После се облегна на стола и усети как я обзема дълбоко задоволство. Даде си сметка, че това е било първото й голямо изпитание като продуцент и че се е справила отлично.

В определен момент щеше да се наложи да се изправи срещу Ханс Тирш. Сега вече го съзнаваше. Но нарочно го остави на заден план. Първо трябваше да приключи с филма, да му осигури постпродукцията, а после и да го продаде.

На вратата на фургона се почука.

— Влез — извика Венера.

Беше Рио Джаксън, ентусиазиран сценичен помощник, студент първокурсник по филмово изкуство, който бе във възторг, че е на снимачната площадка.

— Госпожице Чеймбърс…

— Казах ти да ме наричаш Венера.

— Търсят ви по телефона. Мъж на име Пол Уестфийлд. Каза, че се обажда от Ню Йорк.

Уестфийлд. Името моментално я изтръгна от унеса й. Това бе човекът за връзка с „Клаксън“, агенцията, която бе наела, за да проучи Бей Линг. По дяволите, мислено изруга тя. Не й се говореше с него. Вече бе пропиляла достатъчно време с Бей Линг. Но пък той звънеше само когато бе наистина важно.

— Дай ми телефона.

Венера взе мобилния апарат от момчето.

— Венера Чеймбърс.

— Имам резултатите от междинния доклад. — Гласът по телефона бе ясен и отсечен. Очевидно тези хора бяха свикнали да говорят направо по същество. — Бихме искали да ви ги съобщим лично.

— Можете ли да ми кажете същината?

— Опасявам се, че не.

Венера започна да се ядосва.

— Аз съм ви клиент, господин Уестфийлд.

— Вие и сестра ви, госпожице Чеймбърс. — Говореше спокойно и явно нямаше намерение да отстъпва. — Въпросът е строго поверителен, а телефонът може да се подслушва. Смятам, че докладът трябва да ви бъде представен лично.

— Мога да накарам Диана да се включи в конферентна връзка.

— Идеята не е добра. Смятаме, че случаят засяга сигурността на клиента.

Това я стресна.

— Сигурността ли?

— Както казах, това е обществена линия. Госпожице Чеймбърс, вие приехте условията ни, когато подписвахте договора. Никога не правим нещо, което би застрашило както клиентите ни, така и случая, по който работим.

Венера се канеше да попита дали не се шегува с нея, но тонът му й подсказваше, че не е така.

— Много добре. Лична среща. — Замисли се за графика си. — В момента съм доста заета. И бих искала братовчедките ми и сестра ми също да присъстват, а Диана е в Рим.

— Какво ще кажете за следващата седмица? В понеделник?

— В понеделник е чудесно. Можете ли да дойдете в дома ни, да кажем към осем вечерта?

— Чудесно. Имате телефонния ни номер.

Венера затвори. Понеделник. Е, поне щеше да събере и останалите момичета, а и Диана щеше да е доволна, че и те двете са дали своя принос. Зачуди се какво ли има да казва човекът от агенцията.

Грабна телефонната слушалка и набра номера на Карлтън Барт, оператор на монтажа; много талантлив момък от филмовата академия, който вече бе впечатлил Кийша по време на снимки за реклама на „Епъл“.

— Карлтън. Идвай веднага тук — нареди тя.

Двадесет и трета глава

Слънцето залязваше над Рим. Диана стоеше облегната на парапета на площад „Кампидолио“ и гледаше към Римския форум. Беше топла пролетна вечер и камъните под краката й сякаш излъчваха топлината, която бяха погълнали през деня. От тази височина пред нея се откриваше забележителна гледка. Пред погледа й се издигаше арката на Домициан, зад останките от основите на сената можеше да видят руините на двореца на Цезар, а зад тях се простираше хълма Палатин. Беше изключително красиво и внезапно изпита прилив на задоволство, сякаш проникна чак в костите й, също като топлината, излъчвана от земята.

Беше работила здраво. Нямаше никакво размотаване по ресторанти, за да се наслаждава на спагети със зелени подправки или пресни горски гъби. Диана направо отиде на строителната площадка на хотела, който се намираше срещу църквата „Св. Йоан Латерански“, и през изминалите няколко дни бе работила по интериора до изтощение. Този път нямаше да има никакви спортни съоръжения, нито спа център. Диана беше обмислила много сериозно проекта. Карл я бе предупредил, че бизнесът е много голям и няма право да бърка. „Виктрикс“ щеше да се отличава от „Хилтън“, „Савой“ и останалите реномирани хотелски вериги. Трябваше да въплъщава две неща: на първо място — върховен лукс, а на второ — уникална атмосфера. В „Ковънт Гардън“ гостите щяха да се потопят в модерния и луксозен, но и здравословен живот в Лондон, който бе център на консуматорското общество. В Ню Йорк хотелите на веригата вече бяха ориентирани към бизнесмените. В Рим тя искаше да предложи ненадминато гастрономическо удоволствие, както и да подчертае неповторимото излъчване на Вечния град.

