— Ти не си ужасна актриса. Бива те в основни линии и не съм изненадан, че си успяла да получиш някоя и друга роля досега. Мисля, че вече си постигнала върха на кариерата си. Държиш се леко изкуствено; стоиш сковано пред камера. Просто не би могла да се съревноваваш с Мерил Стрийп или Хелън Мирън. Никога няма да бъдеш втора Патриша Ходж или Бренда Блетин. Нито дори Кейт Уинслет. Просто не си достатъчно добра да се наредиш сред големите имена в бранша. Талантът ти е ограничен и повърхностен.

Истината бе жестока, но Венера преглътна горчивината и пожела да чуе всичко докрай.

— Продължавайте — помоли тихо тя.

— Стигаме до красотата. Ти си много привлекателна жена. Не ме разбирай погрешно. Не съм сляп. — Той й се усмихна широко и в този миг тя бе благодарна и на това. — Но пред камерата е необходимо повече. Калифорнийските красавици от сериалите са привлекателни по някакъв първичен начин, но дори жена като теб не може да се мери с тях. А и ако трябва да бъдем напълно откровени… — Той се поколеба, но Венера му направи знак да продължи. — Прекалено си стара.

— Прекалено стара — повтори тя.

— И ако искаш цялата истина…

— Продължи, ако обичаш.

— Вероятно щеше да си прекалено стара и преди десет години. Ние не вземаме нови таланти, които се стремят към американските масови продукции и които са по-възрастни от двайсет и пет. Кожата е безмилостно изложена на показ под светлината на прожекторите, госпожице Чеймбърс, знаете го.

— Венера — автоматично го поправи тя.

— Изглежда, смяташ, че можеш да играеш главната роля. На тази възраст би могла да получиш само майката на главната героиня. Според мен Ханс ти е направил голяма услуга, като те е поканил на прослушване за Матилда. Досегашните ти роли не говорят за особен талант.

Той бе изложил доводите си безпристрастно, но те й причиняваха такава болка, че тя едва успяваше да се съсредоточи. Но думите бяха изречени. Мразеше чутото с всяка фибра на тялото си. Но от друга страна, знаеше, че това е самата истина.

— Значи казвате, че няма да успея никога — прошепна тя.

— Не — поправи я той и за миг Венера вдигна поглед, отчаяно жадуваща за искра надежда. — Казвам само, че няма да успеете като актриса.

— Ясно. — Грабна чантичката си и с мъка се изправи на крака. — Оценявам високо откровеността ви, Джейкъб.

— Мога ли да добавя само още нещо?

Тя се усмихна горчиво.

— Не знам дали бих могла да понеса още.

— Избирала си добър материал. Подходящите реклами, правилните роли, точните режисьори, дори и добри фотографи за рекламните снимки. Притежаваш инстинкта, необходим за този бизнес. Виж, не мисля, че притежаваш актьорски талант, но имаш други качества.

Венера бе искрено изненадана. Дори забрави да се засегне от думите му.

— Благодаря — отвърна тя.

Но той вече пишеше нещо на компютъра си.

— Приятен ден. Няма нужда да те изпращам, нали?



Диана остана у дома, докато Венера обикаляше да си търси агенция. Беше отегчена и донякъде разтревожена. Първо, всичко се бе променило: нямаше иконом, имаше съквартирантка, поне докато Юнона им намери нова къща. Беше приела оферта за продажбата на апартамента и сега половината й красиви вещи бяха опаковани в стерилни картонени кутии.

Казваха, че преместването било също толкова стресиращо, колкото развод.

Естествено, за да се разведе човек, би трябвало първо да се омъжи…

Най-лошото бе онова, което не искаше да признае. Телефонът й не звънеше. Е, търсеха я, но не толкова често. И поканите вече определено бяха второкласни. Нямаше вече покани за премиери като „Карибски пирати“, нито за някое от партитата на Гай Ричи в Сохо… Вместо това я канеха на откриване на някакви си клубове и на рождени дни на знаменитости от деветдесетте, британски рок звезди и други залязващи величия.

Не бе казвала на никого за парите. Само дето бе уволнила иконома си и при това му бе платила солидна компенсация в замяна на благоразположението му. Но неизвестно как, макар и да не знаеха всички подробности, в светското общество бяха надушили проблема. Всички. Модните кръгове в Лондон знаеха. Ако това продължеше до пролетта, Диана щеше да се озове на втората редица на Седмицата на модата в Лондон, а може би дори и на третата.

Непробиваемата броня на несметното богатство бе изчезнала и Диана бе останала напълно беззащитна.

С отчаяние осъзна, че с нетърпение очаква досадната й сестра да се прибере. Нямаше търпение да се преместят в голямата къща заедно. Защото когато шумните светски партита вече не изпълваха ежедневието й, Диана Чеймбърс — градска жена, изтънчена дама и лондонският отговор на Коко Шанел — бе страшно самотна.

Лоши мисли. Диана мразеше да им се поддава. Грабна палтото си „Матю Уилямсън“, излезе и се запъти към будката за вестници. Беше необичайно слънчев зимен ден; можеше да излезе и да седне в някое кафене, загърната в шала си от изкуствена кожа и с красивите си кожени ръкавици, да пийне капучино на масичка на тротоара, скрита зад тъмните си очила и вестник „Ивнинг Стандарт“.

