Лицето на момичето стана безизразно. Кристофър подозираше, че голяма част от семейната история е новост за нея.

— През хиляда осемстотин петдесет и девета година — обясняваше Питър — Алберто се завърнал в САЩ, за да види семейните поземлени дарения, както и някои други земи, които го интересували. Минал през наскоро създадения град Денвър и там бил поразен от една кръчмарска танцьорка на име Кармен Естада. Двамата се оженили. Предполагаме, че семейството изолирало Алберто по причина на неподходящата женитба, защото двамата живели в бедност. Вие сте родена през 1862 година, а дванадесет месеца по-късно Алберто умрял при неизяснени обстоятелства…

— Кръчмарска разпра — промълви момичето с горчивина. — Майка ми казваше, че са го промушили с нож в кръчмарска разпра…

Питър се изчерви от притеснение.

— Да. Точно така. За майка ви не можахме да открием нищо друго, освен това, че е починала в едно ранчо недалеч оттук.

— Ранчото на Тони Алварез! Тя беше негова любовница четири години, а аз си изкарвах хляба, като вършех там какво ли не — от пасенето на кравите до търкането на подове.

— Когато тя починала — продължи Питър, — вие сте били на четиринадесет години. Избягали сте от ранчото.

— Дявол да го вземе, точно така беше. Дъртият Алварез мислеше да смени майка ми с мен…

— Не открихме какво се е случило с вас. Предположихме, че сте се върнали в Денвър, затова дойдохме да ви търсим тук. За щастие името ви е доста известно сред мъжете, които често посещават… ъъъ… заведенията на улица „Ларимър“ и „Маркет Стрийт“.

Кристофър изучаваше внимателно реакциите на момичето. То бе добавило нови елементи към откъслечните части на разказа, без да се двоуми или срамува, едва ли не с предизвикателство в гласа. Брадичката и продължаваше да е високо вирната, погледът й беше спокоен и прям — в него липсваше присъщата на жените мекушавост. Крачето й потрепваше нетърпеливо по килима. Маги Монтоя ще е дяволски трудна за опитомяване и още по-трудна за контролиране, реши Кристофър.

— И така моето семейство получило тази земя… Вие какъв интерес проявявате към нея… и към мен?

— Въпросът е в това, че в момента вашето семейство не притежава земята. — Кристофър се облегна на една от колоните на леглото с балдахин и скръсти ръце на гърдите си. — Голяма част от нея — сто хиляди акра се използваше като ферма за добитък от моя брат Стивън. Миналата година един комарджия на име Теодор Харли се домогна до неговото приятелство и след това му отне фермата на игра на карти. Желанието ми е да изгоня господин Харли от земята, с която се е сдобил по нечестен път.

— И намерихте мен, за да изритам този човек от моята земя? Такава сметка ли сте си направили? — запита тя направо. — Целият този труд — само защото бедничкият hombre1 изиграл вашия брат на карти? Мили боже, ако всички преследваха добрите картоиграчи по този начин, половината мъже оттук до Сан Франциско щяха да стоят гладни и без работа.

— Два месеца след като загуби фермата на карти от Теодор Харли, брат ми Стивън насочи пистолет към слепоочието си — добави Кристофър.

— О! — възкликна Маги, без да отправи обичайните думи на съчувствие. — И как ще си възвърна цялата тази земя? — продължи да разпитва тя внимателно.

— Съгласно договорите на САЩ с Мексико, испанските и мексиканските поземлени дарения се признават от американското правителство. Действайки от името на моето семейство, господин Скарбъроу е събрал повече от достатъчно документи за възстановяване на вашата собственост над поземленото дарение на фамилия Монтоя.

Тя беше изпълнена със съмнения.

— Ако Харли трябва да ми върне земята то как тогава ще я даде на вас? Тя ще бъде моя!

Сега Кристофър трябваше да действа много внимателно. Сякаш обикаляше на пръсти около диво животно, което не желаеше да подплаши.

— Не е необходимо да подчертавам, че няма да се задоволя единствено да видя как Харли губи земята.

— Ако това ви задоволява, навярно сте по-глупав, отколкото изглеждате.

Кристофър повдигна вежди.

— Предполагам, ще имате възможност да разберете, че не съм глупак, госпожице Монтоя. Освен това се грижа добре за хората, които ми служат.

Устата й се изкриви в скептична усмивка.

— А как точно искате да ви служа аз?

— Искам да се научите да се държите като дама, която да мога да представя убедително за наследница на знатна испанска фамилия. След това искам да влезете във владение на земята и да изхвърлите Харли от нея.

— И после?

Макар и с неохота, Кристофър трябваше да признае, че Маги умее да говори. Беше развлечена, груба, необразована и горда, но умееше да говори.

Подробностите можем да обсъдим по-късно — отвърна той.

— Както и сега.

— Да видим първо как ще напредвате, Маги. Утре заминавам, за да представя тези документи в канцеларията на губернаторския инспектор в Санта Фе. Вие ще останете тук с господин Скарбъроу и за няколко месеца ще научите онова, което други дами усвояват в продължение на години. Това ще ангажира времето ви, предполагам.

Тя не знаеше как да постъпи. Кристофър видя за пръв път страх в очите й.

