Момичетата си въобразяваха, че ще успеят. Сякаш не знаеха, че дори и да оцелеят дребните им компанийки, той пак можеше да ги смаже.

Дребното недоразумение с Бей Линг изобщо не го засегна. Тя просто щеше да бъде изтрита от живота му. Не, важни бяха момичетата. И какво означаваха за него.

Дъщерите на братята му.

Мислите на стареца се понесоха назад във времето, много, много отдавна. В детството му. Още тогава бе емоционално резервиран. Двамата му братя се смееха и играеха заедно и бяха много близки. Маркъс и Рупърт винаги се бяха държали добре с него, а той ги отблъскваше. Когато те се забавляваха, прегръщаха родителите си, Клемент винаги бе усещал на някакво първично, подсъзнателно ниво, че те са нормални, а той — не.

Беше страшно концентриран. И затворен в себе си. Не отвръщаше на явно изразената любов на родителите и братята си. И когато баща му го накара да ходи на психоаналитик…

Все още пазеше жив спомена от случилото се тогава. Неговият интелигентен баща с израз на дълбока загриженост на лицето. Лицемер.

— Мисля, че Клемент е болен, докторе. Той не изпитва чувства към другите хора…

Негодник. Поставиха му диагноза, че страда от лека форма на психично разстройство — липса на емпатия, неспособност да общува. Какво посегателство над личността му. Той просто бе фокусиран върху целите си, само толкова. Нямаше време за глупости.

В деня, в който брат му Рупърт загина, Клемент бе с него. Пиеше в бара, докато Рупърт обядваше и се смееше със съпругата си. А после стана катастрофата.

Никой не знаеше, че той, Клемент, е шофирал.

Не беше нарочно. Един фазан бе изскочил на пътя. Клемент се стресна и завъртя волана. Колата се изплъзна от контрола му и се удари в дървото. Брат му загина на място. Но нали всички умират, мислеше си Клемент, всички умират някога…

Каза единствено на другия си брат, Маркъс. И младият Маркъс избухна.

Обвини Клемент в ужасяващо безразличие. Каза му, че е луд…

— Компанията ми тъкмо започва да се развива добре. Купуваме диамантена мина в Южна Африка. Не мога да си позволя подобна публичност.

— Зарежи компанията, Клем, ти си част от това семейство. Мама мисли, че Рупърт е бил пиян. Момичетата загубиха родителите си. Не разбираш ли?

— Рупърт го няма. Нищо не може да го върне. И аз ли да страдам? — Клемент се вбеси. — Полицаите може да обвинят мен, Маркъс, това ли искаш? Може би точно това искаш.

По-малкият му брат го зяпна невярващо.

— Ти си болен, Клем. Страдаш от параноя.

— Ти си срещу мен. — Клем си спомни студеното отношение на майка си. — Всички сте настроени против мен. Няма да рискувам всичко, за което съм работил.

— Това са само пари, Клем. Какво са те в сравнение със семейството?

— Всички поставят парите на първо място, Маркъс. Не бъди наивен.

— Грешиш. Ти си болен, Клем, позволи ми да ти помогна.

Явно иска да сложи ръка на диамантите ми, помисли си Клем и разтреперан от ярост и ревност, скочи на първия самолет. Когато приключи със сделката за мината, той замина за Сейшелските острови.

И повече не видя никого от неблагодарните си роднини. Понякога се чуваха по телефона. Докато не разбра, че момичетата са пораснали.

Тогава омразата, което го бе разяждала отвътре през всичките тези години, доби определена форма. Момичетата — наследничките на Рупърт и на Маркъс.

Щеше да покаже на високоморалните си роднини каква е истинската сила на парите. И как техните скъпоценни дъщери ще предпочетат богатството пред така наречените „семейни ценности“.

Тяхното покорство щеше да докаже правотата му.

И момичетата, отрупани с пари, винаги се бяха подчинявали на волята му. Непрекъснато бяха доказвали, че Клем е прав. Така бяха придавали смисъл и чувство за справедливост в живота му.

Ако откажеха парите му, щяха да покажат, че е сбъркал в онзи ден на катастрофата, когато не бе казал истината на родителите си; щяха да докажат, че Маркъс е прав и че кошмарите му за Рупърт са истински.

Не можеше да допусне това. Сега бе на път за дома, обратно в Англия. Да изнудва, увещава и заплашва физически, ако се наложи.

Щеше да направи всичко необходимо, за да се сложи край на това.

Двадесет и седма глава

Юнона се събуди на другата сутрин с много странно усещане. Някакво мъртвешко спокойствие цареше в душата й. Бей Линг я нямаше, парите бяха свършили, а чичо им се бе заканил да се разправи с тях жестоко. Но пък никога досега не се бе чувствала толкова свободна. Стана, изкъпа се, облече се и през цялото време изпитваше невероятното усещане за контрол над живота си, за пълна власт. Намираше се в труден период, но останалите момичета имаха право: сега всичко бе в нейните ръце.

Това не променяше факта, че сърцето й бе разбито.

