Луиз Бегшоу - Наследнички

Клубът бе изпълнен с тихи и приятни звуци. Звън на кристални чаши с шампанско. Нежна мелодия на арфа, изливаща се под ръцете на музикант от Лондонската филхармония, когото бе наела специално за случая. Лек пукот при отварянето на коркови тапи, приглушените гласове на сервитьорките, които предлагаха хайвер, соленки и плата с хапки. И разбира се, приятен шепот на изцяло женски разговор.

Атина огледа своя клуб и остана възхитена. Палитрата от кремави, кафяви и сиви тонове се съчетаваше отлично; атмосферата бе делова и същевременно много женствена. Мебелировката се състоеше от удобни масивни дивани в красиви дамаски с китайски мотиви, стилни модерни бюра с високотехнологични компютри и аудио-визуални системи. Вляво, където се намираше спа центърът, вече бе пълно с хора. Отлично проектираното осветление, което сега бе приглушено, за да създаде допълнителен уют, подчертаваше детайлите и отделните кътове в огромната величествената зала на бившето кино.

— Впечатляващо — обади се една възпълна жена до нея. — Трябва да призная, че си свършила много добра работа.

— Благодаря. — Атина отпи съвсем малка глътка от чашата с розе „Дом Периньон“, защото не можеше да си позволи виното да я замае. — А вие… — И тогава я позна. — … Казвате това като представител на местната власт, което е още по-голямо признание — довърши тя, на косъм да попадне в неловко положение.

Госпожица Максим Чилкът бе неузнаваема. Бе все така едра, Атина бързо забеляза, че бе облякла голям размер рокля „Ан Тейлър“, която й стоеше добре. Сакото й придаваше по-издължен силует и прикриваше значителна част от огромния й задник. Максим бе с чиста, подстригана до раменете коса. Освен това бе боядисана в кестеняво. Нямаше и помен от мустаците и ако Атина не бъркаше, Максим използваше лек бронзиращ фон дьо тен.

Не изглеждаше особено добре, но поне приличаше на жена. Атина примигна объркано.

— Мога ли да кажа, че изглеждате… добре?

— Хмм. Да. — Максим говореше все така отсечено и рязко, сякаш изреждаше научни факти, а не разменяше любезности със събеседника си. — Ходя пеша до работа по половин час. Свалих четири килограма.

— Страхотно. Продължавайте все така.

— След като се срещнахме в кабинета ми, се замислих. — Атина виждаше, че на по-възрастната жена й струва доста усилия да си го признае, затова запази мълчание. — Вероятно може да си феминистка и все пак е добре да изглеждаш… спретнато.

Явно това бе максимумът, до който тя искаше да стигне.

— Елате с мен — каза Атина. Стисна здраво Максим за лакътя и я поведе към едно добре осветено ъгълче, където седяха две жени в елегантни костюми и си бъбреха, докато похапваха органични маслини и кубчета фета.

— Максим, представям ти баронеса Норис, заместник-министър на общностите и местната власт. Тя търси главен експерт. Лейди Норис, Максим Чилкът завежда отдел в местното управление. Много способна жена. А това е професор Хелена Алфег, експерт по история на изкуството. Тя пише рецензии за „Стандарт“.

— Здравейте — каза Пола Норис. — Атина ни каза, че вие сте човекът, който е дал зелена светлина за този проект.

Усмивка озари пълното лице на Максим и Атина се оттегли незабелязано. Една сервитьорка й предложи хайвер, тя взе една от малките палачинки, които бяха много вкусни.

Цялото парти бе прекрасно.

Атина въздъхна дълбоко, напълно удовлетворена. Клуб „Блустокинг“ изглеждаше точно така, както се бе надявала. Декорът напълно отговаряше на вкуса и стила на силните и преуспели жени. Но не в това се криеше уникалността на клуба. Нито в бюрата с компютри, нито в масажните кресла. Всичко бе чудесно, но богатите жени като тук присъстващите можеха да получат същото навсякъде другаде. Онова, което отличаваше „Блустокинг“, се намираше точно пред очите й — в обувки на „Карл Лагерфелд“ и рокли на „Вера Уонг“.

Жените. Те бяха тук и разговаряха оживено помежду си, и то не за децата и съпрузите си. Беше се постарала да има перфектно разнообразие от членове на клуба. Сю Причърд говореше делово с Мег Мортимър, заместник-министър на културата, и с Индира Найт, кинорежисьор. В другия край на огромната зала видя Персефъни Ратклиф, старши брокер в „Голдмън Сакс“, на която в момента й правеха масаж на врата. Строителният предприемач Кати Конрън говореше с Луси Фийлд, която бе център-нападател на английския женски футболен отбор. Накъдето и да погледнеше, жените добавяха нови номера в указателите на мобилните си телефони и разменяха визитни картички.

