— Елън? Обажда се Юнона Чеймбърс.

— Юнона! — Проточено възклицание на престорена радост. Юнона се изчерви; точно така бе постъпвала и тя дълги години, когато се бе старала да бъде най-добрата домакиня в лондонското светско общество. Господи, каква жалка амбиция. — Юнона, скъпа! Отдавна не сме се чували!

— Наистина е така. Как си?

— Просто фантастично, скъпа. Ами ти? Чух, че си се разделила с Джак, вярно ли е?

Гласът на Елън направо трепереше от любопитство. Радваше се на нещастието на Юнона. Но нима всички не правеха същото, всички онези дами от светските кръгове? Нима не се ровеха в останките на всеки провален брак, всеки бизнес фалит? Когато животът ти се въртеше около това да се съревноваваш с останалите, забавлението с чуждата болка се превръщаше неизменно в любимо развлечение.

— Вярно е. Всъщност точно сега съм в Единбург, за да подпиша документите за развода — каза Юнона. Слава богу, звучеше напълно спокойна. Колкото и да страдаше, можеше да прикрие болката си, когато някой искаше да злорадства за нейна сметка. — Джак се справя отлично, вече има сериозен бизнес с ресторанти.

— А вижда ли се с някого?

Е, тази жена определено умееше да сипе сол в раната.

— Да. Една млада дама от добро семейство. Надявам се да се запозная с нея днес. — Юнона говореше с изненадваща непринуденост. — Двамата с Джак сме в отлични отношения. Той ми помага в новия бизнес, който започнах.

— Нов бизнес! — Този път Елън се изуми съвсем искрено. — Ти? Ти работиш?

— Забавно е, нещо напълно ново — отвърна Юнона. — И разбира се, само за отбрана клиентела. Намирам жилища за изключително тесен кръг от важни персони. — Тя назова имената на три филмови звезди и един немски маркграф.

— Какво? Какво точно правиш? — Елън едва си поемаше дъх от вълнение. — Знаеш ли, често съм си казвала: Елън Амиш, ти можеш да бъдеш новата Марта Стюарт, стига да поискаш.

Юнона се усмихна; старата й позната смяташе това за малко развлечение, за игра, вероятно това бе последната мода сред дамите от елита.

— Намирам много изискани жилища, наистина бутикови апартаменти, и ги давам под наем на клиенти само от най-висшите кръгове на обществото. Всички имоти са на световно ниво и имат историческа стойност. Имам и списък с чакащи, затова най-дългият възможен срок за наема е една година. — Юнона въздъхна. — Повечето хора, дори част от приятелите ни, просто не могат да си ги позволят.

— Мислиш ли, че може да намериш нещо за нас? — нетърпеливо попита Елън.

— Вероятно. Исках да ти дам правото да избираш първа. Става дума за голф апартамент на „Кралската миля“ в Единбург. На по-малко от пет километра от най-близката хеликоптерна площадка, близо до „Сейнт Ендрюс“, но в самото сърце на шотландското светско общество. Принадлежи на граф Питлокри.

— О, божичко, звучи фантастично — въздъхна Елън. — На Дейвид много ще му хареса. Но знаеш ли, Юнона, не съм сигурна, че ще мога да понеса мразовитите шотландски нощи, а той постоянно се опитва да ме завлече в някой мрачен и студен британски замък.

— Точно в това се крие истинската прелест на имота. Сградата е старинна; Дейвид направо ще се влюби в широките первази и герба на фамилията, гравиран на ламперията. Но семейството е обзавело дома много модерно. — Тя описа всичко подробно. — Дори и кралицата няма подобни удобства в Балморал, Елън.

— О!

— Но трябва да те предупредя. Много е скъп, вероятно прекалено скъп за вас.

— Колко иска собственикът?

„Колко искам аз“, поправи я мислено Юнона.

— Деветдесет и шест хиляди. Осем хиляди на месец. Едногодишен наем. Отказват да преговарят.

— Деветдесет и шест хиляди долара?

— Опасявам се, че са лири. — Юнона изпъна рамене, усетила прилива на адреналин. — Но ти го предлагам само като услуга към стара приятелка. Защото познавам вкуса на Дейвид. Семейство Джонсън са следващите кандидати в списъка ми, така че ако се отказвате, напълно разбирам.

Синтия и Дуайт Джонсън, съперници на Амиш в партитата на европейското висше общество. Тя бе дъщеря на собственик на вестник, а той имаше бизнес с пречиствателни съоръжения. Синтия вбесяваше Дейвид с твърденията си, че е от клана Камерън.

— Не, не. Искам го. Определено. — Елън снижи глас. — Ще бъде прекрасен подарък за годишнината ни, нали?

— Абсолютно. Много оригинално. Знаеш, че той те обича, защото само ти го познаваш дотолкова добре, че да му подариш нещо толкова лично.

Уха, Юнона сама се възхити на себе си. Звучеше ужасно убедително.

Не че всичко бе пълна измислица. Дейвид Амиш наистина щеше да се влюби в този апартамент и да го приеме като много специален подарък. И двете жени схващаха подтекста в комплимента на Юнона: Елън бе на възрастта на Дейвид и с всяка изминала година й се налагаше да се старае все повече, за да го задържи. Именно общите им интереси бяха най-големият й коз срещу всички онези млади любовници със стегнати тела, които той можеше да има в някой хотел в Хобокън.

