Бракът им бе истински тогава. Когато бе в прегръдките на Джак, когато се смееше с него, обляна в пот, или спореше яростно с него, Юнона се чувстваше истински жива.

След това спомените й бяха мъгляви. Как, по дяволите, се бе стигнало дотук? Как всичко се бе объркало толкова много?

Юнона върна лентата назад, сякаш се бе случило с някой друг: не правеха толкова често бурен секс, тя се бе върнала към светските си занимания, а Джак мразеше това; отначало се караха рядко, когато той не искаше да дойде на третата поредна вечеря през седмицата или искаше да сготви нещо само за двамата у дома, но Юнона предпочиташе да излязат. Тя беше сноб. Той постъпваше егоистично. Дори не беше съгласен тя да отива при чичо Клем за Коледа. Може би именно тогава бе започнало, мислеше си сега Юнона, вероятно точно тогава нещата бяха започнали да се пропукват.

Джак бе влязъл в спалнята и бе видял отворения куфар на леглото и пластовете фина опаковъчна хартия, в която домашната помощница щеше да загърне тоалетите й.

— Предполагам, че трябва да си взема подходящи костюми — каза той. — Чичо ти не е от хората, които харесват тениски и къси панталони, нали?

Юнона го изгледа неразбиращо.

— Какво имаш предвид?

Той махна с ръка към куфара.

— Трябва да си съберем багажа за Махе, нали?

— Ние ли… Не. — Тя си спомни как се бе изчервила, осъзнала заблудата на Джак. — Скъпи, ти не си поканен.

Той се засмя.

— Не съм поканен!

— Сериозно говоря — попитах чичо Клем, но той държи на традицията, обича да вижда само нас, момичетата. Трябваше да ти кажа по-рано. Съжалявам. Ще се върна на двадесет и седми — опита се да го умилостиви тя. — Тогава можем да отскочим до Париж да отпразнуваме Коледа малко по-късно само двамата.

Джак зяпна от почуда.

— Сигурно се шегуваш, Юнона. Това е първата ни Коледа като семейство. Не можеш просто да отлетиш за тропиците без мен.

— Заради чичо Клем — безпомощно отвърна тя. — Той настоява. Ти не разбираш. Ако не направим каквото поиска, той ще спре издръжката. Искам да кажа, дори и родителите ни не са поканени. Винаги сме били само ние четирите.

— Тогава нека да спре проклетата издръжка. — Джак не се ядосваше лесно, но когато се случеше, гневът му бе страшен. — Щом не съм добре дошъл, нямам намерение да го оставя да отмъкне жена ми. Имаме достатъчно пари, Юнона, колко още ти трябват?

Тя му се сопна:

— Не бъди егоист, Джак. Трябва да отида. Нима искаш да се откажа от една четвърт от цялото му наследство? Имаш ли някаква представа за какви суми говорим? Две седмици годишно ми се струват разумна цена.

— Той ви иска само за себе си — на Коледа. Това е семеен празник.

— Ти какво, да не би да си станал религиозен? — сопна му се Юнона. Мразеше да става така, мразеше да се кара с него, но Джак я караше да се чувства виновна и това не й харесваше. — Можем да отпразнуваме Коледа, след като се върна.

— Е, добре, върви — сви рамене той. — И бездруго ще заминеш, каквото и да кажа.

И просто излезе, без да си направи труда да затвори вратата след себе си.

След два месеца Джак напусна работата си. Не се посъветва с нея, не поиска мнението й. Просто бе решил, че тя непременно ще го подкрепи.

— Ще бъде страхотно. Аз ще готвя. Роден съм за това, скъпа.

— Ще готвиш? Ти печелиш по двеста и осемдесет хиляди годишно, Джак.

— Ще изкарвам много повече, когато ресторантите потръгнат. Виж, ще трябва да стегнем коланите за известно време. Трябва да потърся инвеститори, искам да започна с една закусвалня, да разбера какво е да се ръководи подобен бизнес ден след ден.

Юнона се усмихна, но вътрешно кипеше от гняв.

— Моят съпруг? В закусвалня? Не ставай глупав. Не можеш да напуснеш работа.

Развълнуваното му изражение помръкна.

— Мога и вече го направих.

— Благодаря, че се посъветва с мен — каза тя.

— Няма защо. Благодаря ти, че ме подкрепи. — Тогава я изгледа продължително, сериозно и тя почувства, че пропастта между тях става по-голяма, че постепенно губят почва под краката си. — Може би е добре да заминем заедно на почивка.

— Нямам време — уморено отвърна тя. — Този месец съм много заета.

Онази нощ се любиха, но някак по навик, и за първи път, откакто се познаваха, Юнона нямаше търпение той да свърши.

Дните преминаха в седмици, правеха секс все по-рядко, кавгите зачестяваха. Юнона смяташе Джак за егоист и неудачник; той стана мрачен и ненавиждаше стремежа й за издигане в обществото. Двамата се отдалечиха един от друг, дълго преди раздялата да стане факт.

Затова сега не разбираше защо той толкова й липсва.



В петък на вратата се позвъни. Юнона знаеше, че това е Джак; преди домашната й помощница да отвори, тя вече бе скочила на крака и изтича надолу по стълбите, за да отвори, с необичайна енергичност…

Отвън стояха мъжете от фирмата за преместване.