— Тук ли трябва да стоя?

— Господин Скарбъроу ще наеме къща. — За най-голяма изненада на Кристофър, тя не желаеше да се завърне в кръчмата. Той реши да изиграе големия си коз и да заложи на нейното сътрудничество. — Отсега нататък — продължи изкусително — вие можете да бъдете знатна дама. Никой няма да знае, че сте били танцьорка. Щом станете наследничката Магдалена Монтоя, Маги Монтоя, която е обикаляла по задните улички на Денвър, ще изчезне завинаги.

Тя присви замислено очи и заяви:

— Ще ми е необходима придружителка!

— Това може да се уреди, предполагам. — Кристофър не показа изненадата си.

— Луиза Гутиерез! — Тя произнесе името като човек, който казва последната си дума в пазарлъка.

— А коя е тази Луиза Гутиерез?

— Една моя приятелка.

— Драга моя — намеси се Питър, — не бих казал, че една кръчмарска танцьорка е подходяща придружителка за вас, макар да съм напълно съгласен, че е съвсем редно да имате по-възрастна жена за компаньонка.

— Луиза не е танцьорка. Не е и проститутка, ако това мислите. Тя е вдовица, много възрастна и почтена!

Кристофър забеляза хитрата извивка на устните й. Малката беше комарджийка, която знаеше много добре кога държи печелившата карта. Той пък беше мъж, който знаеше кога да не се забърква в подробности.

— Чудесно! Ще ми кажете ли къде мога да открия това съкровище?

— Вие вече се запознахте с нея. Тя е съдържателката на „Лейди Лак“. Кажете й, че трябва да я видя и тя ще дойде.

— Ще изпратя госпожата тук, ако пожелае — съгласи се той. — Така няма да се страхуваме за вашата добродетел, нали, Маги?

Кристофър взе палтото и шапката си от поставката до вратата.

Питър, приятелю, оставям госпожица Монтоя изцяло на твоите грижи, докато се завърна от Санта Фе. Постарай се да направиш от нея човек, който да не превърне живота ми в ад… Обещаваш, нали?

Той затвори вратата след себе си и се спаси от опасните стрели в очите и. Ще е истинско удоволствие да укротява тази опърничава жена, помисли си графът със задоволство.

— Огънят в камината на библиотеката беше почти ненужен в топлия мартенски ден. Но Питър настояваше той да гори. Англичаните бяха особени в много отношения, установи Маги преди няколко седмици. Една от особеностите им беше, че много обичат огньовете и камините. Навярно Англия беше много студена страна. И много суета.

Суетност. Суетен. Маги беше научила тази дума предишния ден. Харесваше й как звучи и сигурно много добре прилягаше на страната, за която Питър й разказваше, че била пълна със замъци и големи претенциозни имения. Според Маги къщата, която наеха на Четиринадесета улица, беше много голяма, но Питър я наричаше къщурка. Бе я напълнил с цяла армия от прислужници, но се оплакваше, че нямало „приличен домашен персонал“. Какво искаше той, за бога? Имаха на разположение готвачка, градинар, кочияш за луксозната карета, която стоеше под, специалния навес, коняр, кухненска помощница, жена, която чистеше първия етаж, още една за втория, както и жена, чиято задача беше да следи дали всички изпълняват задълженията си както трябва. В допълнение към тях Питър се бе опитал да наеме камериерка, която да помага на Магия Луиза при обличането и да им прави прически, но и двете бързо се бяха противопоставили на тази идея.

— Магдалена, вие де внимавате!

— Какво? — Маги премигна и откъсна поглед от прозореца. Питър въздъхна и леко я смъмри:

— Четенето ви се подобри значително, но по отношение на дисциплината и вниманието ви има още много да се желае. И така, да продължим ли с декламация?

Маги направи гримаса. Обичате да чете, макар че все още трябваше да отгатва значението на някои от думите. Четенето я въведе в един свят, за който тя изобщо не знаеше, че съществува. Но „Оливър Туист“ беше безнадеждна битка, убийствено тъпо четиво, съвсем различно от вълнуващите томчета в библиотеката на къщата, която бяха наели. Маги беше изчела „Том Сойер“ и „Бен Хури“ на един дъх. Удиви я фактът, че авторът на втората книга, Лю Уолис, е бил губернатор на Ню Мексико. Съвсем наскоро бе приключила „Женичките“ и някои разкази на Брет Харт, от които най-много й бе харесал „Късметът на скитащия лагер“. Тези истории бяха много по-забавни от сухите английски произведения, които Питър я караше да чете.

— Можете да започнете от началото на пета глава.

Питър слушаше отегченото четене на Маги, поправяше произношението й от, време на време и й помагаше за думите, които не знаеше. Беше удивен колко умно, но трудно е това момиче. Маги прогони всички наети учители. Първият си отиде, след като тя използва речника, който той й преподаваше, за да скалъпи изключително обидно описание на неговия интелект. Беше наранила най-жестоко втория преподавател, след като той й бе направил неприлично предложение. Питър не оправдаваше неговото недостойно поведение, но, от друга страна, не можеше да приеме, че дамата трябва да поеме случая в собствените си ръце — при това по доста невъздържан начин, — вместо да помоли за мъжка намеса, както редно.