Сю изпъна леко врата си.

— Добре. Навита съм. Колко струва членството?

— За вас струва хиляда лири годишно.

Дамата от парламента само примигна.

— Охо, скъпо е.

— Но това е на промоционална цена. След като отворим клуба и започнем да приемаме молби за членство, цената за първите сто дами ще бъде хиляда лири на месец. Следващите деветстотин ще платят двойна такса. Това ще бъде клуб само за преуспели жени. — Атина отпи от чая си. — Гарантирам, че ще бъде пълен.

— С богати наследнички и съпруги на футболисти ли? — с пренебрежение попита Сю. — Не бих искала да създавам връзки с някоя жена на милиардер.

— Не — Атина се изчерви силно; тя самата бе богата наследничка и се бореше със зъби и нокти да си върне достъпа до попечителския фонд. — Само парите няма да са достатъчни. Кандидатките ще бъдат оценявани според постиженията им в кариерата. Нещо като клуб „Граучо“ за хората от медиите. Ще приемаме жени от сферата на бизнеса, политиката, академичните среди, дори и спорта, но само такива, които са постигнали много в областта си.

— Никакви футболни съпруги и приятелки?

Атина поклати глава.

— Не. Искам вие да бъдете една от основателките на клуба. Ако искате, можете да сте в комитета по членството. Госпожице Причърд…

— Наричай ме Сю.

— Жените ще се стараят да постигнат висоти в кариерата си, само за да могат да покрият изискванията за приемане в нашия клуб.

Сю се усмихваше мило, сякаш не можеше да удържи задоволството си.

— Идеята много ми допада — призна тя.

— Отваряме след месец. Ще има високоскоростен безжичен интернет, връзка с финансовите борси по света, стая за преглед на медиите, салон за красота, фитнес зала.

— И масажи.

Атина се усмихна широко.

— Точно така. Ще се присъедините ли?

Сю взе чантичката „Фенди“ в скута си.

— Разбира се — заяви тя и извади чековата си книжка.



Атина направо летеше към вкъщи на крилете на щастието. Толкова бе разсеяна от радост, че за малко да вземе метрото. Юнона щеше да получи удар. Край Уестминстър гъмжеше от таксита и тя грабна първото, изпречило се пред погледа й, след което залепи чело в прозореца му. Чекът за хиляда лири на Сю бе прилежно сгънат на сигурно място в чантата й, както и още шест други такива. Срещите й с тези жени бяха дали резултат. Вече имаше достатъчно пари във фирмената си сметка, за да започне да наема персонал. След месец можеше да управлява рентабилен бизнес. Загубите щяха да са ограничени, с перспектива за печалба след няколко месеца…

Истинска лудост, помисли си Атина. Не можеше да повярва, че толкова се вълнува, че ще работи на загуба!

Още утре щеше да мине през банката и да депозира чековете. Разсеяно се запита какво ли прави сега Бей Линг. Дали Боб вече я бе вкарал в леглото си? Колко ли щеше да й струва да го подкупи? Би трябвало да изгаря от нетърпение за новини, но точно в този момент, превъзбудена от постигнатите успехи, Атина не даваше и пет пари.

Телефонът завибрира в страничния джоб на палтото й. Измъкна го и доброто й настроение се изпари.

„Здравей, Тини. Нямам търпение да те видя довечера.

С обич, Фреди.“

О, по дяволите. Направо бе забравила. Имаше среща с онзи Уентуърт.

— Промяна в плановете, няма да ходя до Нотинг Хил. Трябва да ме закарате до улица „Шийп“, ресторант „При Уонг“.

— Няма проблем, госпожице. Романтична вечеря, а? — полюбопитства шофьорът. — Късметлия. Сигурно е много богат.

Атина едва се усмихна в отговор на нахалния въпрос.

— Предполагам.

Думите на Сю Причърд я бяха засегнали. Съпруги на футболисти и богати наследнички. Каквото и да постигнеше с клуба, основната й цел би трябвало да си остане отърваването от Бей Линг. Не се ласкаеше от мисълта, че дамата от парламента не би искала да си общува с жена, каквато самата Атина се надяваше да бъде отново.

Но какво пък толкова. Нуждаеше се от онези пари, за да откупи имението „Бозуел“, да си върне жилището в Оксфорд и да подсигури независимостта си.

Но нужно ли беше непременно да излиза с някакъв досадник само за прикритие?

Първата среща с Фреди не бе преминала добре. Той бе резервирал маса в „Максим“ и цяла вечер се прокашляше неловко, докато й зададе няколко шаблонни въпроса за научната й работа. След като плати сметката, се навърташе наоколо, напълно безполезен, докато Атина сама бе спряла такси, а после само измърмори нещо неразбираемо, когато тя се сбогува с него. Определено не беше от срещите, които биха развълнували някого до дъното на душата му. Но въпреки това я бе поканил и на втора.

Този път Атина бе настояла тя да избере ресторанта. Щом се налагаше да се отегчава до смърт, поне искаше да се нахрани добре. „При Уонг“ правеха най-вкусните панирани хапки в града и предлагаха фантастично саке. Но дори и това не бе достатъчно, за да я накара да продължи да се вижда с Фреди.

