Задъвка леко долната си устна. Дали той щеше да го види по този начин? Обектът „Ковънт Гардън“ бе далеч по-лека задача — хотелът бе почти завършен, когато тя се бе включила в проекта. „Виктрикс Рим“ все още се строеше. Диана искаше Карл да види проекта й готов, представен по подходящ начин.

Вместо това трябваше да му даде каска и да го разведе из строителната площадка.

Запита се дали изглежда толкова добре и с каска… Стига. Не ставай смешна, смъмри се и се извърна от железния парапет. Проектираният от Микеланджело площад „Кампидолио“ вече опустяваше, туристите се връщаха обратно в хотелите си, за да похапнат. Тя не бе имала възможност да се наслади истински на Рим. Но сега само искаше да се измъкне оттук и да си тръгне, възможно по-скоро.

Карл Родън. Бе се държала леденостудено с него в нощта, когато се бяха запознали. Беше го определила като неподходящ кандидат за съпруг. Беше преценила, че не може да компенсира попечителския фонд на чичо Клем…

Ами сега?

Сега се срамуваше. Бе преценила напълно погрешно Родън, човекът, който й бе дал шанс да се раздели с имиджа на разглезена и безполезна жена, която мисли само за партита, и да постигне нещо в живота си. Работеше и се наслаждаваше на работата си. Диана се изчерви от срам, като се сети каква бе само допреди няколко седмици. Тогава бракът по сметка й се бе струвал отлична идея — всички момичета от елита искаха да си хванат някой милиардер за съпруг. Но сега не искаше да бъде жена на Карл Родън. Искаше самата тя да бъде като него.

Сепна си и се смъмри сурово. Бързо заслиза по стръмните каменни стъпала, които водеха от „Санта Мария ин Ара Цели“ — прелестната църква, на чието място някога бе стоял храмът на Юнона Монета. Какво ли би казала братовчедка й Юнона за подобно отношение. За това, че Диана не искаше богат съпруг и че почти не я бе грижа за попечителския фонд. Далеч от Англия, от Бей Линг и къщата им в Нотинг Хил, всичките им малки хитрини приличаха просто на детска игра.

Слънцето бавно залязваше и угасващата светлина на деня удължаваше сенките, които хвърляше неофашисткият мавзолей на Виктор Емануил Втори. Близо до хотела й имаше ресторант, който много харесваше — мрачен и леко клаустрофобичен, но пък предлагаше фантастична италианска храна. Щеше да си поръча бутилка отлично „Брунело“ за малко лукс, както и задушен заек, а за предястие — спагети с трюфели и гъби, съвсем малка порция, както правеха италианците.

Диана се опита да се концентрира само върху вечерята. Непрекъснато се увличаше в странични мисли. Това бе едва втората й поръчка. Не можеше да се издържа само с тези петдесет хиляди, дори и ако Карл Родън харесаше крайните резултати. И имаше само един-единствен клиент. За когото започваше да си мечтае…

Карл сам й го бе казал, спомни си Диана. Не се интересуваше от нея.

Освен това тя бе видяла приятелката му — живо въплъщение на кукла Барби. И дори и да бе зарязал точно тази красавица, сигурно мястото й вече бе заето от точно същата такава — кльощаво момиче без никакви женствени извивки, а не като Диана, която се гордееше с тялото си на звезда от четиридесетте години на миналия век — с много тънка талия и едър бюст. Щом Карл Родън предпочиташе типа жени от модния подиум, тя не би могла да се съревновава с тях.

И бездруго той бе заявил, че не може да спи и да работи с нея. Тя нямаше други клиенти. Хотелът „Ковънт Гардън“ щеше да отвори врати едва след месец, а „Виктрикс Рим“ — след шест. Ако държеше на работата си, повтори си отново мислено Диана, не биваше дори да си помисля да оплеска нещата.

Чудесно. Тя крачеше уверено, потънала в мислите си. Опитваше се да започне на чисто. Нямаше място за безполезни романтични увлечения. Утре щеше да се появи на срещата в най-обикновения си костюм и без никакъв грим. Ще се види с Карл, ще му обясни какво прави, после ще се извини и ще си тръгне.

Реши да пропусне задушения заек и да си поръча вечеря в стаята. Щеше да си легне рано. Можеше да пробва да звънне у дома, да поговори с другите момичета за Бей Линг.

Каквото и да е, само да се разсее от мислите си.



Леко нервна, Диана се събуди рано. Облече си вталена рокля с копчета отпред, среса косата си, сложи си лек бронзиращ овлажнител и тръгна към „Виктрикс“. Родън щеше да пристигне едва след няколко часа, така че имаше шанс да подготви мястото. Налагаше се да му представи визията на хотела насред прахоляка и строителните отпадъци, докато слагаха плочки и водопроводни тръби. Едва вчера тя бе поръчала постаменти за статуите — искаше да ги нареди по местата им и се надяваше той да има добро въображение. Огромните прозорци с викториански рамки бяха вече сложени по горните етажи. Диана възнамеряваше да освободи терена от работници и поне да изтъкне пред Карл огромното пространство, да му покаже прелестното разположение на хотела, гледката към „Св. Йоан Латерански“, великолепната базилика, която се намираше точно пред тях, както и древните стени на града в източна посока.