— Страхотно ще му хареса, Юнона. Искам го. Не се обаждай на семейство Джонсън. Изпрати ми документите по факса, веднага ще ти преведа парите по сметка.

— Страхотно, Елън. — Юнона се постара да вложи в гласа си лека нотка на завист. — Нямах представа, че можеш да платиш наведнъж цялата сума от деветдесет и шест хиляди.

— Това е нищо. Дейвид е съпруг-мечта, дава ми много щедра издръжка — гордо обяви Елън. — Изпрати ми договора за наем.

Юнона затвори, после набра номера на брокера.

— Няма да платя деветдесет и шест хиляди. Мога да дам седемдесет и осем.

— Това е по-малко от хилядарка на месец — възмути се той.

— Да, но е гарантирано за осемте години на договора. Без закъснели чекове, без разправии. Седемдесет и осем.

— Няма сделка.

— В брой — добави Юнона. — Още този следобед. Трябва да предадеш офертата на клиента си, Доналд. Такъв е законът.

Както и бе очаквала, той се обади само след три минути.

— Приемаме. Но искаме парите днес.

— Тогава изпрати документите на адвоката ми — заяви Юнона.

Затвори телефона и седна, беше в превъзходно настроение. Току-що само за половин час бе взела апартамент и го бе дала под наем с печалба от осем хиляди, а и оставаха още седем години от договора за наем. Всяко пени, което щеше да спечели от него след това, бе само чиста печалба.

Чувстваше се невероятно. Не бе изпитвала такова удовлетворение дори след някое от прочутите си светски партита.

Погледна часовника си. Един и половина. Време бе да хапне нещо, може би малко салата и шотландска сьомга. Не беше гладна, но не искаше стомахът й да къркори следобед. Въодушевлението от сделката поотмина и тя отново се върна към реалността, към проблемите с Клемент, Бей Линг, момичетата. Но те не бяха нищо в сравнение с онова, което трябваше да преживее този следобед.

По дяволите всичко, мислено си каза Юнона. Може да ми е неприятно това, което ми предстои. Всъщност направо ми е противно. Но ще се справя.



Офисите на кантората „Стоун, Пилки и Фишър“ бяха точно такива, каквито си ги бе представяла: ненатрапчиви, излъчващи тихо достойнство и увереност. Намираха се в сива каменна сграда в Стария град и карираните плътни завеси и дебелият сив мокет създаваха усещане за богатство и спокойствие. След като вече бе тук, Юнона си каза, че посещението й много прилича на визита при зъболекаря: болезнено, но необходимо. Мъката й бе започнала да утихва. Естествено, лесно бе да се каже, когато Джак дори не бе дошъл още.

Седеше в чакалнята, напълно невъзмутима. Закъсняваха. Реши да изчака двадесет минути като извинение към бившия си съпруг за начина, по който се бе отнесла с него, а после да си тръгне. Нямаше да позволи да я разиграват. Никога вече.

— Госпожо Дарлинг?

Уилям Пилки, старши партньор в кантората, бе адвокат на Джак. Беше малко над петдесетте, сериозен, с побеляла коса и двойна брадичка, облечен в омачкан костюм от туид, скъп часовник и хубави обувки. Юнона изобщо не се съмняваше, че се кани да я разкъса на парчета.

— Госпожица Чеймбърс — хладно отвърна тя. — Използвам моминското си име, след като Джак ме напусна.

— Госпожице Чеймбърс, ужасно съжалявам, че ви накарахме да чакате. Клиентът ми се извинява. Срещата му се е проточила…

— Уилям!

Вратата се отвори и влезе млада жена. Беше сравнително привлекателна, с малко чипо носле, будни очи и кръгло лице, но изключително добре поддържана. Юнона огледа с опитното си око майсторски оформеното й късо каре, вълнената пола, бежовата копринена риза с малки перлени копчета на ръкавите и дискретните диамантени обеци. Носеше топли кафяви кожени ботуши на „Армани“. Мигновено разбра, че това е Мона Макалън.

Цялата грейнала в усмивка, тя се приближи и разцелува възрастния адвокат и по двете бузи, преднамерено пренебрегвайки Юнона.

— Радвам се да те видя отново. Как си?

— Много добре. — Той се отдръпна леко сковано и посочи към Юнона. — Мона, това е госпожа… госпожица Юнона Чеймбърс, бъдещата бивша съпруга на Джак.

— О, да — Мона се усмихна престорено бодро. — Аз съм Мона. Приятелката на Джак. — Говореше с мек шотландски акцент, с онзи отсечен изговор на висшата класа, който Джак никога не бе притежавал. Юнона крадешком погледна към лявата й китка; да, на малкия пръст на лявата си ръка наистина носеше пръстен с печат на семейния герб. Джак определено предпочиташе определен тип жени, беше си намерил аристократична съпруга. Само че с десет години по-млада и малко по-хубава от Юнона. — Приятно ми е.

Мона протегна дългите си пръсти с изряден маникюр и стисна дланта на Юнона доста вяло. После се настани в едно от креслата и кръстоса стройните си крака, за да покаже още по-добре хубавите си ботуши. Юнона забеляза, че има прекрасна фигура, с тънка талия, но едри гърди. Тя автоматично притисна длан към собствените си гърди, по-притеснена от всякога от малкия размер на сутиена си.