Атина едва сега проумяваше какво огромно значение имаха парите. Искаше да си върне стария живот. Искаше си дома. И не искаше кариерата й да зависи от онези сексистки настроени негодници.

Атина не бе като останалите. Преди около месец в Махе тя бе изпитала леко разочарование, но не се бе впечатлила от Бей Линг.

Сега обаче тази жена се бе превърнала в голям проблем. Можеше да съсипе живота на братовчедките Чеймбърс.

Като най-умната сред тях, Атина осъзна, че на нея се пада отговорността да я спре.

Пред нея имаше задръстване. Тя спря бавно колата. Извади мобилния си телефон и изпрати съобщение на по-голямата си сестра. „Идвам да те видя.“

Бей Линг трябваше да бъде спряна. Атина трябваше да си върне парите. След това щеше да реши какво да прави.



Юнона Дарлинг седеше в салона за гости и се преструваше, че чете книга. Гледаше разсеяно към градината и не бе обърнала и страница цели петнайсет минути. Прислугата вървеше на пръсти наоколо, силно уплашена да не си навлече гнева й.

Джак. Всичко бе заради Джак. Негодник! Обичаше да тържествува за нейна сметка. Точно сега, в този миг, тя го мразеше толкова силно, колкото го бе обичала преди.

Беше я заварил по-рано същия ден да седи пред глупавия му компютър, докато се опитваше да състави бюджета си с тъпата му програма.

— Какво е това?

Надникна през рамото й. Юнона се опита да скрие екрана, но не беше добра с компютрите и мишката засече.

— Пари? Откога те е грижа за това? — попита тя в отговор. Опита се да обърне всичко на шега.

Джак се намръщи.

— Какво е?

— Плащането на ипотеката ни — отвърна Юнона само след миг. Не искаше да говори за това. Най-малко с него.

— Плащаш я директно от сметката си. Какъв е проблемът?

Тя прехапа устни. Искаше да му каже да стои настрани; въпросите му й се струваха нахални. Джак никога не се интересуваше от парите й. Защо точно сега?

— Няма да постъпват повече пари — отвърна тя накрая. Какво пък. Трябваше да научи. — Само още една годишна вноска.

— И как така?

— Затова трябваше да ида да се видя с чичо Клем. Той ще се жени — сковано поясни Юнона. — Попечителският фонд ще бъде закрит.

Джак подсвирна тихичко и отстъпи крачка назад. После се ухили широко. Юнона настръхна.

— Мисля, че това е страхотна новина — заяви той. — Само ние двамата — сами. Както преди. Няма да има повече лъскави партита, нали така, Юнона? Ти не би искала нищо половинчато.

— Моите партита не са лъскави — възрази тя засегната, а се дразнеше от разговорния му език.

— Можем ли да си позволим тази къща? — внезапно попита той.

— Аз… Не знам. — Но знаеше — не можеха. Дори и ипотеката върху половината имот бе страшно висока за личните й средства. Които в основни линии бяха средствата на Джак. Сега Юнона го презираше, задето не може да се грижи за нея, защото не е богат. Защо, защо, защо, за бога, се бе омъжила за него?

— Нали имаш още цяла година?

— Да. — Тя сви пръсти с перфектен маникюр в юмрук. — Но има и някои други плащания, които трябва да направя…

Дори и с нейното богатство, Юнона бе харчила повече, отколкото имаше. Поддържаше къща с трима домашни помощници на пълен работен ден. И двамата караха „Ролс-Ройс“. Тя носеше прелестен часовник „Тифани“. Имаше цял шкаф бижута от „Жарар“ и „Дом Масо“. Всичко това бе купено на кредит и трябваше да се плаща.

Опитваше се да направи списък какво би могла да върне. По-голямата част от бижутата. Нито една от дрехите. Тоалетите на „Шанел“, „Диор“, „Робинсън Валънтайн“, шапките на „Филип Трейси“… Те си оставаха за нея и нямаше начин да ги върне.

— Слушай. — Джак говореше спокойно, дори звучеше доволен. — Парите застанаха помежду ни. Не се тревожи за тях, скъпа. Аз ще ти помогна. Можем да вземем много добра цена за тази къща. Дори и петдесет процента са много пари. Ще върнеш каквото можеш, ще вземем част от парите за къщата, ще платим дълговете. Онова, което остане, можеш да инвестираш в ресторантите ни. И пак можем да си намерим страхотна къща.

— Как? — попита Юнона. — Как, по дяволите, ще си намерим страхотна къща? Дори и тази е прекалено малка.

— Не е нужно да живеем в Лондон. — Развълнуван, Джак застана пред нея и се опря на ръба на бюрото. — С тази сума можем да си купим разкошна къща в Шотландия. С голяма градина. За децата.

— Знаеш, че не съм готова за деца.

Той не обърна внимание на това.

— А можем да използваме част от остатъка за инвестиция в ресторант. Трябва само да е близо до сравнително голям град. Може би Бъки. Банфшиър е красив район. Би бил идеален за начало. Пресни морски дарове… — Джак направо преливаше от въодушевление. — Трябва само да отвориш добър ресторант, клиентите сами ще дойдат. Като „Тлъстата патица“.