— Госпожа Дарлинг? Дойдохме да опаковаме вещите на господин Дарлинг. Ако ви е удобно.

— Чудесно. — Нямаше да им позволи да видят как изтръпва. — Повечето неща са в спалнята — обясни тя безгрижно. — Вървете.

После се оттегли в библиотеката.

Всичко се дължеше на опънатите й нерви, повтаряше си тя, просто нерви. Джак не бе подходящ за нея. Бе се чувствала като хваната в капан през цялата първа година от брака си. Прикована към този неудачник. Затова когато го нямаше, просто бе напрегната. Но всичко това означаваше, че просто й се иска тя да го бе зарязала първа.

За кого би могла да се омъжи сега Юнона Чеймбърс, когато отново бе свободна? И докато живее в разкош заедно с три красиви жени? За някой граф? Барон? Заможен поземлен благородник?

Или пък за някой съвсем различен тип. Може би от светските познати на Диана. Прочут търговец на антики. Инвестиционен банкер от Уолстрийт, който иска да свърже живота и парите си с дама, която представлява въплъщение на английската висша класа.

Трябваше да се съсредоточи върху бъдещето и да не губи времето си с някакъв си проклет шотландски готвач. Да, нека си върви, мислеше си тя яростно, докато ботушите на мъжете трополяха по застланите с красиви килими стълби. Не иска да й се обади, не иска да говорят — нека си взема нещата и да върви по дяволите!



— Съжалявам. — Джейкъб Сегър погледна Венера, седнал зад масивното орехово бюро; през огромните прозорци на кабинета му се виждаше туристически кораб, който бавно се носеше по Темза. — Разгледах внимателно биографията ви, Венера, но не мисля, че сте за нас.

Искаше й се да скочи и да го зашлеви.

„И без това не сте подходящи за мен.“

„Няма нищо. Не искам да се занимавам с аматьори.“

„Чудесно, имам нужда от агенция с въображение и вкус. Всеки може да представлява някой преуспял актьор. Добрите агенции могат да подкрепят нов талант…“

Проблемът бе, че бе чула същото в последните шест агенции, които бе посетила. „Флетчър Сегър“ бе идеалното място за нея. Бяха голяма агенция, но доста консервативна, и се занимаваха предимно със сериозни актьори: мъже и жени с престижни награди и номинации. Харесваха и новоизгряващи таланти от Кралската Шекспирова трупа. Не сексапилни руси мацки, които искаха да пробият в холивудска продукция.

— Разбирам. — Бе загубила желание да се бори; беше дошла тук най-накрая, като последен вариант сред сериозните играчи в бизнеса. — Имате ли нещо против да ми кажете защо?

Джейкъб бутна стола си назад и въздъхна. Бяха горе-долу на една и съща възраст, предположи тя, в средата на трийсетте. Беше й неприятно, че и той се чувства неловко, че се смущава от почти умолителния й тон.

— Не е лично. — Очевидно лъжеше. — Просто не смятам, че си подходяща точно за нашата агенция. Мисля, че ще си намериш нещо по-добро.

Значи това бе моментът, в който трябваше да стане и да си тръгне. Да му благодари за отделеното време, ако е в настроение да се държи особено учтиво.

Но Венера не искаше това. Не и този път. След случката с Ханс егото й бе понесло тежък удар. След катастрофалното прослушване за „Мод“ — любезното писмо с отказа бе дошло по пощата три дни по-късно — тя бе различен човек. Арогантната й самоувереност се бе стопила; беше нервна, изпълнена със съмнения.

Венера отчаяно бе искала тази роля. И не я бе получила, независимо от всичко, което бе сторила.

Беше на крачка от успеха, но не се получи нищо. Актьорската й кариера не вървеше. И сега не можеше да си намери нов агент, който да я представлява.

Беше се уморила, нямаше сили да се самозалъгва, че всичко е наред и че тъпите агенти и режисьори са големият й проблем. Къде, по дяволите, бе истинският проблем? Истината щеше да боли, но трябваше да разбере. И възнамеряваше да принуди този дребен и притеснен човечец да й я каже в очите.

— Наистина бих оценила високо мнението ви. Не сте първият, който ми казва това. — Венера се усмихна с най-самоуверената си усмивка. — Повярвайте ми, Джейкъб, аз съм силна. Мога да понеса каквото и да имате да ми казвате. Ще ми спестите страшно много време.

Той присви очи.

— Сигурна ли си, че искаш да чуеш истината?

— Цялата грозна истина — потвърди Венера, леко отметна глава и копринената й руса коса се разстла като водопад върху раменете й.

— Добре. Приготви се — започна той вежливо.

Явно щеше да е нещо лошо. Но Венера успя да запази усмивката на лицето си.

— Ето какво: ти никога няма да преуспееш като актриса. Няма да станеш голяма звезда, търсена от телевизията и филмовите студиа, нямаш абсолютно никакви шансове. Би могла — само на теория — да получиш някоя и друга дребна роля, може би да участваш в някоя реклама, но не бих заложил на това.

Тя се опита да не обръща внимание, че лицето й пламна.

— Ще ми обясните ли защо?

— Една актриса трябва да бъде поне едното от две неща: много добра или много красива.

— Ох — тихо отрони Венера. — Не, не спирайте. Кажете ми всичко.