Атина Чеймбърс вдигна поглед към професорите.

Равномерното тиктакане на старинния стенен часовник я изнервяше. Масивните месингови стрелки се движеха по стария циферблат, а махалото зад дъбовата вратичка с орехови орнаменти се люлееше шумно напред-назад.

Защото в стаята нямаше никакъв друг звук.

Тик-так. Тик-так.

Пред нея, на подиума, седнали на резбовани столове, старшите преподаватели на факултета преглеждаха документите. Някои побутваха очилата върху носовете си, свеждаха глави и напрегнато си шепнеха.

Атина Чеймбърс седеше пред подиума на залата на колежа и се опитваше да запази спокойствие.

Не можеха да й откажат този пост, нали?

Тя бе сред най-добрите представители на колежа „Ориъл“, с изключителни успехи в един крайно непопулярен предмет. Тя имаше особени постижения в изучаването на древния нордически език. Къде другаде биха могли да намерят следващото си поколение университетски преподаватели?

Тя имаше толкова много предимства. Като начало беше богата. Нямаше да им се моли за увеличение на заплатата, нито да настоява за квартира в сградите на колежа. Атина живееше в разкошна градска къща на улица „Уолтън“, близо до хотел „Рандолф“, и караше класическа кола „Астон Мартин“, зелена като състезателен автомобил. Беше млада и имаше безукорно академично досие. Парите й бяха дали възможност да се концентрира, без да се поддава на излишни тревоги. Беше се възползвала от този шанс. Имаше отлични публикации. И обичаше да се определя като напредничава в теориите си — относително погледнато.

Разбира се, това не бе особено трудно. В сравнение с тези хора и Камила Паркър Боулс можеше да мине за модерна. Облечени в омачкани костюми, мъжете на подиума я гледаха намръщено.

Атина бе слабичка и хубава. Малко немарлива към външността си може би, но такива бяха повечето професори. Никога не беше се гримирала или боядисвала косата си. Къдриците й в невзрачен миши цвят падаха свободно върху раменете й. За Атина да поддържаш външния си вид означаваше да си миеш зъбите редовно. Носеше дрехи в тъмни тонове, обикновено прекалено широки, които купуваше от магазините на главната улица — предимно от „Джейгър“, и никакви други бижута, освен любимия й пръстен с печат. Подарък от обичния й баща. Академичен преподавател. Атина отчаяно копнееше да върви по стъпките му.

Кръстоса дългите си крака, обути в торбести панталони, и зачака.

Професор Мелън, председателят на комисията, се обърна към нея:

— Госпожице Чеймбърс.

Тя изпъна гръб. Мелън бе гениален филолог и старши преподавател в оксфордския колеж „Ол соулс“ — пост, за който тя даваше мило и драго. За учените това бе еквивалентът на наградата „Оскар“. Беше й преподавал във втори курс и тогава се бе опитал да я сваля. Нелепа история — той имаше съпруга и две деца. Да не говорим, че беше по-стар и от Моисей.

Но пък повечето преподаватели си опитваха късмета с Атина поне веднъж или дваж. Тя гледаше да не им обръща голямо внимание.

— Благодарим ви, че дойдохте на среща с нас — хладно подхвана той. — Работата ви е наистина впечатляваща.

— Благодаря. — Тя се усмихна.

— Но комисията не смята, че имате подходящата квалификация за точно този пост.

— Моля? — възкликна Атина. — Имам изключителни резултати. Получавала съм отлични отзиви за всяка своя публикация!

— Определено се представяте добре. — Намеси се доктор Финкел, слаб мъж с розова риза, който приличаше на пор. — Но понякога става въпрос и за темперамент.

— Комисията смята, че трябва да преминете допълнителен период на проучвания. Няколко публикации…

— Може би в чужбина — Харвард или Йейл имат отлични научни програми за жени — добави професор Ричардс. Той бе най-младият в комисията и носеше евтин костюм. Погледът му издаваше враждебност.

— Наричат го позитивно въздействие — обясни доктор Финкел, сякаш обясняваше на дете.

— Знам как го наричат — сопна се Атина. — Нямам нужда от това.

— Комисията взе решение да предложи мястото на друг кандидат, но ви благодарим, че дойдохте. — Професор Мелън затвори рязко папката си и побутна назад стола си.

Интервюто бе приключило.

— Само момент. Кой е избраният кандидат?

Спогледаха се неловко. Тази информация щеше да бъде публично достояние. Трябваше да й кажат.

— Майк Крос — безизразно отсече професор Ричардс.

Атина избухна.

— Майк има второкласни публикации. Моите резултати са по-добри от неговите…

— Освен това участва в гребната регата на колежа, както и в обществени мероприятия. Това е част от начина, по който очакваме един младши преподавател да допринася за университетския живот — заяви професор Мелън.

— А и в неговите трудове има проблясъци на истински оригинални прозрения — добави доктор Финкел.

Как ли пък не — Майк Крос бе тромав и некадърен тиквеник. Последното му оригинално прозрение бе откъде да си намери най-евтината бира в Оксфорд.

— Майк Крос е…

— Нашият кандидат — прекъсна я професор Ричардс.

