— Имам леко главоболие… — опита се да намекне тя.

— Няма нищо. — Пресегна се и ловко я изправи, след което погали деколтето на роклята й. — Аз имам лекарство.

Юнона нервно го побутна назад.

— Може би по-късно, Джак.

Той повдигна вежди и очите му потъмняха:

— Женени сме. В случай, че си забравила. Не мога да получа това другаде.

— Това заплаха ли е? — Очите й проблеснаха опасно.

— Не, но това е. — Джак ядосано отиде до прозореца и силните му ръце се вкопчиха в перваза. Не пожела да я погледне, докато говореше. — Очаквам от съпругата си да е много повече от студенокръвна жена, която просто ме търпи. Преди беше страстна, Юнона. Нетърпелива. — Обърна се към нея. — Ненаситна. Нямам представа какво е станало с теб, но не ми харесва. И ако имаш намерение да бъдеш такава до края на живота ни, сега е моментът да ми го кажеш. Защото няма да го търпя.

Юнона понечи да отговори. Изпитваше ярост, но запази самообладание. Той да изостави нея? Да си тръгне? Тя, Юнона, бе голямата награда от лотарията, богатата и щедра съпруга. Всичките й мисли се въртяха около това, кога тя би могла или не би могла да се раздели с красивия си и непокорен съпруг. Но сега Джак да я заплашва с развод? Мигновено се овладя; искаше й се да притисне силно ръце до гърдите си.

— Моля те да не вдигаш скандал, Джак — ледено отсече тя.

Лицето му потъмня от гняв и Юнона скръсти ръце, изпълнена с възмущение.

На вратата се почука. Слава богу, помисли си тя. Някой от прислугата.

— Извинете ме, госпожо Дарлинг. Има телеграма за вас.

— Телеграма! — бодро възкликна Юнона с престорена веселост в гласа. — Колко вълнуващо. Донеси ми я, ако обичаш, Уилкинсън.

Момичето се приближи с плика върху сребърен поднос. Юнона го взе, посегна към ножа за писма с перлена дръжка върху махагоновата масичка и ловко го сряза.

Не беше от Мили. Лицето на Юнона пребледня ужасно.

— Мили боже, какво е станало? — възкликна Джак и се приближи до нея. — Да не би някой да е починал?

— О, не бъди толкова мелодраматичен — сопна се тя. Пое си дълбоко въздух; виеше й се свят и се нуждаеше от няколко секунди, за да се съвземе напълно. Всички планове за соарета и обеди мигновено се изпариха от главата й.

— Уилкинсън. Опаковай два куфара за Сейшелските острови. Най-хубавите ми тоалети, ако обичаш. — Вдигна ръка. — Не, остави, сама ще се погрижа. — Нервно прехапа долната си устна. — Заминавам веднага. Отложи всичко!

— Много добре, госпожо Дарлинг. Ще ида да се обадя на лейди Корк.

— Не! — Тази жена да не беше идиотка? Защо всички бяха толкова глупави? В нея се надигна гняв срещу целия свят.

— Прекалено късно е за това. Ще трябва да я приема. Заминавам следобед. Би ли извикала шофьора ми за три часа?

— Да, госпожо. — Линда Уилкинсън побърза да се оттегли. Юнона се намръщи на хубавичката домашна помощница, докато тя излизаше от стаята.

— Нямам намерение да заминавам за проклетия остров — заяви Джак. Тъмните му очи обходиха слабото й тяло в класически костюм на „Шанел“ — бледожълт, с кремави ревери, и специално подбраните яркожълти обувки от естествена кожа с нисък ток на „Диор“. Върху бледата кожа на шията й блестеше наниз от перли от южните морета на „Дом Масо“. Юнона знаеше, че той изгаря от желание да смъкне всичко от нея. Замълча за миг, изпълнена с ненавист.

— Никой не е канил теб — каза тя, студена като кубче лед. — Чичо Клем иска да види мен. Само мен. И останалите момичета.

Джак Дарлинг сви рамене.

— Проблеми в рая? — В гласа му се долавяше горчивина. — Ти си нищо без тези пари, Юнона Чеймбърс. Запомни това. Ако ти трябвам, аз ще бъда в бара.

И той излезе, докато тя гледаше ужасено пред себе си.

Четвърта глава

Полетът в четири и половина не бе обявен на никое от таблата. На летище „Станстед“ четирите жени бяха отделени от останалите пътници в първа класа и стояха близо една до друга до огромния прозорец, докато нетърпеливо брояха минутите, преди да се качат в частния си самолет.

Багажът им в куфари на „Луи Вюитон“ вече бе в товарния отсек; само Юнона използваше друга марка — куфарите й се правеха по специална поръчка от фирма за кожени изделия в Уилтшър и заедно с домашната си помощница тя бе опаковала всяка копринена риза и сатенена рокля между тънки пластове специална хартия.

Сега всички бяха усамотени в частния салон, а ръчният им багаж лежеше спретнато подреден в краката им. Венера и Диана бяха предпочели малки пътни чанти на „Прада“; Юнона носеше консервативен модел пътна чанта от трийсетте години на миналия век, а Атина пътуваше с класическо куфарче на „Гучи“.

Гледаха се една друга смутено.

— Казва само, че е по семеен въпрос — напомни им Диана.

— Тогава защо е цялата тайнственост? Защо не се обади? — попита Атина и нервно потърка ръце в панталоните си. — Никога досега не е правил така.

