Диана се намръщи. Не даваше и пет пари за всичко това. Въпросът бе, че той изобщо не поглеждаше към нея. Очите му бяха приковани в сградата с леко отнесен поглед. Представяше си хотела, в който щеше да се превърне.

С всяка изминала секунда й се струваше все по-малко подходящ за бъдещ съпруг. Искаше й се да спре такси и да се махне оттам, но трябваше да постои още малко.

— Не мисля, че гостите се интересуват чак толкова от градини — отвърна тя леко сопнато. — Представи си, че си богат бизнесмен, отседнал в хотел. Какво би потърсил? Централно разположение, луксозни стаи, изискан бар, отлична кухня, модерни удобства.

Погледът на Родън се избистри и очите му се фокусираха върху нея. Но все още гледаше само очите й. Не погледна надолу към секси полата и стегнатите й прасци, обути в чорапи с ръбове.

— Искам това да бъде най-хубавата градина в Лондон. С лабиринт като в „Хемптън корт“, както и японско кътче с чакълени пътеки, камъни в стил дзен и кленове…

— Досадно — студено отсече Диана. — Правено е хиляди пъти. Ти пътуваш много. Кога за последно си се наслаждавал на градината в някой хотел? Точно така. Никога. А колкото до стила дзен — твърде напомня за деветдесетте години. Сега ще вземеш да предложиш квадратни бели порцеланови саксии със стръкчета трева за фоайето и ще наречеш това иновация в дизайна.

Родън примигна, после избухна в смях.

— Никой не ми говори по този начин.

— Е, така е, защото всички работят за теб. — Много й се искаше да запали цигара и това я правеше още по-нервна. — Аз — не.

— А какво би направила ти с това пространство?

— Ще вдигна летвата. Ще дам на клиентите онова, което другите хотели не им предлагат. Модерно обзаведени стаи с телевизори с огромен плосък екран вече са наложени като стандарт за по-високия клас обслужване. Какво ще направи твоя хотел различен? Ние сме лондончани — заяви му Диана. — Взискателни сме.

— Кажи ми какво би накарало жена като теб да предпочете моя хотел.

Диана сви рамене.

— Център за красота и здраве. Трябва ти спортен салон по последна дума на модата. Не от онези малки зали с няколко пътеки за бягане, с които разполагат повечето хотели. И точно до него трябва да бъде най-добрият салон за красота в цял Лондон. Отлични гримьори, масажисти, маникюристи и педикюристи. Първокласен фризьорски салон. И недей да пестиш от броя на стилистите. Когато съм в някой хотел, никога не мога да си взема час, защото всички са резервирани за седмици напред. Колкото до мъжете, те трябва да могат да влязат и да вдигат тежести или да потренират с личен треньор без предварително записан час — почти по всяко време на денонощието. Дамите трябва да могат да си оправят веждите, когато им хрумне. Освен това би могъл да предложиш диетично меню, което е здравословно и вкусно. Нещо като „Шампнис“, само че без да се налага да излизаш от града. Това ще привлече повече клиенти, отколкото някакви си глупави японски кленове.

Родън бавно кимна с глава.

— Познаваш ли много стилисти и масажисти?

Диана се отнесе към този въпрос с пренебрежението, което напълно заслужаваше. Усмивката му стана още по-широка.

— Бих искал да задържа ниски разходите за заплати.

— Това е лесно. — Тя потрепери, тук, навън, бе студено. — Повечето консултанти по красота работят за дребни суми. За маникюр, педикюр и масажи не се изискват особени умения. Трябва да плащаш солидно само на фризьорите, които подстригват и боядисват коси. Един компетентен личен треньор също трябва да е добре платен. Ще има текучество сред персонала, но пък тук ще работите със знаменитости. Няма да имаш проблем да запълниш свободните места. Може би е добре да наемеш един много известен гримьор и да го оставиш да ръководи останалите. Това е всичко, което ти е нужно.

— Благодаря. — Беше престанал да се усмихва и отново гледаше строителната площадка на хотела. — Отлична идея. Много по-удачен начин да се използва пространството. Почти сигурен съм, че приятелката ми ще я одобри.

Диана се подразни.

— Приятелката ти?

За бога, бе пропиляла сутринта.

— Да, Сузи Фостър, моделът. Познаваш ли я?

— Не мисля — излъга нарочно Диана. — Те бързо се сменят.

Сузи Фостър бе на двайсет и четири и един от най-търсените модели на подиума в Ню Йорк. Само едно стъпало под статуса на супермодел, тя все пак бе известна и участваше във всички големи дефилета и рекламни кампании за „Мейбълин“ и „Ейч енд Ем“. Диана си я припомни мислено: руса, самоуверена, с няколко закачливи лунички по бялото си носле — идеалът за бяла американка. И много по-млада от Диана.

Той все още не бе погледнал нито веднъж тоалета й. Явно предната вечер бе разчела погрешно сигналите. Искаше да хукне и час по-скоро да се скрие в някой спа център. О, господи, нима бе чакала прекалено дълго? Всички подходящи богати мъже излизаха с тийнейджърки. Сети се за чичо Клем и Бей Линг. Можеше да й бъде дядо.

Трябваше да върне часовника назад.

— Е, аз трябва да тръгвам — каза тя.

