Забележително, каза си Диана, естествено женско поведение пред мъжкаря, който е водач на глутницата. Сякаш не можеха да се контролират.

Не би могла да вини момичетата в офиса. Той наистина изглеждаше невероятно. Каквото и да казваха всички, цялото това богатство, тази власт, съсредоточена в ръцете му… действаха опияняващо.

Родън се обърна към нея.

— Госпожице Чеймбърс. — Усмихна й се топло. — Каква приятна изненада. Заповядайте.

Тя стана, макар че коленете й внезапно бяха омекнали, и го последва през плъзгащата се дъбова врата в кабинета му.

Невероятен лукс. Кабинетът имаше мраморни стени с много високи и тесни прозорци от пода до тавана. Паркетът изглеждаше като взет направо от двореца Версай и бе застлан с огромен великолепен персийски килим в кремаво и синьо; бюрото на Родън бе масивно и голямо, според нея бе от осемнадесети век. На стените имаше часовници, които показваха времето в Ню Йорк, Токио и Франкфурт. Всичко говореше за огромна власт.

— Заповядай, седни.

Родън посочи към два фотьойла в единия ъгъл, точно срещу катедралните прозорци. Оттук се разкриваше главозамайваща гледка над Лондон; погледът й стигаше нагоре по реката чак до Парламента.

— Благодаря. Добре че не ме е страх от високото.

— Мен ме беше страх. — Той сви рамене. — Именно затова разположих кабинета си на мансардния етаж.

— За да се плашиш ли?

— Не. За да се изправя в лице със страховете си. Човек не може да стигне доникъде в този живот, ако бяга и се крие. — Усмихна се леко. — Сега височините са моя втора природа. Винаги сядам до прозореца в самолета.

Тя кимна, не знаеше откъде да започне. Родън повдигна вежди.

— Изненадваш ме, Диана. Когато се срещнахме последния път, съвсем не ти липсваше дар слово.

— Заради офиса е. — Тя си наложи да отмести поглед, загледа се в ноктите си. Последното нещо, което би искала, бе Родън да забележи колко е привлечена от него.

— Преди не бе чак толкова впечатлена.

Думите му я отрезвиха. Стегна се. Достатъчно зле беше, че Родън бе успял да я впечатли наистина; щеше да стане хиляди пъти по-лошо, ако му позволеше да го забележи.

— Ами, това е доста вулгарно демонстриране на власт — отвърна тя с овладяна усмивка, — която си придобил благодарение на хотелския бизнес. И тъй като според вестниците излиза, че аз съм направила значителен принос в най-новия ти лондонски проект, реших да дойда и да поискам да ми бъдат признати заслугите.

Той се облегна назад и я изгледа замислено.

— Предположих, че може да е нещо подобно. Искаш да ти призная заслугите.

— Нещо повече — каза Диана. — Искам да приема предложението.

Усмивката на Родън се разтегли още малко и тя си помисли гневно, че той си играе с нея.

— На онази вечеря, както и на самия обект, ти ми даде да разбера, че работата е под достойнството ти. Че изобщо не би и помислила да станеш мой служител. Сега излиза, че си променила мнението си, само заради някакви писания във вестниците? Стига, госпожице Чеймбърс. Искам да знам истинската причина.

— Това е истинската причина. — Диана се насили да го погледне право в очите, да не мигне и да не сведе глава. — Няма да бъда служител. Вярно е, не мога да си представя стандартно работно време. Добрите клубове затварят прекалено късно за работен ден от девет до пет. Не, искам да бъда твой консултант. Основах фирма. — Отвори чантата си, извади сребърна кутия за визитки, върху която бяха гравирани инициалите й, и му подаде една от новите си визитни картички.

— „Чеймбърс Инкорпорейтид“ — прочете той на глас. — Това ли е?

— Кръстих фирмата на себе си. Сама го измислих. Защо не? — Диана отметна тъмната си коса. — Харесва ми, дори и на теб да не ти допада.

— И какво по-точно мога да направя за теб?

— Да станеш първият ми клиент, господин Родън. И да обявиш публично договора между нас.

— А ако откажа? — Погледът му обходи тялото й, плъзна се по костюма, по стомаха й, предизвиквайки тръпка вътре в нея. — Какво ще направиш, ще ме съдиш ли?

Диана поклати глава.

— Може и да не съм завършила Оксфорд, но не смятам, че съм глупава. Имаш достатъчно пари, за да наемеш всички адвокати в Америка. Ще ме смачкаш в съда.

— Така е — съгласи се той хладнокръвно.

— Не става въпрос какво мога да направя, ако ми откажеш. А за онова, което ще предложа, ако приемеш. Знаеш колко добра се оказа идеята ми за суперлуксозен център за здраве и красота. Но това е само една идея. Имам и още много такива. Никой не познава Лондон като мен. — За своя изненада Диана усети, че говори разпалено. Сега, когато седеше в офиса му, пред него, отчаяно искаше да го спечели. Търсеше одобрението му. Държеше да сключат сделка. — Видя го, когато ме покани на обекта.

— Мислех си, че може да ми кажеш имената на някои добри клубове. — Подиграваше й се. — А и се опитвах да бъда любезен с гостенка на Тирш.

