Сякаш не се интересуваха вече.

Трябваше да ги е грижа. Клемент си пое дълбоко въздух, усетил, че започва да се вълнува прекалено. Проявяваха упорство. Бей Линг го правеше за посмешище, а избраните от него наследнички не си мръдваха и пръста да я спрат. Какво имаха? Какво поставяха на преден план преди него?

Избута назад стола си с отлично смазани колелца и тромаво се изправи на крака. Клемент никак не обичаше да пътува със самолет. Различните подразделения на финансовата му империя — скъпоценни камъни, злато, мини, транспортни компании — се управляваха от изключително високоплатени корпоративни мениджъри. Той се бе оттеглил от бизнеса и живееше усамотено. „Палмите“ бяха неговото убежище, неговият личен тропически свят, подреден точно според желанията му.

Извън този свят можеше да срещне непокорство. Неодобрение. Неуважение. Както бе станало преди малко с онази незначителна служителка на рецепцията в хотела. Затова Клемент ненавиждаше дори и самата мисъл да напусне своето райско кътче.

Но…

Без да иска, си представи как треньорът прави секс с Бей Линг в стаята, за която той плащаше, и как всички от персонала знаят за това.

Спомни си, че Диана е в Рим, а Юнона — в Шотландия, и никой не държеше годеницата му под око, никой не се интересуваше дори.

Венера имаше проблеми на снимачната площадка с някаква актриса наркоманка, Атина тичаше из коридорите на Камарата на общините. И двете помагаха на Бей Линг да се подготви за сватбата, сякаш закриването на попечителския фонд изобщо не ги тревожеше.

Това положение го влудяваше. Жените се изплъзваха от контрола му. Колкото и да му се искаше, оставаше само едно нещо. Беше подгонил заека, сега трябваше да го улови.

Прочисти гърлото си.

— Менделсон!

Личният му секретар, виден американски адвокат, дотича в стаята.

— Да, сър?

— Нареди да приготвят самолета ми. Възнамерявам да замина за Англия.

— Извинете?

— Да не си глух? — изръмжа Клемент.

— Не, сър. Самолетът ви. Веднага.

— Предупреди персонала в къщата на площад „Итън“, че може да отседна там. Дай им точните размери за шивача ми и се погрижи да ме очаква първокласен личен асистент, когато пристигна.

— Разбира се. Колко дълго ще отсъствате, сър?

Клемент се замисли. Колко време щеше да отнеме? Колкото по-бързо, толкова по-добре. Искаше момичетата обратно при себе си, а Бей Линг да изчезне от живота му.

— Две седмици — отговори той и вдигна рамене.

Напълно достатъчен срок. Трябваше да му стигне.



Къщата бе добре осветена, макар вече да се свечеряваше по-късно. Юнона обичаше ярката светлина. Ако усетеше дори лек хлад, караше домашната помощница да запали камините на долния етаж, защото когато наоколо бе светло и топло, Юнона не се чувстваше толкова потисната.

Последните няколко дни бяха доста тежки. Дълги и натоварени. Беше отделила цял следобед на разговори с личния си банкер, бе му показала двустранно подписания договор за първия апартамент и го бе използвала като гаранция, за да вземе заем за новия апартамент в Париж. Идеята й бе гениална и Юнона сега купуваше по заявка. Намираше си клиент, преди да подпише предварителен договор за покупко-продажба. Само за четири дни се бе споразумяла за три апартамента с много краткосрочен договор за наем. И сега вече имаше пари в банковата си сметка; не бяха много, общо четиридесет и две хиляди, но бяха нейни лични пари.

Дори бе наела една стая в къща в Ричмънд, която се даваше под наем за офиси. И вече имаше асистентка от една агенция за временна заетост. Съзнаваше, че това бе само началото и й предстоеше още много работа. Но и това караше Юнона да се чувства добре.

Не можеше да отрече, че се затрупваше с работа, за да не мисли. Онази среща с Джак бе необходима, но й се бе отразила ужасно зле. Юнона се опитваше, но не можеше да го забрави. Този мъж бе превзел мислите й.

И дори по-лошо, беше превзел сърцето й.

Беше го изгубила завинаги. Сега излизаше с по-млада жена. Имаше много пари. Дори и ако само опиташе да си го върне, Юнона щеше да изглежда като златотърсачка. Гордостта й категорично не го позволяваше.

Само от мисълта за него я болеше, страдаше, като си го представеше, че е в същата страна, преуспял, щастлив. Без нея. Беше я наранил дълбоко, когато й предложи да я запознае с Мона.

Венера се бе обадила да й каже новината. Частният детектив, който бе наела, искаше да им представи доклада си. Ако Юнона знаеше какво са намислили Диана и Венера, тя щеше да ги спре, преди да са направили тази крачка. Някакъв си гнусен частен детектив да се рови в семейните им дела? Но вече бе прекалено късно и си имаше достатъчно лични проблеми. Беше заета. Всъщност почти не я интересуваше. Ако чичо им Клем бе толкова глупав, че да се обвърже с тази използвачка, която бе достатъчно млада, за да му бъде внучка, може би си заслужаваше съдбата.

Най-ужасното бе, че дори и ако чичо й зарежеше Бей Линг още утре, всички пари в банковите му сметки нямаше да решат проблемите на Юнона в този момент.

Тя най-накрая се бе влюбила в съпруга си. Точно когато той си бе отишъл.

Но поне останалите момичета си идваха у дома.