Понякога, докато се разсъни, все още полуспяща, тя си мислеше, че Джак още е при нея. Случваше се да се обърне и да понечи да го прегърне. Тогава празното място до нея й действаше като шамар през лицето. Юнона посрещаше утрото с болезненото осъзнаване на факта, че чувството за празнина в живота й не е лош сън, а реалност.

Днес нямаше място за напразни надежди. Пътническата й чанта бе до леглото, багажът й вече бе събран; дрехите й за път бяха приготвени от предната вечер на креслото, за да пести време. Бе устояла на изкушението да си сложи най-хубавата рокля и вместо това бе избрала строг костюм на „Шанел“ в сиво и черно, комбиниран с удобни обувки на нисък ток „Стивън Килиън“, както и любимия й наниз от перли на „Дом Масо“.

Когато се съмняваш в себе си, винаги можеш да се довериш на „Шанел“, помисли си тя. Това бе запазената й марка, нейната защитна броня. Перфектно ушитите й костюми прилягаха на всяка извивка на тялото й и винаги я караха да се чувства стилна, елегантна и на висота. Усещане, което днес бе особено важно за нея.

Сложи си копринен комбинезон, после вталената риза и костюма, чорапите и обувките. Грабна сребристата кожена чантичка на „Шанел“. Гримира се за две минути. Юнона използваше едни и същи продукти, с изключение на сенките за очи и червилото. Добави малко специално приготвен за нея парфюм. Цялата подготовка й отне само четвърт час. Отиде в новата си миниатюрна кухня, направи си кафе без мляко и захар и хапна малко грейпфрут без подсладител; стараеше се да избягва захарта, което не бе трудно, когато страдаше от любовна мъка. Всъщност костюмът й бе станал леко широк в талията. Диетата на разбитото сърце, тъжно си помисли тя. Непременно щеше да се превърне в голям хит.

Точно в седем часа пред вратата й прозвуча клаксон на автомобил. Юнона грабна чантата си и се качи в чакащото я такси. По това време поне щеше да има малко движение по улиците, каза си тя. Искаше да стигне в Единбург рано. Малко по-късно тази сутрин трябваше да сключи сделка, която бе особено важна. Ако успееше да постигне желания резултат, щеше да й бъде по-лесно да понесе сблъсъка с Джак. Не смяташе, че може да се изправи срещу него, без да е въоръжена с огромна доза самоуважение.



Апартаментът бе разкошен, с три спални, намираше се в сграда от времето на крал Джордж, точно на „Кралската миля“. Беше в отлично състояние и бившият му наемател бе имал слабост към съвременните технологии, така че освен страхотна гледка и дизайн в провинциален стил, в апартамента имаше високоскоростен интернет, скрити киноекрани, подово отопление и дистанционно управление за всичко — от централните изводи за прахосмукачка до високите щори на зимната градина. Проблемът бе, че оставаха само осем години от срока на наема. Наемателят имаше хазартни дългове, а собственикът на сградата нямаше търпение да си върне значителна част от семейното имение. Сделката бе почти невъзможна.

— Ще го даде евтино — направо я молеше брокерът от агенцията. — Ако си сериозен купувач.

— Разбира се, че ще свали цената. Остават само осем години до края на договора му. — Юнона мислено прехвърляше познатите си в Ню Йорк; никой нямаше клиент, който да снима филм в Шотландия тази година. Трябваше да прояви изобретателност. — Кажете му, че нямам намерение да платя дори близка до обявената сума. Искам жилището, но само ако ми го даде изгодно.

Тя разсеяно въртеше мобилния телефон в ръката си. Предизвикателството да намери наемател извън обичайния си списък с клиенти се оказа неочаквано вълнуващо. Осъзна, че започва да развива усет за този бизнес, за тази малка пазарна ниша, която бе разработила. Нещо й подсказваше, че този апартамент е истинска находка. Сега оставаше само да намери подходящия човек за него.

В това отношение бизнесът приличаше на любовта.

— Ще позвъня на няколко места. — Сепна се от решителността в собствения си глас. Звучеше като човек, който знае какво прави. — Ще ти се обадя пак.

— Моля те, направи го — отчаяно се примоли брокерът.

Дванайсет на обяд. Седем сутринта на Източния бряг; още никой нямаше да е в офиса си, дори и борсовите агенти. Но Юнона се бе сетила за нужния човек. Дейвид Амиш, кралят на сделките с високорискови книжа, който вече почти се бе оттеглил от активния бизнес на достолепната възраст от четиридесет и седем години. Съпругата му имаше огромната амбиция да получи признание като светска дама и бе част от приятелския кръг на Юнона, докато живееха в Лондон. Тя я бе запознала с неколцина аристократи, а на свой ред семейство Амиш бяха завели Джак и Юнона на остров Мавриций с частния си самолет за грандиозното честване на годишнината от сватбата им.

Дейвид имаше две особености, спомни си Юнона: гордееше се с далечната си родствена връзка с древния шотландски клан Гордън и страшно обичаше голфа.

Набра номера на Елън Амиш по памет. Тя бе маниачка на тема фитнес и ставаше в пет и половина всяка сутрин за ежедневната си тренировка по плуване и каланетика, после хапваше малко сурови кълнове за закуска и овесени трици, след което преглеждаше пресата. В седем сутринта за нея денят вече бе преполовил.