Взе решение. Щеше да приключи отношенията си с него още тази вечер. Да се среща с някого, само за да хвърля прах в очите на Бей Линг, й се струваше прекалено. Ако бяха изиграли правилно картите си, Боб щеше да се погрижи Бей Линг да се чувства много комфортно.

* * *

— О. — Фреди си пое дълбоко въздух. — Изглеждаш прекрасно.

Коментарът му я подразни. Не бе положила никакво старание да изглежда по-специално. Носеше същия тоалет, който бе избрала за работните срещи — елегантен костюм „Дона Карън“ с плисирана пола и тясна черна копринена жилетка под сакото. Единственото, което направи за тази втора и последна среща, бе да си сложи малко парфюм „Молтън Браун“ на китките.

— Благодаря. — Преднамерено реши да не връща комплимента. Фреди бе с обикновен черен костюм, който не му стоеше съвсем добре. Ръкавите на ризата бяха малко широки, а материята бе твърде опъната върху мускулестите му гърди.

Седеше удобно на червената кожена пейка на една от най-добрите маси в ресторанта. Всъщност, след като огледа бързо мястото, Атина забеляза, че са настанени на по-хубава маса, отколкото един президент на звукозаписна компания, както и две кинозвезди. Тя бе закъсняла с десетина минути и Фреди я чакаше.

— Избра ли вече какво ще поръчаш?

— О, не. Обикновено не ям китайска храна. Надявах се ти да ми помогнеш, може би да поръчаш нещо хубаво и за мен — отвърна Фреди без капка притеснение в гласа. — Нещо с месо, направо умирам от глад.

— Така ли? Тежък ден?

Той кимна.

— Проблеми с къщата. Една от външните стени в източното крило явно е сериозно засегната от плесен.

— Ужас. — Прояви достатъчно любезност да потръпне. — Доста неприятно, съжалявам.

— Архитектите искат да я съборят и да я вдигнат наново. Проклет да съм, ако им позволя. — Лицето му придоби разгневено изражение. — Семейството ми притежава тази къща от триста години.

— Няма ли да я наследи брат ти? Ти си по-малкият син.

Фреди кимна.

— Но пак си остава домът на детството ми; боли ме за нея.

— Ти си управител на имението, нали? — попита Атина. — Какви задължения имаш?

Прикри лека прозявка. Сега щеше да се наложи да изслуша как богаташкото синче бъбри неспирно за лов на фазани и за китната градинка с подправки, оградена с каменни стени. Тя също много обичаше „Бозуел“, но според Атина къщите бяха като децата — можеш да обичаш до болка своето, но се налага да се правиш, че се интересуваш и от чуждите. Появи се сервитьорът и тя набързо поръча традиционни ястия. Колкото по-бързо се нахранеха, толкова по-скоро можеше да си тръгне.

— Нужни са много пари. Има доста работа по реставрирането на къщата. В имението работят около двеста души, имаме малка фирма за производство на органични храни, къщата е отворена за посетители през лятото… В общи линии ръководя среден бизнес. — Фреди говореше уверено. — Хората разчитат на мен за прехраната си. Искаме да съхраним „Фарнсуърт“ като истинско провинциално английско имение, а не някакъв развлекателен парк, управляван от Националния тръст. — Той сипа саке в малки чашки и за двамата и изгълта своето наведнъж. — Хората си мислят, че управлението на имението се състои в това да организираш поредното парти с игра на крокет, защото не могат да си представят, че богатите работят. Аз понякога работя по осемнадесет часа на ден.

Атина се почувства леко засрамена.

— Разбирам.

— Е, разбира се, не съм умен като теб. — Фреди сви рамене. — Всички правим най-доброто по възможностите ни.

— По-големият ти брат не иска ли да се занимава с имението?

Лицето му помръкна.

— Крис е по-скоро прахосник, честно казано. Татко много се тревожи за него. Всички се тревожим. Понякога ми се ще аз да бях по-големият — не заради титлата и имението, а за да не пада товарът изцяло върху него. Татко го накара да се запише в армията и в гвардията е бил подложен на голям тормоз, а после, като излезе оттам, се интересуваше само от нощни клубове и наркотици. Сестра ми също се бе забъркала, но сега поне е чиста.

— Съжалявам. — Атина осъзна, че е престанала да чака удобен момент да зареже Фреди, а го слушаше внимателно. Не впечатляваше с висок интелект, но беше откровен и уверен в себе си. Изглеждаше доста добре, по един особен, земен начин.

— Не всеки може да издържи в армията. Аз самият съм бил няколко години, служих по времето на първата война в Залива.

— Убивал ли си някого? — на шега попита тя.

— Опасявам се, че да — отвърна той напълно сериозно и тя се изчерви, без да може да отвърне нищо. — Това бе най-трудното, което някога съм правил, и същевременно най-доброто. Ще ми се и сега да можех да служа на страната си.

— Тогава защо не го направиш?

— Заради „Фарнсуърт“. Ако оставя всичко на брат си, имението ще западне, а Крис ще умре. Ежедневният контакт с мен поне го предпазва да се отдаде напълно на пороците си.

— Не могат ли родителите ти да го оставят без пари?