Искаше да се махне бързо. Трябваше да се види с Юнона. Бяха изоставили случая с Бей Линг. Не можеха просто да се предадат. Братовчедка й страшно я дразнеше понякога, но тя щеше да знае какво да правят.

— Надявам се да ми отделиш още малко от времето си — каза Карл Родън и я изгледа сериозно, леко изненадан.

Диана му бе ядосана. За какво й беше да остава, по дяволите?

— Приятелката ти е модел. Попитай нея за тези неща. Съжалявам, Карл, доста е студено. Трябва да тръгвам. Графикът ми е пълен.

И побърза да се отдалечи по улица „Комптън“, преди той да успее да изрече и дума.



Венера се усамоти в банята на сестра си в още по-добро настроение. Диана изглеждаше наистина изморена. Може и да бе по-изискана от нея, но Венера бе убедена, че е по-красивата. Беше изпитала удоволствие от онзи проблясък на ревност, когато й бе казала, че е спала с Ханс Тирш. Да, в един момент имаше вероятност Диана да й го отмъкне.

Венера не бе злобна по природа, но обичаше да се откроява сред останалите жени — трябваше да е най-слабата, най-сексапилната, най-добре облечената. Сестра й не правеше изключение от правилото.

Пренебрегна чувството на лек глад. Белтъците и каперсите не засищаха задълго. Но красотата изискваше жертви. А и филмовите камери определено не прощаваха никому.

О, да — камерите!

Време бе да подсигури бъдещето си. Нанесе няколко последни корекции на грима си и се напръска с парфюма „Дайнамист“ на „Кларинс“ — това ухание й носеше късмет, когато ставаше въпрос за работа. Щеше да се реваншира пред Диана. Все едно, разсеяно си каза тя, сестра й можеше да организира всички партита в нейна чест, когато най-сетне стане голяма холивудска звезда. Главната роля в „Мод“ щеше да сложи началото на поредица забележителни изяви…

Месинговият часовник на стената показваше осем без десет. Най-добре да тръгва. Ханс искаше да са там в осем и половина. Венера знаеше, че ще трябва наистина да се яви на прослушванията, за да може да бъде спазен протоколът; не искаше да го разочарова. Беше подбрала грижливо дрехите си още от предната вечер. Трябваше само да се облече и да излезе. Взе телефона и отново се обади на агенцията за коли под наем. Скъпо, но беше нужно да пристигне по подобаващ начин.



Офисите на „Магнет Продакшънс“ бяха просто фантастични. Зад една от безличните фасади на улица „Уордур“ се криеше фоайе, обзаведено по последните тенденции в модния дизайн — елегантни ниски мебели „Иймс“, стени от матирано бяло стъкло, дискретни осветителни тела, които се въртяха и разпръскваха истинска дъга от цветове по стените, а деветнайсетгодишната невероятно красива рецепционистка носеше тоалет на „Жан-Пол Готие“.

Венера бе избрала обичайната си униформа за прослушвания в стил Лос Анджелис: силно прилепнали като втора кожа по краката й джинси „Келвин Клайн“ с ниска талия и красива бяла тениска от коприна на „Катрин Хемнет“, съчетани с големи златни гривни от Мароко и високи каубойски кожени ботуши „Прада“. Отгоре бе облякла бял шлифер от изкуствена материя „Стела Макартни“. Семплият и непретенциозен тоалет не оставяше и капка съмнение относно грижливо поддържаното й с помощта на диети и пластична хирургия тяло. С дълга и лъскава руса коса, порцеланова калифорнийска усмивка и разбира се, златист тен, знаеше, че изглежда зашеметяващо. Харесваше й да мисли, че така изглежда и с десет години по-млада.

— Тук съм за прослушванията за „Мод“ — заяви тя на тийнейджърката, облечена в „Готие“.

Момичето провери в списъка си.

— Венера Чеймбърс. Добре. Заповядайте, седнете там.

— Добре — съгласи се Венера. — Но уведомете Ханс, че съм тук.

— Ще влезете вътре, когато ви повикат — отвърна с равен глас рецепционистката.

Венера й се усмихна учтиво, насилвайки се да преглътне гнева си. Нагла малка кучка; първото, което щеше да направи, бе да я уволни. Тя бе Венера Чеймбърс, а не просто поредната кандидатка в дългия списък.

Реши, че няма да я удостои с отговор, затова само хвана малката си чантичка „Гучи“ и отиде да седне на един от ниските кожени дивани „Мода Италия“. Имаше още шест-седем други момичета и всички, както с удоволствие забеляза тя, бяха на нейната възраст; красиви млади жени в началото на трийсетте. Венера набързо ги огледа. По някои от лицата имаше корекции, но от специалист, явно не толкова добър, колкото нейния хирург. Можеше да се види точно какво е пипнато — малко ботокс на челото, издайнически опъната кожа на слепоочията, суха и тънка кожа на места, цвят на лицето, който бе леко неестествен.

Венера им се усмихна. Повечето кимнаха в отговор и отново се заеха да четат сценария.

Тъй като нямаше какво друго да прави, и Венера отвори своето копие. Е, поне Лили Бруин я нямаше тук. Явно вече бе дошла и си бе заминала. Усети радостна тръпка. Правилно бе отпратила малката мръсница.

Думите на страницата се сливаха пред погледа й. Не можеше да се концентрира; намести се удобно и се унесе в мислите си. Представяше си грубото му и уверено докосване върху тялото си. Лекотата, с която я бе овладял…