След като приключеше с това, щеше да изтича обратно в хотелската си стая, да се изкъпе отново и да почисти лицето си, след което да облече най-неугледните си дрехи. Беше си взела и чифт груби обувки с ниска подметка за дълго ходене, както и костюм с дълга пола „Джийн Муир“, който й придаваше леко безформен вид. В гардероба й нямаше нищо, което да можеше да се определи като наистина грозно, а сега нямаше време за пазаруване. Но въпреки това имаше намерение да изглежда възможно най-непривлекателно. Рано сутрин в Рим бе хладно, но от бързането страните й бяха порозовели. Бе решила да не слага чорапи; дългите й крака бяха гладки и загорели от слънцето, а косата й блестеше — върху основния цвят на тъмен кестен сега проблясваха медни кичури с меки оттенъци на червеникавокафяво и карамел.

Но Диана нямаше време да мисли за външния си вид. С чанта „Гучи“ и чифт огромни слънчеви очила тя направо тичаше през града. Когато пристигна до хотела, бе леко задъхана. Смутено се огледа и забеляза малкото кафене отсреща, където италианците се отбиваха за сутрешна закуска: сладка кифличка може би, но задължително миниатюрна чаша страхотно еспресо, гъсто и силно. То доставяше необходимата доза кофеин само след десет секунди. Мислено си отбеляза да направи подобен бар и във фоайето на „Виктрикс“. Американците и англичаните щяха да предпочетат да закусят по стаите, но римляните, за чието одобрение тя мечтаеше, щяха да си искат кафето.

И точно сега бе напълно съгласна с тях. Пресече улицата тичешком, през натоварения трафик, в който шофьорите опасно бързо минаваха по тесните улички към центъра на града, и се озова в кафенето.

— Buongiorno… un caffu, per favore7 — задъхано изрече тя.

— Ecco8. — Сервитьорът й подаде порцелановата чашка и Диана отвори чантата си, за да плати.

— Започваш рано. — Диана чу познат глас зад гърба си и направо подскочи от изненада.

Карл Родън стоеше точно зад нея. Имаше тен и носеше идеално скроен лек вълнен костюм, черни обувки и масивен платинен „Ролекс“. Тъмните му очи се присвиха развеселено и тя се изчерви.

— Карл! Какво правиш тук?

— Мисля, че имам право да посетя собствения си хотел — меко отвърна той.

— Аз… да, естествено. — Диана порови в чантата си за няколко евро, за да прикрие смущението си.

— Grazie.

— Prego9.

— Но аз не те очаквах преди единайсет. — Диана знаеше, че изглежда смутена. Бузите й розовееха от бързането, косата й бе разрошена, имаше грим, макар и съвсем лек, но достатъчен. И отчаяно й се искаше да закопчае горното копче на роклята.

— Предпочитам да пристигам по-рано. Така мога да видя обекта, преди някой да е имал възможност да го разкраси. — Родън я погледна и очите му проблеснаха закачливо. — Ти затова ли си тук толкова рано? За да понагласиш нещата за мен?

Хваната натясно, тя си призна.

— Разбира се.

Той кимна към еспресото.

— Изпий го. Добро е.

Тя покорно надигна чашката и изгълта кафето наведнъж. Беше горещо и ароматно, макар точно сега да нямаше нужда от допълнителна енергия. О, господи! Той бе толкова привлекателен, с прошарена коса и сурова, но чувствена уста. От вълнение съвсем се напрегна; тя отбягваше погледа му.

— Ще идем да го видим сега. — Родън мина покрай нея, за да остави чашката си на бара, и Диана се помъчи да не трепне, когато ръкавът му се допря леко до роклята й. — Можеш да ми разкажеш какво си направила. Да видим дали си заслужила хонорара си.

— Но още не е готово — възрази Диана. — Всичко е в процес на строене.

Той сви рамене.

— Мислиш ли, че ще чакам да завършиш един скъп ремонт, докато реша дали го одобрявам, или не? Това ми е професията, Диана. Колкото и изненадващо да е за теб, все пак имам известен опит.

Тя преглътна смутено.

— Да, разбира се. — Трябваше да престане да повтаря това. — Ще ти покажа.

Карл отвори вратата и излезе навън. Диана го последва, доволна, че може да си поеме дъх и да престане да се държи като смутена ученичка. Знаеше, че е леко потна и сгорещена от бързането; не беше в идеалния си вид, не бе полагала специални усилия. Толкова по-добре. Каза си, че трябва да погледне на нещата откъм добрата им страна. Така поне можеше да иде на летището няколко часа по-рано.

Строителният обект бе почти пуст. Нямаше никого, освен двамата пазачи, които се прозяха, докато махаха за поздрав на Диана.

— Къде са работниците? — попита Карл, когато влязоха в хладното мраморно фоайе.

— Сигурно се шегуваш. — Зарадва се, че може да говори по работа. — Още няма и осем часа. Ти си в Италия, Карл. Тук работят по този начин.

— Значи се бавят?

— Моят екип работи по-дълго от всеки друг в този град, но все пак са по-бавни, отколкото в Ню Йорк или Лондон. — Диана сви рамене. — Виж, освен това те се отнасят с много по-голямо внимание към изработката на всеки детайл и се стараят да запазят сградата… наистина обичат това място. Някога е било истински palazzo10. Мисля, че няма да останеш разочарован.