До входа на залата зад орехово бюро седеше новоназначената управителка на клуба — Кирстен Фаулър, която Атина бе отмъкнала от „Граучо“, и пред нея вече имаше опашка от двадесет жени, извадили кредитните си карти, за да си осигурят членство.

Клуб „Блустокинг“. Възможности за създаване на контакти. Начин да се покаже женска сила и власт. Списъкът с желаещи да членуват тук щеше да бъде запълнен за години напред.

Обзета от силно вълнение, тя мислено се върна към онзи ден в Оксфорд и студената аудитория, където комисията от надути стари професори бе дала нейното професорско място на Майк Крос, само защото той умеел да взема участие в социалния живот на университета.

Слава богу. Атина им бе благодарна. Ако искаше да продължи с научните си изследвания, щеше да го направи сама, заради любовта към знанието и за удоволствие. Отсега нататък щеше да ръководи клуба. Трябваше й само една година, тържествено се закани тя, за да превърне „Блустокинг“ в легенда за Лондон. А след това какво? „Блустокинг“ в Ню Йорк? Във Вашингтон? Десетки варианти се въртяха в ума й. Нещо само за жени. Което да бъде полезно, да възстанови баланса в обществото и да я направи богата.

Чичо Клем, замисли се Атина, сигурно ще се ядоса здраво.

Погледна часовника си. Партито бе в разгара си. Тя трябваше да си тръгне последна. Но към девет всички щяха да се разотидат. Фреди щеше да я вземе и да я заведе у тях на късна вечеря. Атина осъзна, че вече брои оставащите минути.

— Как мина?

Тя се настани на предната седалка на очуканото му БМВ.

— Мина добре. Тръгвай, давай!

Фреди се усмихна и тръгна тъкмо навреме, за да избегне един двуетажен автобус.

— Надявай се наблизо да няма пътни камери.

— Какво толкова? Ще си платя глобата. — Той погледна встрани към нея. — О, изглеждаш страхотно в тази рокля.

Беше прилепнала и тясна, модел на „Криция“, с дълги ръкави и висока яка, но скроена така, че да следва извивките на тялото й.

— Благодаря. — Тя погледна крадешком към силните му ръце. Тази вечер Фреди бе със спортен панталон и тениска, която подчертаваше мускулестия му гръден кош на бивш военен. Тъмната му коса се нуждаеше от подстригване; къдреше се леко отзад. Прииска й се да си поиграе с нея, да увие непокорния кичур около пръста си, да го повдигне и да започне да целува и докосва с език врата му…

— Кога смяташ да спиш с мен?

— Моля?

— Чу ме. — Очите му останаха приковани в пътя, но гласът му бе натежал от желание. — Бях напълно почтен с теб, Атина. Чакам от седмици. Хайде. Желая те. Вече нямаш оправдания. Вече не живееш със сестра си и братовчедките си.

Тя също го желаеше.

Завиха зад ъгъла и се озоваха на „Парк Стрийт“, където Фреди спря пред сградата, в която живееше. Атина имаше време да помисли, докато слезе от колата, загърна се в палтото си и изчака Фреди да извади ключовете от жилището си. Но знаеше, че това е само временна отсрочка. Докато се изкачваше по стълбите, си даде сметка, че ще трябва да му даде отговор.

Фреди отвори входната врата на апартамента си. Едностайно жилище, обзаведено старомодно и хаотично: постелки от зебло на пода, старинни мебели от тъмно дърво, диван с избеляла кретонена дамаска, тъмнозелени плътни завеси. Но пък той поддържаше безукорна чистота; резултат от военното обучение, осъзна тя.

Старата дъбова маса в кухнята бе подредена за двама: чинии, ножове и вилици, восъчна свещ в сребърен свещник. Фреди се бе опитал да покаже стил.

— Поръчах готова храна — обясни той и вдигна рамене. — Така и не се научих да готвя.

— Нито пък аз.

— О, боже. — Отново се усмихна широко. — Майка ми няма да одобри това. Предполагам, че не те бива особено и в бродирането.

Атина леко го тупна по рамото.

— Има пържола, спанак и печени ябълки за десерт. И бутилка вино.

— Звучи идеално.

— Супер, защото вече минава девет часът и аз съм толкова гладен, че мога и ботушите си да изям.