— Ще се доверим изцяло на думите на чичо Клем, нали? Иска да ни види лично — заяви Юнона Дарлинг и рязко отвори компактната си пудра, инкрустирана със слонова кост. — Прекалено просташко е да драматизираме излишно.

— Стига, Юнона. — Венера ядосано вдигна поглед от ноктите си. — Колко бързо си събра багажа? Обзалагам се, че си била ужасена като всички нас. Защо не запазиш снобските си маниери за консервативните си приятелки?

Четирите млади жени се изгледаха с взаимна омраза.

Точно сега никоя не искаше да е близо до някоя от роднините си. Но нямаше какво да се направи. Всички бяха като в капан, всички заедно. Богатството, на което се градеше животът им, бе под заплаха. И нито една от тях не можеше да направи друго, освен да се страхува.

— Да не се караме — обади се Атина Чеймбърс, забелязала напрежението у сестра си. — Знаете колко мрази такива неща чичо Клем.

— Мрази също така и жени, които са неподходящо облечени — сопна се Юнона, възмутена от тоалета на Атина. Евтин черен панталон и невзрачна риза в прасковен цвят. — Изглеждаш като икономката ми. В някой от лошите й дни.

Атина се смути.

— Нямах много време за обличане. Всичко е за пране…

— Откъде изобщо изрови това? — провлачено отрони Диана.

Атина се изчерви.

— Ами „Би Ейч Ес“ беше отворен, а и е на път за гарата, така че…

— Това обяснява всичко — ядно изрече Юнона, отвратена, че Атина се излага така пред двете им братовчедки. Колкото по-нависоко Юнона се изкачваше по социалната стълбица, толкова по-бързо Атина слизаше към дъното. Докато Диана и Венера, всяка с индивидуален стил, бяха много шик. Не според класическите норми на светското общество, а по-модерни, по-свежи. И Юнона бе доволна, че те бяха предпочели да използват богатството на чичо Клем в по-различна насока. Когато ставаше въпрос за външен вид, тя определено не би могла да се съревновава с тях…

Не бяха близначки, но изглеждаха почти като такива. Две стройни красавици с бронзов загар и дълги лъскави коси. Венера, както подобаваше на актриса, боядисваше своята в светли кичури от бляскаво русо до платинено. Веждите й бяха по-изтънени, зъбите — перлено бели, и имаше забележимо оформени мускули и перфектен тен. Юнона погледна с подозрение закръглените гърди на братовчедка си. Бяха с цял размер по-големи от тези на Диана, може би дори два. Пластична операция? Юнона не би отхвърлила с лека ръка това предположение. Погледна двете си братовчедки, после и сестра си, и омекна. Трябваше да признае, че бяха страхотен квартет.

Венера винаги изглеждаше сексапилно. Скъп сексапил, но традиционно женствен. Днес бе с копринена рокля „Гучи“ в характерния десен, бежови кожени сандали „Маноло“ на безумно висок ток с тънки каишки и връзки, които се увиваха до средата на добре оформения й прасец. Венера носеше бляскаво колие от диаманти и бяло злато. Малка цепка отпред на деколтето разкриваше деликатно горната част на стегнатите й гърди. Отгоре бе наметнала снежнобяло сако „Джоузеф“ с класическа кройка, за да подчертае тена и русата си коса. Носеше чанта „Ерме“ — модел „Кели“. Вечно на мода. Беше вдигнала нагоре слънчевите си очила „Шанел“.

Диана, модната икона, не се набиваше толкова на очи. Носеше дамска чанта „Прада“ както и пътната чанта. И двете бяха от кафява кожа. Памучните рокля и сако „Версаче“ в пастелен тон, на маргаритки, подчертаваха бронзовия й загар. Имаше тъмноруса коса в преливащи нюанси на мед и карамел и само няколко кичура в светлорусо около лицето й. И обувките й бяха кафяви — „Кристиан Лубутен“, с отличителните червени подметки. Носеше колие от полирано дърво и морски камъчета с искряща двайсет и четири каратова златна буква „Д“ по средата. Юнона не се съмняваше, че колието бе по последна мода и много скъпо.

Тя самата бе избрала друг стил на обличане. Беше с бледорозова рокля и палто „Робинсън Валънтайн“, семпли черни кожени обувки с нисък ток „Ив Сен Лоран“ и малка черна чантичка „Кейт Спейд“ с декорация от оникс и розови кристали. Боядисаната й в ненатрапчив светлокестеняв цвят коса бе прибрана в спретнат сплетен кок; носеше около врата си най-хубавите си перли от южните морета и огромни очила на „Диор“. Юнона бе уверена, че видът й би бил подходящ за градинското парти на който и да било посланик от Рио де Жанейро до Хонконг.

Но вижте само Атина! Коса с миши цвят, без блясък, недокосвана от фризьор, може би сресвана от време на време. Евтини дрехи. Очила „Рей бан“ — ужас! Колие от кристали. Поне носеше прилични обувки на равна подметка „Джими Чу“, а дамската й чанта бе на „Гучи“. Но като цяло малката сестра на Юнона бе занемарена и неподдържана.

— Изглеждаш така, сякаш искаш да направиш изявление — студено отбеляза Юнона. — И то съвсем не гласи: „Много държа на теб, чичо Клем“.

— Не се заяждай с мен. Имах тежък ден. — Атина се намуси.

— След като получихме телеграмите, мисля, че денят за всички ни е бил лош — обади се Венера.