Луиз Бегшоу - Наследнички

Даде си сметка, че той не приличаше на никого от мъжете, които познаваше. Не я поставяше на пиедестал. И това й харесваше. Венера изведнъж се разтрепери от мисълта, че отново ще види Ханс.

Масивната кожена врата на студиото се отвори. Оттам излезе Лили Бруин. Беше с черен клин и широка мъжка риза, на ушите й имаше големи висящи обеци, а на лицето й грееше усмивка. Очите й светеха.

Венера потръпна вътрешно. Значи Лили бе получила ролята на някоя прислужница.

Усмихна се дръзко и махна на момичето. Лили изприпка към нея, излъчваща безмерно щастие. На Венера й заприлича на скокливо кученце.

— Здравей! Надявам се, че е минало добре — каза Венера.

— Така е. — Лили се приведе към нея и снижи глас. — Ханс ми каза, че получавам ролята!

— Поздравления! — Венера потръпна; сега щеше да се наложи да работи заедно с нея. — За коя роля се яви?

Очите на Лили се разшириха.

— Ами, на Мод естествено. Прослушването беше за главната роля.

Венера не се сдържа:

— Невъзможно. Сигурно си разбрала погрешно.

— Не съм — отвърна твърдо момичето. — Ханс каза, че съм точно за нея.

Искаше й се момичето да е полудяло. Но Лили говореше с такава плашеща увереност…

— Но всички тези момичета чакат да влязат… Няма ли да види и тях?

— О, не — ведро обясни Лили. — Те са прекалено стари. Тук са за ролята на овдовялата кралица. Или може би за старата дойка. Като теб, нали така? Ти не си тук за главната роля. Онова прослушване започна в седем и половина. Ханс ме извика последна. — Пресегна се и прегърна Венера. — Толкова съм щастлива!

Венера седеше като закована на мястото си. После потупа Лили по гърба. Прекалено стари. Прослушването за Мод започнало в седем и половина.

Овдовялата кралица Матилда… малка роля, вероятно седем-осем сцени.

— Предполагам, че пак ще се видим. Хей, късмет — весело прошепна Лили. — И, моля те, не казвай на никого, докато не обявят официално, нали?

— На никого — автоматично измърмори Венера.

Лили излезе с бодра крачка през вратата, а Венера бавно остави сценария. Стисна юмруци в скута си. Отчаяно се мъчеше да си спомни точно какво й бе казал Ханс по време на обяда.

Дали бе уточнил за коя роля искаше да се яви тя? Беше ли казал?

Не, Венера просто бе решила, че е главната.

Почувства се много унижена. Цялата страст, която изпитваше към Ханс, се изпари. Усети как кръвта се качва в лицето й и се изчервява силно. Не знаеше дали е от гняв, или от срам…

А тя бе спала с него.

Дали й се бе присмивал, питаше се тя. Дали се бе забавлявал, докато прави секс с нея върху онези снежнобели чаршафи?

На бюрото на рецепцията звънна телефон. Момичето притисна ръка към слушалката в ухото си, после погледна към Венера.

— Госпожице Чеймбърс — обади се тя. — Бихте ли влезли?

Венера се изправи, стиснала сценария с треперещи пръсти. Мина през фоайето, сякаш вървеше гола, изложена на показ пред всички, и влезе в офиса на Ханс.

Стаята бе просторна, отново обзаведена с италиански мебели, а по стените имаше плакати на негови филми. Ханс седеше в средата на полирана махагонова маса, а от двете му страни имаше по един мъж. Венера не позна никого от двамата.

— Венера Чеймбърс — представи я той. Гледаше я, сякаш я познава съвсем бегло, с любезна незаинтересованост. — Участвала е в няколко реклами и има малки роли в независими продукции. Запозната е със сценария и мисля, че може да се пробва за ролята на Матилда Булонска.

Венера цялата потрепери. За пръв път в живота си не знаеше какво да каже.

— Имаме ли вашите данни? — попита един от безличните продуценти.

Тя успя да погледне Ханс право в лицето.

— Ханс има всичките ми данни — студено отвърна тя. — Никакъв проблем.

Той вдигна поглед от бележките си. Никаква усмивка, но й се стори, че забелязва леко закачливо пламъче в очите му, което адски я влуди.

— И коя сцена ще ни прочетете? — попита другият мъж. Той побутна малките си кръгли очилца като на Джон Ленън върху носа си.

