— Не говори глупости.

— Интересен начин да общуваш с шефа си.

Тя изпъна рамене и изправи гръб.

— Вече не си ми шеф. Само бивш клиент. И знам с какви момичета се срещаш. Запознах се със Сузи, забрави ли? Тя е като двойничка на куклата Барби. Погледни ме. Не съм суперслаба, имам тъмна коса и пищни извивки, дори не съм гримирана.

— Не ти приляга да си просиш комплименти — отвърна Карл. — Сигурен съм, че знаеш колко си красива.

Диана замълча за миг. Желаеше го отчаяно. Но бе започнала да гледа на себе си по друг начин и това й харесваше. Не искаше да разваля всичко точно сега. Дръзко вирна брадичка.

— Знам, че съм хубава жена, Карл. Но не съм най-красивата. Онзи ден, когато бях заедно със Сузи, почти не ме забелязваха. Тя направо омагьосва околните. Мъжете като теб обикновено излизат точно с такива жени. Аз не желая да бъда ничие забавление за една нощ и не искам да бъда зарязана в мига, в който някой те запознае с новоизгряваща на модния подиум двадесет и две годишна красавица. Затова, въпреки че признавам, че те намирам за доста привлекателен… — Не можеше да контролира изчервяването, но гласът й остана равен: — … И макар да бих искала да съм с теб, няма да го направя.

Той се облегна на стола си и я изгледа втренчено. После се засмя.

— Вие сте много странна жена, госпожице Чеймбърс.

— Благодаря.

— Какво биха казали родителите ти?

Красивото й лице помръкна.

— Родителите ми са мъртви, Карл. Баща ми е шофирал пиян, поради което са загинали той и майка ми.

— Много съжалявам — каза той с искрено съчувствие.

— Аз се грижех за сестра си Венера. Двете бяхме сами. Докато чичо ми… — Тя не довърши изречението. — Липсата на родители формира целия ти мироглед. Искам да бъда самостоятелна. Разбираш ли, не съм готова да бъда просто развлечение за някого, дори и за теб. Искам брак, семейство, всичко. Онова, което родителите ми не са ми дали.

Родън се усмихна.

— Обвиняваш баща си, това го разбирам. Но ми се струва, че ми отказваш още преди да съм направил нещо лошо.

— Съжалявам — пророни Диана и този път успя да отвърне на погледа му. — Така е най-добре.

Родън се засмя.

— Много мило. Ти явно си въобразяваш, че ще се отървеш от мен. Не ме познаваш достатъчно добре, Диана. Не се отказвам толкова лесно.

— Може би не, но и ти не ме познаваш. Аз винаги говоря онова, което мисля.

— Ти дори не ми даваш шанс да те опозная. Слушай. Имам предложение. Нека те изведа на вечеря. Дължиш ми поне това.

— Не ти дължа нищо.

— Репутацията ти няма да пострада. Клиент и дизайнер просто вечерят заедно. Ако след това не искаш да ме видиш повече, обещавам да не ти досаждам… поне две седмици.

— Две седмици!

— Както ти казах, не се отказвам лесно. Приписваш ми репутация, която не съм заслужил. Вярно е, че съм излизал с жени само заради красотата им, но както ти правилно изтъкна, Сузи бе изключително привлекателна. Сега сме разделени.

Диана не бе поглеждала нещата от този ъгъл.

— И се намираме в Рим. Мога да се обадя по телефона, да ида в някой нощен клуб и ще бъда заобиколен от поне петдесет млади актриси, модели, както и светски красавици от европейския елит с дълги до кръста платиненоруси коси. Мъжете като мен винаги имат избор. Красивите жени са обичайна гледка в средите, в които се движа. Но ти си различна, в теб има огън. — Наведе се напред и погледна право в очите й; увереният му и властен тон възбуждаше Диана и тя инстинктивно притисна колене. — Когато те видях за първи път на онова вечерно парти, реших, че си привлекателна. Ако си си помислила, че тогава флиртувах с теб, била си права. Може да съм искал да те вкарам в леглото си. Но не изпитвах особено уважение към теб. Напомняше ми за първата ми жена — елегантна, изискана, която се оказа влюбена само в парите ми.

— Не бъди толкова деликатен. Кажи ми всичко направо.

Той отново се ухили.

— Ти можеш да понесеш истината, скъпа. Самата ти с лекота раздаваш оценки.

— Тогава защо си се оженил за нея?

— Бях млад, а тя — много секси. Но когато бизнесът ми започна да запада на третата година, когато имахме кредит и бяхме разширили прекалено много дейността си, се наложи да продам хотела си в Бостън и да заложа собствените си къщи… Тогава тя охладня и ми изневери. Затова се разведохме. Когато те срещнах, бях привлечен от теб, но нищо повече. Едва когато дойде да ме видиш в офиса ми, започнах да променям мнението си. Бях решил, че си просто поредната красавица на лов за подходящ съпруг, но явно бях сбъркал. Ти ме изненада, Диана, а малко жени са способни на това.

Не знаеше какво да отговори. Не можеше да възрази; беше абсолютно вярно, нали така? А сега се разтапяше от комплиментите му. Беше се старала толкова много да спечели уважението му и в същото време бе изградила и огромно себеуважение.

— Ще излезеш на вечеря с мен — добави той и това бе просто заявление, а не въпрос.

— Добре — предаде се тя. — Но не тази вечер. Трябва да се връщам в Лондон, имам резервиран полет.