— О, да — горчиво пророни Юнона. В гърдите й се надигна негодувание. — Значи аз трябва да се откажа от Лондон и от целия си живот, за да финансирам малкото ти приключение зад печката насред пустошта. Е, ще ти кажа едно, скъпи — по-скоро бих прегризала сама китките си, отколкото да живея в проклетата Шотландия. А и съвсем не възнамерявам да стоя закотвена пред мивката в кухнята, бременна от мъж, който не може да осигури храна на трапезата. Защо трябва да продаваме тази къща? Защото ти не можеш да ми помогнеш. О, не. Ти напусна Сити, нали така? Само ако беше останал в борсовата търговия…

Джак се дръпна рязко, сякаш го бяха ударили през лицето.

— Мили боже — възкликна той с ясно изразен шотландски акцент. — Така ли мислиш? Че съм се провалил в известна степен, защото се отказах от търговията с акции на борсата?

— Не — отвърна тя и макар ясно да съзнаваше хапливия си тон, просто не можеше да се въздържи. — Съвсем не в известна степен, Джак.

Някак сепнат, той отстъпи назад силно разгневен.

— За теб животът се върти само около парите. И мястото в обществото. Дори не виждаш как това е отровило живота ти, Юнона. Ти не изпитваш никаква радост, абсолютно никаква.

— Спести ми моралистките приказки — просъска тя. — Просто искам да се наслаждавам на по-изискани неща, искам да се забавлявам. Докато още мога. Твоите хоризонти са крайно ограничени, Джак Дарлинг. Но не и моите.

— Затова ли се омъжи за мен? — попита той с леден тон. — Не, не ми отговаряй. Вече едва ли има значение, нали?

— За какво говориш?

— Отлично разбираш. — Той се изправи. — Отивам да взема колата; след двайсет минути ще съм си събрал багажа. Ще ти се обадя да ти кажа къде да изпратиш останалите ми вещи.

— О — изсмя се тя презрително. — Ясно. Парите скоро ще свършат и затова ме изоставяш?

Лицето му почервеня от гняв.

— Не, не парите са свършили, скъпа.

— Изнасяш ли се?

— Развеждам се с теб. — Поколеба се само за миг. — Точно това искаш, нали?

Юнона сви рамене.

— Е, така да бъде. Няма да ти преча. Може би ще си намериш някой по-добър.

И наистина се изнесе. Нахвърля костюмите си в два куфара и остави всичко друго, с едно изключение — сватбеният им албум. Отне му само десет минути да събере багажа си, докато Юнона седеше пред компютъра, твърда и непреклонна, разкъсвана между желанието да поговори с него и да не пророни и дума. Изчака го да затвори вратата, а после се заслуша с всяка клетка на тялото си, докато не чу колата му да потегля и да се отдалечава. Горчиво отбеляза, че високите му принципи не му попречиха да вземе ролс-ройса.

Сега бе сама.

Бе си представяла този миг месеци наред. Дори още преди телеграмата на чичо Клем. Бе мислила за непрокопсания си съпруг, който постоянно настояваше да правят секс. Не го биваше за нищо друго. Нямаше никакви светски обноски. Не се интересуваше от нейния живот. Постоянно я злепоставяше…

Искаше по-добър съпруг. Някой богаташ. С изискани маниери. По-добра партия, за бога. В мечтите й това бе човек с благородническа титла…

Но прибързаният й избор на съпруг, за който бе съжалила впоследствие, бе сложил край на тези мечти. А сега си бе отишъл.

Юнона стана от компютъра и взе книгата. Прислугата отлично разбираше, че не бива да я заговаря. Чудесно, и бездруго на следващия ден трябваше да започне да ги уволнява.

Слънцето бавно се издигна в небето и грееше слабо иззад облаците. Не можеше да мисли, да се концентрира; не се чувстваше добре.

Телефонът, слава богу, звънна.

Първата й мисъл бе, че е той, и тъгата й мигом се превърна отново в гняв.

Но не беше той. А Диана.

— Мога ли да дойда при теб? — попита тя. — Трябва да поговорим. Веднага.

— Разбира се — отвърна Юнона. — Търсят ме на другата линия. Изчакай само за миг. Ало?

— Обажда се Венера — каза другата й братовчедка. — Юнона, трябва да приключим тази работа с Бей Линг. Мога ли да дойда да поговорим?

— Колкото повече, толкова по-весело — отвърна Юнона и стисна зъби. — Ди също ще дойде.

Мислено се прокле за отлагането на въпроса. Откакто се бяха върнали от Сейшелските острови, бе изгубила ценно време в непрестанно безпокойство.

Но всичко свърши. Не, отсече тя наум. Не искаше проклетият Джак да се върне у дома. Искаше си своя живот. Нов съпруг можеше да се появи след това. Но този път нямаше да се продаде толкова евтино.

Отиде до бюфета и взе мобилния си телефон. Имаше съобщение от Атина. Юнона се зарадва, че и тя ще дойде; щяха да се справят с проблема заедно.

Телефонът звънна. Атина вдигна, след което настъпи кратка пауза. „Колко е съвестна само“, помисли си Юнона. „Сигурно включва хендсфрито“.

— Юнона.

— Останалите ще дойдат тук — накратко я осведоми Юнона. — За да говорим за нея. — Нямаше нужда да пояснява коя е тя.

— Пътувам към Лондон. Ще пристигна след около час.

— Един час — нетърпеливо повтори сестра й.

— Само поръчай нещо за обяд, Юнона.

— Искам тя да се махне, Тини — каза тя, като използва галеното обръщение към сестра си от детството. Засрами се, когато осъзна, че й идва да заплаче.