

Арабела отвори вратата широко и отстъпи на госпожа Тъкър да влезе първа в салона. Не искаше заради нея добрата жена да разлее кафето или да изпусне хляба.

Понечи да я последва, вдигна глава и замръзна на място. Изненадата я накара да занемее. Новият граф седеше начело на масата, отрупана с подноси с бъркани яйца, бекон и един голям бут полуизпечено говеждо, а очите му бяха вперени в един лондонски вестник. Вдигна глава, видя, че Арабела се е вкаменила от изненада при вида му, и стана.

— Благодаря ви, госпожо Тъкър — любезно каза той. — Засега това е всичко. Моля ви, предайте на готвачката, че говеждото беше много вкусно. Беше съвършено опечено или по-скоро недопечено.

— Да, милорд — кимна икономката и вложи цялото си умение в едно подобие на поклон. След това оправи бялото си боне с подобните си на наденички пръсти и излезе от стаята, като потупа Арабела по рамото, докато минаваше край нея.

Девойката се обърна и подвикна след нея:

— Моля ви, не забравяйте ягодовото ми сладко!

— Ще ми направите ли компания, лейди Арабела? Мога ли все пак да ви наричам така?

— Не.

— Много добре, мадам. Ще благоволите ли да седнете тук? — Той издърпа един стол до себе си. — Не, по изражението ви си личи, че по-скоро бихте взели закуската си, за да я изядете в конюшнята. Всякъде другаде, само не с мен. Аз обаче ще съм ви много признателен, ако останете. Мисля, че има няколко въпроса, които са от особена важност за двама ни, колкото й темата им да ви е неприятна.

Арабела седна. Нямаше друг избор. Искаше й се да се държи грубо, но доколкото виждаше, нямаше да спечели нищо от това. Явно трябваше да се омъжи за него.

В такъв случай защо да не разговаря с него? Рано или късно щеше да й се наложи.

— Винаги ли закусвате толкова рано? Може би обикновено закусвате по-късно? Да не би днешния ден да е по-специален за вас и това да ви е накарало да подраните?

— Съжалявам, мадам, но всеки ден ставам по това време. Моля, седнете. Говеждото ми изстива. — Той се усмихна, като забеляза дрехите й за езда, и добави: — Не само закусвам рано, но обичам също така да яздя рано сутрин. Веднага след закуска. Изглежда, мадам, че вие имате подобни навици. Може би това подсказва едно добро бъдеще? За двама ни, искам да кажа.

— Вероятно е така — отвърна тя. Прие помощта му, докато сядаше, и започна да си сипва бекон и яйца в чинията, преди той още да беше се върнал на мястото си. Ягодовото й сладко беше оставено до чинията й. Но как госпожа Тъкър се бе досетила къде ще седне? А, разбира се. Той й е казал. Зае се да си слага конфитюр на една препечена филия.

— Не мислите ли, че щеше да бъде много по-любезно, ако бяхте сдържали апетита си, докато домакинът ви седне на мястото си?

Ръката й неволно стисна дръжката на ножа. Домакин ли? Колко лесно вилицата можеше да се забие в сърцето му! Не, не си струваше да го убива заради едно такова дребно злорадство. Много по-подходящо щеше да бъде, ако забиеше вилицата в ръката му.

— Всъщност вие не сте домакинът, сър — заяви най-накрая. — Вие сте просто един щастлив мъж, роден от подходящите родители в подходящото време. Ни повече, ни по-малко.

— Както и вие, мадам.

— Но аз не твърдя, че съм ваша домакиня. Аз съм само една жертва, захвърлена върху брачния олтар от почитаемия си баща.

Джъстин реши, че предпочита да чуе от нея нещо остроумно, вместо както досега върху главата му да се сипят ругатни.

— В такъв случай — каза той — изчакайте секунда, докато си взема парче от печеното. Ето така. А сега можете да продължите с яйцата. Между другото, разбрах, че обичате този конфитюр. Някакъв специален ли е?

— Да. Готвачката започна да го прави за мен още когато бях дете. Често се вмъквах в кухнята и тя ми го мажеше на кифли, бисквити…

Джъстин довърши едно дебело парче недопечено говеждо, взе вестника си и се задълбочи в него.

— Бихте ли ми подали кафето?

Графът я изгледа над вестника.

