— Идеално. Задвижи нещата, моля те.

— Непременно ли държиш на къща?

— Да. Самостоятелна къща. Никакви апартаменти, никакви наеми. — Закри очи с пръстите на едната си ръка и мислено благодари на бога, че говорят по телефона, така че той не може да забележи напиращите в очите й сълзи. — Търся нещо, което да мога да купя сама. Заради сигурността, която ми дава. Не мога да деля имота с никого.

— Ако си съгласна да се отдалечим още от центъра, мога да ти намеря наистина прелестен имот, дори и с градина. Осемстотин хиляди са солидна сума за Фулъм или Уест Кен. Вероятно ще намерим нещо с три или четири спални.

— Не. — Юнона бе категорична. — Не ме интересува колко мъничка ще бъде, но искам къщата да е в някой от изисканите райони — Челси, Кенсингтън, Мейфеър, Пимлико. Започвам отначало, но държа да имам възможно най-доброто. Малка, но перфектна.

— Остави на мен — каза той, после замълча за миг. — И Юнона, жена ми ме помоли да ти предам… имаш голям кураж.

— Благодаря — отвърна тя и успя да затвори телефона, преди да избухне в сълзи.

Протегна се за салфетка и си наложи да се успокои. Поне щеше да бъде много ангажирана. С пренасянето в квартирата, а после и с купуването на къщата, която Том щеше да й намери. Щеше да се почувства малко по-добре, след като отново притежава собствен дом. Нищо че ще бъде малък като кутийка — затова пък страхотно елегантна кутийка. Изведнъж изпита силна благодарност към чичо Клем. Вярно, той беше властен стар глупак, но все пак му бе задължена — новата й къща щеше да бъде купена с остатъците от неговите пари, много пари, които бяха влизали в сметката й години наред и които тя безразсъдно бе харчила.

Поне щеше да притежава къща в града, без да й се налага да я ипотекира. Благодарение на него.

Радваше се, че ще отидат при Бей Линг същата вечер. Цялата история щеше да приключи. Диана бе по-състрадателна от нея. Нямаше да унижават младата жена — само щяха да поискат от нея да развали годежа. Като спасят чичо Клем от този неуместен брак, поне щяха да му се реваншират до известна степен. Иначе той щеше да стане за посмешище, а Юнона знаеше, че старецът мразеше това повече от всичко друго на света. Нямаше да бъде никак приятно, но по-добре да приключат с него най-сетне.

Юнона погледна през прозореца на малкия си офис в Ричмънд. Пред погледа й се простираха зелени площи; понякога човек можеше да забрави, че е в Лондон. Компютърът й бе включен. Време бе да намери още няколко фантастични апартамента с много краткосрочни наеми. Най-добрите попадения не се намираха в обявите естествено, но тя постепенно си създаваше нужните контакти. Може би щеше да се обади на Том, да види дали не може да го отърве от някой труден за продаване имот, да му върне услугата…

Сепна се от позвъняването на телефона. Направо подскочи на място. Кой ли можеше да я търси? Беше девет без четвърт и Том бе сред малкото брокери на недвижими имоти, които вдигаха телефона си преди девет и половина. А в Ню Йорк всички още спяха. Някое от момичетата може би. Дано не се обаждаше Венера, за да й каже, че не може да дойде вечерта. Само не това, мрачно си помисли тя.

— Ало. „Чеймбърс Летингс“ — каза тя в слушалката.

— Обажда се Джак.

Юнона се стегна.

— Здравей. Какво мога да направя за теб?

Стисна толкова силно слушалката, че кокалчетата на пръстите й побеляха, но гласът й остана равен.

— Мислиш ли, че може да си уредим среща? Мона ме притиска да ускоря развода.

Мона. Разводът. Разбира се. Само за миг, докато сълзите напираха в очите й, Юнона си представи как го моли да се върне при нея. Или дори че го заплашва, че ще усложни развода. Но въпреки желанието да си го върне, съзнаваше съвсем трезво, че няма смисъл да се бори за него. Тя го бе отблъснала и сега единствено можеше да си спести унижението.

— Чудесно. Аз ще дойда при теб. — Юнона бързо избърса сълзите от очите си. — И без това искам да огледам един апартамент на „Кралската миля“.

— Можеш ли да дойдеш днес?

Звучеше нетърпелив. О, боже, явно искаше по-бързо да се отърве от нея.

— Днес не мога. — Тази вечер трябваше да се срещне с Бей Линг. Само приятни емоции, горчиво си помисли тя. — Но утре ще дойда. Ще пътувам със самолет. Какво ще кажеш за два часа?

Най-добре да приключва с това. Трябваше да се разведе. И после да скърби насаме.

— Чудесно. Благодаря, Юнона. Ще ти изпратя адреса на адвоката си по електронната поща.

— Значи до утре. Довиждане, Джак.

— Чакай. — Той замълча и продължи малко притеснено. — Надявам се… надявам се, че си добре, нали?

Загрижеността в гласа му й дойде прекалено много. За свой ужас Юнона усети как в гърдите й се надига неудържим стон.

— Какво има? — попита Джак, сякаш наистина бе притеснен.

Тя се закашля шумно.

— Нищо. Малко съм настинала. Прекалено заета съм за приказки по телефона, Джак. Довиждане.