Диана стигна до решението след дълго обмисляне. След това се бе заловила за работа. Обичайно бавните работници в Италия нямаха никакъв шанс с нея. С парите на Карл Родън можеше да осигури експедитивно обслужване. Тя настояваше за бързина. Перлата в короната на „Виктрикс Рим“ щеше да бъде фантастичен ресторант. Най-добрият в един град, който се славеше с прекрасна храна. Диана подписа договор с най-прочутия сладоледен салон в Рим, точно до фонтана „Ди Треви“; отмъкна най-добрите готвачи не само от другите реномирани хотели, но и от закътани малки гостилнички, където менюто бе само на италиански и туристи не стъпваха изобщо. Имаше възможност да назначи главен готвач от ресторант, включен в справочника „Мишлен“, но тя предпочете възхитителните ястия на шейсетгодишна готвачка, която притежаваше малко кафене в Трастевере.

Разположи ресторанта на най-горните два етажа, като се погрижи да има прозорци от пода до тавана, за да се наслаждават гостите на красивата гледка, докато отпиват от виното си. После идваше ред на декора. Как би могла да направи „Виктрикс“ уникален? Всички хотели в Рим слагаха снимки на града, стари картини в масивни рамки и акварели. Диана реши, че може да измисли нещо по-добро.

Искаше да улови духа на града. Нае двама куратори и се впусна в истински лов на антики. Щеше да ги изложи на видни места — във фоайето, дори и в по-скъпите апартаменти. При влизането си гостите щяха да се озовават сред изящни антики и ценни предмети. Диана купи статуи, оръжия, монети, бижута, датиращи от времето на Римската империя до Ренесанса, от праисторическата епоха до периода на Втората световна война. Това щеше да бъде хотел, но същевременно и музей. А освен това, мислеше си с усмивка Диана, тук щяха да се предлагат и най-разкошните коктейли „Белини“, приготвени с фреш от праскови и отлежало шампанско.

Въодушевлението й заразяваше всички на строежа. Готвачите, кураторите, интериорните дизайнери, всички се запалиха от идеята. Това нямаше да бъде просто поредният хотел.

— Хората ще идват да видят хотела дори и да не са отседнали в него — закани се Диана. — Намираме се встрани от центъра, затова хотелът трябва да се нареди сред забележителностите на града.

Джована Берлучи, художествен директор на Музея на републиката, стоеше до нея и се възхищаваше на бюста на Брут, който Диана бе купила на безумно висока цена.

— Si, е magnifico1 — не можа да сдържи възхищението си тя.

— Grazie2 — отвърна Диана и наклони глава. Наистина беше доволна от покупката. Щяха да са нужни още месеци наред, за да се обзаведе, да се наеме персонал и оборудване, но вече имаше визия за цялостната концепция и облик на хотела.

— Ще бъдете доволна — опита се да продължи на английски Джована, — че синьор Родън ще може да види с очите си това questa ventura3.

— Моля? Не. — Диана се усмихна кисело. — Ще го види, когато е готово. Той е в Ню Йорк, в централния офис.

— Не, не. — Джована се усмихна, разкривайки кривите си зъби. — Той се обади на мен в музея. Питал за покупката на статуята „Рома Виктрикс“.

Естествено. Централната фигура за централното фоайе. Трябваше да я купи. Как можеше „Виктрикс Рим“ да няма своята „Рома Виктрикс“? Но цената на статуята съставляваше огромна част от бюджета — деветстотин хиляди евро. Увереността й се изпари. Ами ако Карл Родън реши, че действа прибързано, че харчи неразумно… или още по-лошо, че Диана е просто аматьор…

— Какво му казахте за статуята? — попита тя, като се помъчи тонът й да не издава чувствата й.

— Казах му, че е забележителна творба и вие взели на сметка.

Диана се успокои мъничко.

— Grazie, Джована.

— Ма u vera4.

— Lo lo solo…5 — съгласи се Диана. — Той остана ли доволен?

— Да. И идва да види статуята. Също и хотела.

— Идвал е тук? — Връхлетя я мощна вълна адреналин, стомахът й се сви. Тя се зарадва, че работниците и чистачите бяха заети и никой не можеше да види как се изчервява. — Е, управителите на обекта ще го разведат наоколо. Утре заминавам за Лондон, трябва да довърша работата си в „Ковънт Гардън“. Ще се върна, когато хотелът е готов за обзавеждане.

— Кога заминавате утре?

— Полетът ми е в седем вечерта.

Джована се усмихна многозначително. Тя бе леко прегърбена възрастна жена с криви като на вещица зъби, но много умна.

— Няма нищо, ще го видите. Той идва a l’undici6.

Диана отвори уста и понечи да каже нещо, но забеляза как Джована я наблюдава внимателно и реши да си замълчи и да си придаде спокоен вид.

— Значи явно ще се засечем — каза тя.

— Аха — отвърна само италианката, но развеселеният й тон казваше всичко.



Диана бе приключила работа в пет следобед и повървя пеша до центъра на града. Нямаше смисъл да се хваща такси в Рим — навсякъде беше прелестно, а и така щеше да изразходи калориите от знаменития италиански сладолед. Носеше чифт от лимитираната последна колекция обувки с равна подметка на „Марк Джейкъбс“ и в съчетание с лек копринен костюм с панталон на „Армани“ се чувстваше удобно и стилно облечена, като при това й бе прохладно дори и под жаркото италианското слънце. Беше отседнала в малък хотел близо до „Театро ди Марсел“ и затова обичаше да се отбива до Римския форум. Сядаше за пет минути на стъпалата, взираше се в избледнялата красота на мястото и успяваше да си възвърне усещането за равновесие и покой. Някога Рим е бил центърът на света. Сега това бе Ню Йорк. Хотелът, който проектираше за Карл Родън, щеше да съчетае двата свята.