— Е, сега знаеш повече. Идеите ми са незаменими. Сигурна съм, че интересът на „Стандарт“ е достатъчно убедителен фактор, за да ми дадеш шанс да опитам.

— Значи искаш да получиш шанс. Без никакъв предишен опит в бизнеса, като изключим правенето на резервации в скъпи хотели.

Това определение я засегна.

— Родън — ядосано започна тя, — ето какво предлагам. Наемаш ме. Ще го оповестим публично. Аз — моята фирма — ще работя за теб безплатно. Ще посветя усилията си денонощно на хотела за един месец. В края на този срок ще ми платиш, колкото поискаш.

Очите му се разшириха и той се засмя.

— Ами ако поискам да ти платя едно пени? Или съвсем нищо?

— Ще поема риска — отвърна Диана. — Вярвам, че мога да те задоволя. И че ще получа възнаграждение според заслугите си.

— О! — възкликна Родън и в очите му проблесна игриво пламъче. — Можеш да ме задоволиш. Наистина е вярно.

Стомахът на Диана се преобърна. Нима флиртуваше с нея?

— Много смело предложение — заяви той. — Харесва ми куражът ти. Много добре. Имаме сделка.

— Ще обявиш ли, че си наел моята фирма?

— Да.

Диана се изправи.

— Кажи на твоите специалисти по връзки с обществеността да ми изпратят прессъобщението. Аз ще поема нататък.

Карл Родън също се изправи.

— Тук аз заповядвам — каза той. — Мой служител или изпълнител на договор, все едно — работиш за мен. Светският живот е нещо съвсем различно от бизнеса. Ако възнамеряваш да навлезеш в бизнеса, значи трябва да запомниш, че аз съм шефът.

— Да, сър — отвърна тя.

Той се усмихна.

— Ще ги накарам да ти изпратят прессъобщението.

Подаде му ръка, той я стисна и Диана се постара да не се разтрепери от вълнение при допира на кожата му до нейната.

— Харесва ми да правим бизнес заедно. Ще поддържаме връзка — каза тя, като си мислеше колко делово звучи, също като Юнона.

Но Родън вече бе отишъл до бюрото си и пишеше нещо на компютъра си. Беше забравил за Диана и това я подразни.

— Между другото. — Той вдигна глава и тя спря. — Секретарката ми ще ти се обади. Ще те свърже със Сузи, приятелката ми. Познаваш я, нали?

— Не лично — отвърна Диана. След онова приятно сексуално напрежение помежду им това й подейства, сякаш я заляха с кофа ледена вода. О, да, неговата приятелка супермодел бе излязла на сцената.

— Тя е модел — каза той съвсем излишно. — Знае това-онова. Искам да я включиш в този проект. И тя има някои идеи.

Как ли пък не.

— Разбира се. — Диана побърза да върне усмивката на лицето си. — Ще се радвам да си поговоря със Сузи…

— Ще се видим пак — измърмори Карл Родън и вдигна телефона. Беше отдал цялото си внимание на разговора, преди тя да стигне до вратата на кабинета му.



Юнона отложи момента толкова, колкото можеше.

Бизнес. Кой искаше да се разправя с това? Не и тя. Никога. Цялото й съществуване бе основано на една фантазия — живот на благородничка от осемнадесети век; обичаше книгите на Джейн Остин, в които една жена можеше да бъде студена и да я уважават за това, можеше да гледа отвисоко онези, които бяха „търговци“. Тя бе непоправим сноб и го знаеше.

А сега онази пресметлива малка тайландска кучка я караше да поеме по този път…

Трябваше да започне с най-наложителното. Умееше да отлага нещата с финес. В крайна сметка партито за Бей Линг трябваше да бъде много бляскаво събитие. Юнона се усамоти в облицованата с орехово дърво библиотека, за да планира атаката си. Можеше да разчита поне на една графиня, но за да се получи първокласно събитие, трябваше да присъстват поне три. Можеше да покани няколко арабски кралски персони, две графини, както и племенницата на претендента за персийския трон; още неколцина колоритни фигури с тлъсти попечителски фондове, един директор на пансион в „Итън“, жокей с много спечелени купи, както и двама министри. Като се добавят и няколко от посланиците на по-важните държави, вече имаше добра перспектива за сполучливо парти.

Вече бе съставила план: щеше да има лично поднесени покани, подписани от четирите братовчедки Чеймбърс; храната щеше да бъде осигурена от най-добрата фирма за кетъринг в Лондон — „Дисмор и Хоукс“; камерна музика — по нейно настояване; и тя сама щеше да се погрижи за осветлението и подреждането на градината.

Юнона бе експерт в организирането на празненства. Няколко обаждания, набързо нахвърлян проект за поканите и всичко бе готово. Диана щеше да добави някои модни щрихи: знаменитости от тефтерчето си, пълно с контакти от шоубизнеса, артисти и собственици на клубове, кинодейци. Все хора, които Юнона дори не искаше да познава. Но те щяха да добавят щипка пикантност към еднообразния й списък от аристократи и едри земевладелци. Разбираше, че тази допълнителна съставка щеше да превърне партито в събитие, което никой нямаше да иска да пропусне, а след това естествено следващото щеше да бъде още по-голямо.

Колкото по-голямо бе партито, толкова повече отзиви в пресата получаваше.