Остави внимателно слушалката и за миг облегна глава на дланите си. Вече, когато не чуваше гласа му, не й се плачеше, но дълбоко и бездънно отчаяние сковаваше сърцето й. Постара се да се успокои, после отново посегна към телефона. Време бе да се обади на Бей Линг. Защото животът продължава. Дори и когато не ти се иска.



— Не мога да повярвам — повтори Фреди.

Атина сви рамене.

— Ще ти се наложи, защото е истина.

— Но толкова много пари. И онази красива къща. — Той замълча и Атина разбираше, че се опитва да измисли нещо окуражително. — Е, поне имаш лични спестявания, нали? Достатъчно, за да си купиш собствено жилище.

— Имам. Но вместо това ще си намеря апартамент под наем. Вече харесах приличен и модерен апартамент близо до ъгъла на „Хайд Парк“. В сградата има и спортна зала. — Атина се помъчи да се усмихне. — Поне ще поддържам добра форма.

— Под наем…

— По-евтино е. Нуждая се от парите, за да има с какво да живея, докато започна да печеля от клуба. В началото ще работим на загуба, затова не мога да си позволя повече дългове.

Фреди кимна бавно.

— Няма смисъл да те моля да живееш с мен, нали?

Тя му се усмихна.

— Още не.

— Но все пак ще дойдеш да те запозная с родителите ми, нали?

— Да. Нямам търпение да ги видя — излъга тя.

Едва ли щеше да е много забавно. Отначало синът им излиза с богата наследничка, а в следващия миг се оказва, че няма пари, а родителите й са бедни академични преподаватели, и си няма стабилна работа…

— Хайде да вечеряме заедно днес. — Фреди се приближи до нея, сложи длани на талията й и леко я погали със силните си пръсти. — Ще те разведри малко.

Атина се замисли за Бей Линг.

— Не мога довечера. Имам ангажимент.

Той бе разочарован.

— Не можеш ли да го отложиш? Много ли е спешно?

— За съжаление, не мога. Важно е. — С изненада Атина осъзна, че наистина няма търпение да приключи с този въпрос.



— Какво мислиш?

Карлтън, редакторът на продукцията, гледаше нервно към Венера. Тъкмо й бе показал финален вариант на филма.

— Кажи поне нещо — подкани я той. — Плащаме за студиото на час, забрави ли?

— Не съм забравила — отвърна тя. — Прибирай всичко, Карлтън, готови сме. Фантастичен е. Ти си дяволски добър.

Изпълваше я огромна радост. Филмът бе надминал и най-смелите й очаквания. Историята грабваше зрителя и впечатляваше с отлична актьорска игра и изключителна режисьорска работа. Приличаше на високобюджетна продукция. Венера вярваше с цялото си сърце, че е ударила джакпота. В този миг за нея нямаше никакво съмнение, че ще продаде филма. И се чувстваше по-горда от когато и да било друг път в живота си. Нито едно парти, никоя статия в списание, никоя роля дори не би могла да се сравни с него.

Филмът бе нейно дело. Първата й самостоятелна продукция, създадена от нищото. И резултатът беше отличен.

Венера щеше да се види с Бей Линг и заедно с останалите да я прати у дома. Но изпитваше и странна благодарност към нея. Ако не беше Бей Линг, Венера щеше да си остане само една глезена наследничка с попечителски фонд, затворена в златна клетка до края на живота си. Вместо това сега работеше като независим продуцент. Без сериозни доходи, без продадена лента зад гърба си и без никакви връзки.

И направо обожаваше живота си.



Диана не можеше да се съсредоточи. Мострите на дамаски се размиваха пред очите й. „Зофани“ или класически модел на „Лора Ашли“? Какво би подхождало повече на автентичните цветове от времето на крал Джордж, които използваше в кабинета?

— Харесвам това — каза клиентката със силен тексаски акцент и побутна напред дамаска с бонбоненорозови райета. — Комбинирано с карета.

Дебелата домакиня, Бети-Лу Фрийдмън, се усмихна самодоволно. Разполагаше с един милион долара за ремонта на ваканционната им къща. Компютърните специалисти обичаха да се хвалят с хонорарите си, но в петрола все още изкарваха добри пари. А да наемеш изискана аристократична англичанка, която да преобзаведе апартамента ти, се считаше за върховна проява на добрия вкус. Всичките й приятелки щяха да поискат да сторят същото.

— Това е ужасно — разсеяно отвърна Диана. — Пълно клише.

— Моля? — попита обидено Бети-Лу. Пълните й бузи станаха морави. — Искам да знаете, че съм завършила курс по интериорен дизайн в Остин миналото лято. Имах най-високата диплома.

— Да, знам. Извинете. — Диана захапа вътрешната страна на бузата си, за да не се разсмее. — Би било чудесно за Тексас, но просто в Европа следваме съвсем други традиции. А вие плащате за нещо повече от обикновения добър вкус, госпожо Фрийдмън.

— Да. Предполагам, че е така. — Бети-Лу подсмръкна, сякаш за да подскаже на Диана, че трябва да внимава повече. Тя се помъчи да се концентрира повече.

— Мисля, че тапетите „Зофани“ ще подхождат повече.

— Такива ли избрахте и в хотел „Виктрикс“ в Рим? — попита Бети-Лу.

— Не, но там стилът бе съвсем различен.