— Ако, разбира се, домакинът се занимава с подобни неща — добави тя.

— Разбира се, мадам. Мисля, че домакинът трябва да прави всичко възможно, за да не спира корабът. Чудя се дали няма да започнете да ме смятате и за ваш господар. Ето, заповядайте.

Господар ли? Проклети да са тези негови сиви очи, които бяха всъщност нейните сиви очи.

— И една-две страници от вестника, ако обичате.

— На вашите услуги, мадам. Разбирам, че всъщност не е прието дамите да четат от вестниците друго освен дворцовата и светската хроника, но в края на краищата вие сте лейди Арабела от Ившам Аби. Като ваш любезен домакин би било неуместно да ви давам напътствия. Имате ли някакви специални предпочитания към определена страница?

— Не искам да ви лишавам от удоволствието ви, така че ще се задоволя с някоя страница, която вече сте прочели.

— Ето, заповядайте, мадам.

Арабела издърпа страниците от протегнатата му ръка и това му даде възможност да забележи драскотините на лявата й длан. Освен това ясно се виждаха обелената й брадичка и одраната й буза. Какви ли други рани имаше под дрехите си? Ето една интересна мисъл. Лесно можеше да си представи, че гърдите й са наистина хубави и заоблени. Ръката му неволно стисна в шепа чашата кафе. Що се отнася до останалото… той преглътна кафето си и се задави. Арабела се загледа в него без особен интерес, докато той не спря да кашля.

— Щях да направя нещо, ако бяхте започнали да посинявате, честна дума — изрече тя с глас мек като завесите на прозорците.

— Благодаря ви. Вече съм по-добре. Бях се замислил за нещо, което ме разсея. Надявам се, че тази сутрин се чувствате по-добре. Ето, вземете си още яйца. Трябва да се храните по-добре.

— Баща ми винаги повтаряше, че една жена не трябва да е пълна. Това било отблъскващо.

— Отблъскващо за кого?

— Ами за джентълмените, предполагам.

— А джентълмените трябва ли да напълняват?

— Предполагам, че те могат да правят каквото си поискат, без да се боят особено, че ще последва някакво възмездие. Какво в края на краищата може да каже една жена, която се издържа от парите на мъжа си — че не харесва пълните му бузи или големия му корем?

— Казано точно на място. Аз обаче нямам нищо против. Хранете се. Ще ви кажа, когато изядете достатъчно по моя преценка.

Арабела се предаде. Протегна ръка и пусна вестника на килима.

— Да, изпитвам истинско облекчение, че изглеждате напълно възстановена. Нищо чудно. Доктор Брениън още снощи ме увери, че до сутринта ще бъдете в нормалната си форма. Тъй като думите му сепнаха останалите присъстващи, аз предположих, че обичайното ви състояние е нещо, което представлява заплаха за всички.

— Не, не съм заплаха. Може би по-скоро искате да кажете, че съм изпитание за всички. Е, за вас може би съм, но това е напълно разбираемо. Не ви харесвам. Иска ми се да не се бяхте появявал изобщо. Всъщност знам, че трябва да сте тук, след като вие сте новият граф, но това не ми харесва. Проклет да сте.

Вилицата трепереше в ръката й, но тя побърза да я поднесе към устата си.

— Казахте доста неща. Някои от тях самият аз бих искал да кажа за вас, но съм джентълмен. Учтив съм. Аз съм домакин, значи трябва да съм учтив. Бихте ли желали да излезете на езда с мен, мадам? Разбира се, след като закусите. Аз самият почти привърших. Ще ми бъде приятно, ако направите с мен една обиколка на имението. Ако, разбира се, можете да се заставите да го сторите.

Искаше й се да му откаже. По-добре да го остави да язди сам и да се изгуби. А може би конят щеше да го хвърли в езерото, но от това нямаше да има голяма полза, тъй като то беше само няколко стъпки дълбоко.

— Ще ви разведа наоколо — отвърна тя. — Имам достатъчно разум, за да не се държа непоследователно.

Джъстин повдигна лявата си вежда точно по съшия начин, както го правеше тя. И както го правеше баща й. Баща й. Усети, че гърлото й се стяга. Проклета болка. Беше добре дошла от една страна, но, от друга страна, я мразеше, защото я правеше беззащитна.