— Аз ще те заведа в Лондон. Личният ми самолет отлита за „Хийтроу“ тази вечер. — Родън се усмихна. — Можеш да свършиш две неща едновременно: да летиш към дома и да вечеряш с мен в самолета. Има достатъчно обслужващ персонал, който да пази честта ти, не се тревожи. И ако се срамуваш да излезеш на среща с един плейбой, допълнителният бонус е, че само стюардесите ще те видят.

— Добре. — Диана се успокои леко и си позволи да му се усмихне в отговор. Нямаше да си позволи да хлътне до уши по Карл Родън. Прекалено много го харесваше. Дълбоко в себе си се страхуваше какво ще се случи, ако той срещне някоя друга. Тя се боеше, че ако позволеше отношенията им да се задълбочат, той можеше да я разочарова и да разбие сърцето й.

Но изпитваше огромно удоволствие, че го привлича. Не само тя го харесваше — той също я желаеше, дори я преследваше. Страшно се гордееше със себе си, че не беше се хванала за предложението му като удавник за сламка. В една вечеря нямаше нищо лошо. Щеше да се наслади на ухажването на мъж като Карл, макар и само за няколко часа. Вярваше, че напълно го заслужава.



Диана взе куфара си „Луи Вюитон“ и го понесе надолу. Беше съвсем лек; беше събрала багажа си внимателно и всичките й дрехи бяха прилежно сгънати между пластове тънка опаковъчна хартия. Закриването на попечителския фонд не биваше да се отрази на стила й. Диана разбираше, че трябва да остане заобиколена от лукс заради работата си, да си осигурява само най-доброто и да очаква същото от другите. Истинската оценка за високо качество можеше да бъде дадена само от най-капризния клиент. Тя щеше да продължи да отсяда в най-добрите хотели, да пие отлежали вина, да носи най-хубавите обувки и да опакова идеалния гардероб за лятото по най-изискания начин, с мека хартия, както го бе правил преди иконома й вместо нея.

Вълнуваше се. Щеше да отиде до летището с такси и отново да види Карл. Нищо, което бе правила този следобед, не бе успяло да разсее мислите й. Отиде на разходка из Форума — да, прекрасно, но сякаш не виждаше нищо. После реши да посети Ватикана — същото; изгуби цял час да се реди на опашка на площада пред „Свети Петър“ и когато се озова вътре сред епичната красота на великата базилика, продължи да брои минутите, които оставаха до напускането й на хотела. Всъщност Рим не можеше да й предложи нищо. В четири часа най-сетне не издържа, прибра се в хотела, където изсуши старателно косата си със сешоара и поне три пъти провери грима си.

— Надявам се, че всичко е било по вкуса ви?

Диана примигна; служителят на рецепцията й бе задал въпрос.

— О, да. Абсолютно. Мога ли да получа сметката…

Мъжът я изгледа неразбиращо.

— Il conto, per favore11 — повтори тя. Може би той не владееше добре английски. Служителите на рецепцията във „Виктрикс Рим“ щяха да са завършили чужди езици в римските университети и обучени допълнително.

— Да, сметката, разбирам ви, госпожо. Вече е платена. Господин Родън се погрижи.

Тя се изчерви.

— Предпочитам сама да я уредя.

Мъжът разпери ръце в типичен за италианците жест.

— Non posso12. Синьор Родън е много влиятелен, не искам да го ядосам… per piacere?13

Диана кимна.

— Всичко е наред.

— Grazie — отвърна той с признателност.

— Бихте ли ми извикали такси?

Леко притеснено, младият мъж поклати глава.

— И такси ли няма?

— Той изпраща кола за вас, госпожо, много хубава кола, лимузина. — Погледна я умолително. — Даде ми голям бакшиш да ви помоля да се качите в колата. Много е романтично, госпожо, il signor Roden u molto simpatico…14

О, да, помисли си тя, разбира се, че е много simpatico, щом получаваш голям бакшиш, за да натикваш клиентите на хотела в колата му. Но не можеше да се ядоса. Момчето беше бедно; нямаше право да го съди. А и то й се усмихваше с искрена топлота, оценяваше високо романтичния жест на Родън. Намираше се в страната, където обожаваха малките деца и много се радваха на булки.

— Няма проблем — сви рамене тя.

Вратата на хотела се отвори като по даден знак и се появи униформен шофьор, който докосна фуражката си и взе куфара й.

— Добър вечер, госпожице Чеймбърс. — Говореше с идеален нюйоркски акцент и Диана се развълнува, като го чу. — Господин Родън ви поднася най-искрените си почитания, госпожице, и моли да ви закарам до самолета му. Помоли ме да ви предам, че е виждал как шофират италианците и би предпочел да стигнете жива и здрава до летището.

— Чудесно — кимна Диана и се остави да бъде заведена до колата — луксозно обзаведен „Лексус“.

Шофьорът отвори вратата и тя се настани удобно на задната седалка. Очакваше я кофичка с лед и охладено отлежало шампанско „Пол Роже“, а при вида на красивия букет рози в нежни цветове, завързан само със зелена копринена панделка, сърцето й подскочи. Каза си, че това е твърде изтъркан и банален жест, само че съвсем не мислеше така. И когато се разположи комфортно на светлата кожена седалката, обгърната от аромата на розите, Диана положи максимално усилие да овладее надигащата се в гърдите й неимоверна радост.