— Има някакво недоразумение. — В същия миг Венера реши да не подминава проблема. Ханс Тирш бе сбъркал. Както и некадърната й агентка, с която съвсем скоро щеше да прекрати да работи. — Дойдох на прослушване за главната роля.

Младшият продуцент примигна късогледо.

— За Мод?

— Да. За Мод. — Тя изгледа разгневено Ханс.

— Твоята кандидатура се обсъжда за Матилда — търпеливо обясни той. — Мод е роля за по-млада жена и ще я дадем на Лили Бруин.

— Предполагам, че не си знаеш ролята — обади се първият мъж.

— Знам я. — Венера отметна глава. — Матилда има една сцена с Мод. Научила съм я. Ще ви я прочета.

Погледът на Ханс бе непроницаем.

„Ще им покажа на тези нещастници“, разгневено си каза Венера. „Ще им докажа, че мога да играя. Че съм добра!“

Изпъна рамене, остави сценария си, погледна очилатия право в очите и започна да рецитира репликите си.

— „Когато твоят баща, кралят…“

Венера даде всичко от себе си. Изигра най-доброто си представление. Докато внимаваше в сцената и си партнираше с мъжа, който четеше репликите на Мод с ужасяващо безличие, тя наблюдаваше крадешком и Ханс. Той се бе привел съсредоточено напред, гледаше я и по устните му играеше лека усмивка. Можеше да почувства желанието му, страстта по тялото й, която бе усетила и предната нощ.

— „… направи го“ — завърши тя. — „Или ще умреш“.

Последната реплика. Изправи се тържествуващо. Зачака за аплодисментите им, очакваше да се втурнат презглава да й предлагат ролята.

Двамата младши продуценти погледнаха шефа си. Венера — също.

— Беше добре — с равен глас отсече Ханс Тирш. — Благодарим ви, че се явихте, госпожице Чеймбърс. Ние ще се свържем с вас.

Венера застина потресена. Какво?

Да не им се обажда?

Беше го чувала и преди. В много случаи. И никога не бе получавала ролята след тези думи.

Не можа да се сдържи и отново се изчерви — чак до корените на косата си, сигурно приличаше на домат.

„Мразя го“, каза си тя. „Просто го мразя“.

— Благодаря — успя да отвърне тя с изтънял глас. Побърза да грабне копието си от сценария. Пръстите й отново трепереха и затова бе леко непохватна, докато успее да го вземе.

Сега върху лицето на очилатия се изписа съжаление. Съжаление! Това бе прекалено. Венера се завъртя на пети и сковано се отправи към вратата. Навън, във фоайето, малката и стилно облечена рецепционистка я попита нещо, но Венера не искаше да говори с никого. Излезе направо навън, на улицата. В очите й напираха сълзи от унижение и тя потърси в чантичката си слънчевите очила. Дори и в студен януарски ден не излизаше от вкъщи без тях.

В Лондон бе мразовито, но грееше слабо зимно слънце. В Сохо бе оживено. Искаше да се махне от този район, където познаваше прекалено много хора. Можеше да се натъкне на някого — това би било непоносимо. След цялото това унижение, горчиво унижение! Сега нямаше как да тържествува пред Диана. Как би могла да обясни? Какво можеше да каже? Че е спала с този мъж, а той я е накарал да се яви за второстепенна роля и после не я е одобрил?

Разтреперана от болка, тя извади блекберито и пръстите й с изряден маникюр защракаха по малката клавиатура и тя изпрати гневно съобщение на своята агентка.

Веднага щом натисна бутона и изпрати съобщението, мигновено съжали. По дяволите! Ами ако… ами ако не можеше да си намери друг агент? Не можеше да се каже, че редовно получава ангажименти. Не бе искала да е така… Искаше да изчака големия си пробив, да се превърне в звезда, както заслужаваше…

Естествено в миналото й беше лесно да си вири носа пред незначителни предложения.

Защото беше богата.

Венера си помисли с омраза за малката Лили Бруин. Нещастна тийнейджърка. Ето от кого бе загубила. Дали Ханс щеше да покани Лили на среща? Дали щеше да я вкара в леглото си?

Нима щяха да й се присмиват?

Потрепери на улицата. Едно такси зави към нея от площад „Сохо“, тя видя милостиво примигващата зелена лампичка и бясно замаха с ръка.

— Накъде, скъпа?

Тя затвори вратата и се замисли за миг.

— Улица „Парк“, номер петдесет и четири — с треперещ глас нареди тя.

Къщата на Юнона.