— Нали не искате да ви запомнят като заядлива колежка — каза с насмешка доктор Финкел. — Знаете, че това е проблем за някои от дамите в академичния свят. Ако бях на ваше място, бих поздравил спечелилия кандидат. Може би щях да си потърся тема за следдипломна дисертация.

— Но… — Атина направо щеше да експлодира от яд.

— Наистина, госпожице Чеймбърс — с елегантно пренебрежение отсече професор Мелън. — Приключихме.



Атина крачеше ядно по главната улица към „Карфакс“, пъхнала ръце в джобовете, а косата й се развяваше от януарския вятър. Чувстваше се безкрайно унизена. Негодници!

Знаеше, че е умна.

Беше свършила отлична работа.

Но в крайна сметка те я мразеха.

Нямаше защо да се ядосва на Майк Крос. Той бе съвсем обикновен човечец. Едър и дружелюбен, с бременна приятелка и съвсем приличен второкласен ум. Но знаеше как да спечели симпатиите на старата гвардия професори. Мотаеше се с тях, говореха си за ръгби и крикет, пиеха по няколко чаши вино. Клюкарстваха, както само мъжете умееха. Говореха си мръсотии за жени…

Може би дори и за нея. Сигурно и за нея.

Освен това ставаше дума и за парите. Всички те живееха под наем в къщи в колежа или ако по някакво чудо бяха извадили късмет в настаняването — в малки едностайни апартаменти. Жилищата тук струваха скъпо. Оксфорд бе новият Лондон. Професорите караха таратайки и износваха обувките си, докато не зейнат големи дупки. Атина нямаше нужда да се нареди на опашката за желаещи да преподават в чужбина и да отиде в Америка за прилична заплата. Трябваше само да си седи на улица „Уолтън“ и да чака чека на чичо Клемент.

Знаеше, че й завиждат. Ненавиждаха факта, че тя не се лишаваше от нищо и никога не поглеждаше етикета с цената. Редовно се хранеше в „Льо Маноар“ в „Четирите сезона“ и изобщо не се бе постарала дори да се научи да готви. Ако искаше да изучава някой оригинален текст на нордически, просто летеше с първа класа до Исландия, отсядаше в някой бутиков хотел, без да се притеснява за непоносимо високите скандинавски цени, и го четеше лично.

Защо й е на нея работа? Атина направо си представяше как си го мислят, докато я гледат, без да забелязват евтините й дрехи, но вторачили поглед в чантата й на „Шанел“ или обувките ръчна изработка.

Мария-Антоанета. Богата кучка. Надута неомъжена жена.

Атина имаше отлични оценки, добро потекло и високи научни постижения. Но това бе четвъртото й интервю за младши преподавател тази година. А старата гвардия на преподавателите не искаше и да чуе за нея.

Стигна до дома си и отключи вратата. Време бе да си вземе душ, може би да потича из моравите около Крайст Чърч. Да изразходва натрупаната агресия. Да избистри мислите си, за бога.

Какво, по дяволите, да прави сега? Телефонът в антрето звънна. Може би бяха променили решението си?

— Атина Чеймбърс.

— Здравей, скъпа. — Ниският, превзето провлачен глас моментално я накара да настръхне. О, да, празноглавата й братовчедка Диана. Атина се бе нагледала достатъчно на лъскавите й светски маниери по Коледа.

— Какво има, Диана?

— Получили ли телеграмата?

— Телеграма ли?

Погледна през рамо към килимчето от морска трева. Да, забеляза отличителния кафяв плик.

— От чичо Клем — каза Диана. — Иска да ни види. Чичо Клем.

Парите. По гръбнака й пропълзяха тръпки.

* * *

— По-надолу — измърмори Венера, скрила лице в извивката на лакътя си.

— Как е сега?

Тя само измърка лениво. Истинско удоволствие.

„Паладиън“ бе най-модерният нов салон за красота в Лондон, несравнимо шикозен спрямо конкуренцията. Журналисти от всички популярни списания го бяха посетили миналата седмица и тя очакваше истинска буря от статии след около месец.

В повечето щеше да пише и за присъствието на сексапилната Венера Чеймбърс. За една актриса бе много важно да бъде забелязана на правилното място в правилния момент. Ставаше въпрос за онзи усет да си с една крачка пред всички. Тя го култивираше усърдно.

С уверени, плавни движения масажистката, истинска шведка, размачкваше кожата й с безукорен тен. Венера усещаше как цялото напрежение, натрупано през деня, се изпарява. Когато момичето стигна до стъпалата й, изтощени от цял ден ходене на умопомрачително високи обувки на „Маноло“, и притисна с палци сводовете им, Венера простена от удоволствие.

Лежеше върху меката масажна кушетка само по дантелени бикини „Ла Перла“ в меден цвят, който подхождаше на загорялата й кожа. Дълга, копринено мека и скъпо поддържана изрусена коса се стелеше от тила й и се спускаше като гладък водопад към пода. Намираха се край басейна на великолепната градина на покрива на хотела. Отблясъци от кристалночистата вода танцуваха по мраморния таван и цялата зала се озаряваше от играта на светлосенките. Отопленият басейн бе обграден отвсякъде със стъклени стени и Венера можеше да се наслади през полуспуснатите си клепачи на разкошната панорама на Лондон, който искреше под суровото есенно слънце.