По навик Юнона приготви таблата с напитките. Действаше механично, сложи малко маслини и бисквити със сирене, както и сребърния сервиз за кафе. Все още бе истинската домакиня в това семейство. Щяха да се съберат, да изслушат госта си. Нямаше нищо лошо в това.



Атина паркира своя „Астон Мартин“ на алеята пред къщата и остана вътре само за миг, за да си почине. Беше направо изтощена — през целия ден бяха довършвали обзавеждането. Не бе споделила с Юнона, но беше вложила в клуба почти цялата останала й сума от парите на чичо Клем. Може би беше лудост, но Атина страшно харесваше идеята и искаше да я види реализирана. Беше нарушила всички правила. Нямаше нужда строителството да се точи месеци наред. Това зависеше от броя на ангажираните работници. В изблик на вдъхновение тя бе наела четири отделни бригади и само за няколко дни всички кабели бяха прекарани, а стените — измазани; работниците боядисваха, забиваха пирони, режеха с триони и се трудеха усърдно в старото кино. Тя им плащаше добре и се грижеше за тях, като им поръчваше пица, газирани напитки, вода и дори бира в края на деня. Сега там бе екипът на интериорния дизайнер и внимателно поставяха специално поръчаното обзавеждане. Всяка мебел в клуба, всеки диван, всяка картина и малко килимче бяха направени или измислени от жена. Това напълно съвпадаше с идеята й, която съвсем скоро щеше да се реализира.

Клубът щеше да отвори врати на следващия ден. Нямаше да има помпозно откриване. Точно обратното — дискретно, без достъп на журналисти, освен ако не са членове, но тогава трябваше да подпишат декларация за поверителност. Отзивите в пресата щяха да се появят, след като се разчуе за клуба. Ако си бе свършила работата добре.

В момента Атина можеше да мисли само за това. Не и за Бей Линг. Беше допринесла за общата кауза, като я бе представила на Боб. Скоро щеше да настъпи моментът, в който да разберат какво може да се купи с пари. Но между братовчедките Чеймбърс съществуваше негласно споразумение да се подкрепят взаимно; всички живееха заедно тук с определена цел. Диана и Венера също искаха да помогнат и затова бяха наели детектива. Трябваше да отдели време да присъства. Все пак ставаше дума за семейството.

Атина въздъхна и слезе от колата. Юнона сигурно вече бе приготвила всичко. Беше едва април, а на Атина вече й бе дошло до гуша от всичко това. През главата й мина еретичната мисъл, че вероятно би било хубаво, ако Бей Линг и чичо Клем все пак се оженят. Тогава всички те можеха да забравят за малките си игрички…

Но не, имението „Бозуел“ бе застрашено. Нямаше да спечели нищо от клуба тази година. А Фреди… е, с него тъкмо бяха започнали да се срещат сериозно, а и той бездруго нямаше много пари.

Тя сви рамене. Явно трябваше да стигне докрай. Наметна кашмирения шал върху раменете си и влезе уверено през главния вход.



Диана се мъчеше да се съсредоточи. Това бе нейната вечер, срещата бе организирана от нея и сестра й. Разбира се, че беше важна. Карл Родън не бе единственият мъж на света с частен самолет. А какво можеше да направи с малкия си бизнес, само ако си върнеше издръжката от половин милион на година?

Но умът й бе другаде. Трябваше да помисли за рекламната си стратегия. Бе прекарала изключително вълнуващ ден в Сохо в най-реномираната рекламна агенция „Картър, Бъргли и Кортън“ и им бе дала всичко, което можеше да си позволи. Те й бяха предложили реклама със снимки на спортния център на „Виктрикс Лондон“ и на ресторанта в римския хотел — и двете места изглеждаха изискано. Под снимките имаше текст с ръкописен шрифт: „Чеймбърс дизайн. Обществени и частни проекти“. Следваше номер на телефона и факса в малкия й офис в Излингтън.

Изглеждаше много стилно и професионално. Къде да публикува обявата? Диана вече бе решила какви точно услуги ще предлага фирмата й: скъпи поръчки. Щеше да похарчи половината от досегашните си хонорари за реклама в „Уолпейпър“, специализираното списание за дизайн, в „Стандарт“ и „Хаус Бютифул“. Сериозен риск, но човек трябваше да похарчи малко пари, за да спечели повече…

Карл й бе предложил да я запознае с потенциални клиенти. Костваше й много усилия, но му отказа. Ако получеше и новите си поръчки благодарение на него, Диана щеше да му бъде задължена още повече. И нямаше да може да се довери на преценката си.

Влезе през входната врата и видя Атина, която тъкмо окачваше палтото си.

— Идваш ли?

— Ей сега — обеща Диана и хукна нагоре по стълбите към стаята си.

Искаше да сложи някоя лека дреха за вечерта, подходяща за топлата им всекидневна. Преобличането може би щеше да отвлече мислите й от бизнеса, да й помогне да се концентрира и да спре да копнее за Карл.

Съблече деловия си костюм с панталон и избра бледожълта копринена рокля с копчета отпред и лека жилетка „Карън Милън“ в същия цвят. Идеално. Обу сандали на платформа „Джими Чу“ и беше готова. Внимателно остави блекберито на леглото. Карл Родън не спираше да й изпраща съобщения. Не можеше да се концентрира напълно, докато знаеше, че телефонът е в чантичката й и тя не може да си наложи да изтрие съобщенията.