Четивото бе идеалният защитник от чуждо внимание. Така хората не те безпокоят и в същото време разполагаш с приемливо оправдание да останеш сам. Диана спря пред една будка и си купи вестника; днес имаше притурка за имоти. Чудесно.

Отби се в любимото си заведение „Коста кафе“, поръча си голямо капучино с шоколадови пръчици като добавка — какво пък, беше потисната — и си избра най-хубавата маса навън.

Новините бяха все същите. Диана отпиваше от напитката си и прелистваше вестника, без да се съсредоточава върху написаното. Темата за старинни къщи за милиони лири й изглеждаше далеч по-интересна.

После отгърна поредната страница. И сърцето й спря за миг.

Карл Родън. Беше застанал пред строителната площадка в хотел „Ковънт Гардън“. До него стоеше някакво момиче.

„Милиардерът Карл Родън и неговата партньорка, супермоделът Сузи Фостър…“

Значи партньорка, така ли?

Диана огледа внимателно Сузи Фостър. Беше млада. И страшно красива, с правилни черти на лицето и малко носле. Сигурно тежеше с една трета по-малко от Диана. Беше ефирна като елф.

Разяждана от завист и смущение, Диана отмести поглед от красавицата до Родън и се насили да прочете интервюто.

„Това ще бъде най-изисканият хотел в Лондон, увери ни Родън, ако търсите младежки дух и стил. Никакви градини — само най-добрият Спа център в Лондон. Безплатни масажи, маникюр, разкрасителни процедури. Най-добрите професионални гримьори. Отличен спортен център с лични треньори на разположение. Ще предложа в сърцето на този град спа туризма в стила на Ню Йорк. Мисля, че ще имаме резервации за поне година напред.

Направо сме изумени от плана за спа центъра. Идеите на Родън са уникални. Може да правят предварителни резервации за много по-дълго време. Най-добре се подгответе за революцията на Родън…“

Диана сви в юмрук пръстите си с идеално поддържан маникюр. Беше права. И ядосана. Той получаваше цялото признание за нейните идеи. Небрежно подхвърлените от нея идеи… Превръщаше ги в сериозно бизнес начинание пред очите й. Докато младата и кльощава девойка се бе хванала здраво за него…

Беше й предложил работа като консултант. И Диана бе отказала.

Искаше й се да му удари шамар.

Да удари шамар на себе си.

Гледаше вестника с невиждащи очи. Мислите на Диана препускаха бясно. Мислеше за братовчедките си Атина и Юнона. Те имаха цели все пак. Юнона поне се стремеше да се изкатери по стълбицата на едно стабилно общество; кръгът й от познанства се състоеше от отегчителни хора, но те имаха сигурно положение. Един граф винаги щеше да си остане такъв, едно провинциално имение винаги щеше да има висока стойност. Светът на Диана бе вълнуващ, но ефимерен, преходен. Никой не можеше да задържи вниманието върху себе си задълго. И всички те изоставяха в мига, в който не си на гребена на вълната.

Именно затова сега бе тук. С вестника.

Дори и Венера имаше все пак някаква работа зад гърба си; когато я питаха с какво се занимава, можеше да каже, че е актриса. И това бе нещо, неохотно призна Диана.

Ненавиждаше чувствата, които се надигаха в нея. Смущаваха я. За първи път в живота си Диана Чеймбърс изпитваше страх.

Бляскавият й живот бе помръкнал. И нямаше с какво да се издържа.

Отчаяно се надяваше Юнона скоро да им намери къща. Точно в този момент бъдещето й изглеждаше мрачно.



Юнона се качваше бавно по стълбите и се опитваше да прикрие вълнението си. Планът й да изолира Бей Линг изискваше перфектна подготовка. Двете с Диана бяха избирали подходяща къща цели шест седмици; вече бе средата на март и най-накрая след безброй огледи идеалното жилище се бе появило на пазара.

Това бе третият й оглед. Всеки път Юнона се опасяваше, че нещо няма да бъде както трябва, нещо ще се обърка, няма да е напълно идеално. И всеки път страховете й се оказваха напразни.

Къщата имаше малко странна форма, тясна и висока, но това й придаваше известен чар. Имаше безупречно бяла фасада, беше разположена на тиха уличка близо до Нотинг Хил Гейт, с широк преден двор за паркиране и грижливо поддържана градина, без цветя, с различни зелени растения и светла дървесина: брези, огради от бамбук. Градината бе лесна за поддръжка и елегантно изискана. Една вратичка водеше отстрани към задния двор — не беше голям, но достатъчно просторен за удобни градински мебели: маса, столове и диван, разбира се — идеалното място за посрещане на гости. Наоколо имаше стратегически разположени лампи, които биха придали очарование на вечеря навън. Дизайнерът на градината бе добавил и истинско поточе със старинно каменно водно колело в далечния край на моравата, като по този начин създаваше приятна атмосфера.

А вътре — всичко бе идеално. Подът в антрето бе застлан с каменни плочи, които подхождаха на старата сграда; имаше великолепно голямо, величествено стълбище към горните два етажа; пет спални, четири прилежащи бани; няколко балкона към улицата; прекрасна модерна кухня в хитро пригодено приземно помещение, където имаше достатъчно светлина от високите прозорчета и откъдето се излизаше към зелената градина.