Емили потупа дъщеря си по ръката.

— Трябва малко да те поохраним. Иди и седни при татко си.

В каменната камина с медна решетка в старата гостна наистина бе запален огън и Атина се отпусна тежко в стария червен фотьойл с памучна дамаска, после въздъхна от удоволствие. Баща й бе изненадващо добър в две чисто практически занимания — да пали огън и да лови риба. Тя се наслади на топлината в стаята, протегна крака, обути в меки, високи ботуши — елегантни, от тъмнокафява кожа, модел на „Диор“, но не особено практични. Докато топлеше краката си на огъня, тя се загледа през прозорците с витражи към езерцето, където един жерав тъжно отлетя, недоволен от липсата на улов.

— Чух, че са ти отказали поста на постоянен лектор. — Маркъс впери изпитателен поглед в дъщеря си. — Спазваш ли стриктно графика за публикуване на научни трудове?

— Да. — Атина въздъхна. — Просто не ме харесват.

Маркъс се намръщи, после сви рамене.

— Е, все пак трябва да упорстваш. Може би е добре да кандидатстваш в Кеймбридж.

— Това възнамерявам да направя.

Тя се усмихна, когато майка й се появи с таблата с чая и започна да сервира на всеки; все същите олющени стари чаши, които използваха от години. Атина помнеше как някога я пращаха да търси из къщата чаши за чая. Като ги нямаше момичетата, а Юнона бе направо гениална в откриването на своите чаши, обикновено имаше няколко, които мухлясваха в баните или под някое легло, дебело покрити със синкава плесен.

— Всъщност дойдох да поговорим за нещо друго — каза тя и стеснително си взе хлебчето. Беше идеално изпечено, с дебел слой пастет. — За парите.

— Какви пари?

Майка й сипа чай и й подаде чашата. Атина я взе в студените си ръце, наслаждавайки се на топлината, която се разнасяше от нея.

— На чичо Клем. Той ще се жени — казах ви.

— Много хубаво — небрежно подхвърли Емили.

— Клем винаги е правил каквото си поиска — отбеляза баща й, а очите му излъчваха студенина. — Винаги е било така. Не бих се и опитвал да застана на пътя му, Атина.

— Но, татко. — Съзнаваше, че това прозвуча като хленч. — Каза ни, че ще закрие попечителския фонд. В края на тази година вече няма да има пари!

Реакцията на баща й я изненада. Учуден, той се отпусна назад в креслото си, но изразът на лицето му, когато погледна към майка й, издаваше огромно облекчение.

— Ясно — заговори със спокоен глас. — Атина, ти си интелигентно момиче. Юнона също. Радвам се, че Клемент вече няма да се занимава с вас.

— Но ние сме неговото семейство.

Атина не разбра какво означаваха погледите, които си размениха родителите й.

— Клемент живее като отшелник — каза Маркъс. — Не поддържаше никакви контакти със семейството, дори и когато Рупърт загина. И после един ден, съвсем неочаквано, реши да оправи нещата, като затрупва с неприлично големи суми пари четири невръстни хлапета. Атина, това не е редно. Двамата с майка ти никога не бихме попречили на шансовете ви в живота. Но сега съм доволен, че е решил да прекрати игричките си.

Какви игрички? Атина отпи малко чай, за да прикрие изражението си. Нима не разбираха? Проблемът с попечителския фонд бе изключително сериозен въпрос!

— Вярвам, че ще ви е много по-добре без тези пари, скъпа — подкрепи го Емили Чеймбърс. — Заради тях всички вие се държахте малко странно. А какво е животът без предизвикателства?

Лесен е, каза си Атина. Приятен. Спокоен.

— Може ли да попитам… ние имаме ли някакви пари?

— Ние ли? Аз и майка ти?

Атина кимна.

— О, мили боже, момичето ми. — Маркъс щеше да се задави от смях. — Не ме разсмивай. Ние сме хора на науката. Майка ти наследи тази къща. Само тя ни крепи през всички тези години.

— Ясно — мрачно преглътна Атина.

Донякъде се бе надявала, че може чичо й Клем да не е единственият милиардер ексцентрик в семейството и че родителите й може също да имат тайно богатство.

— Разбира се, къщата вече не е наша собственост. — Атина бе изяла хлебчето с пастет и Емили й отряза дебело парче от тъмнокафявия апетитен кейк. — Продадохме я преди години, когато училищните такси за теб и Юнона започнаха да ни тежат много.

Атина избърса трохите от устните си и едва не се задави.

— Какво? Продали сте имението „Бозуел“?

— Точно така.

— Но вие още живеете тук — объркано рече тя.

— Беше от новия тип сделки — обясни Маркъс. — Прехвърляш собствеността на предприемаческа фирма и после можеш да живееш в къщата до смъртта си и те ти плащат известна сума пари всеки месец. Обратното на ипотека. Но вече не сме собственици на имота.

— Много добре ни се отразява този месечен чек — бодро се обади Емили.

Атина се разстрои много. Беше забравила колко много обичаше дома, в който бе минало детството й.

— Но вие никога не сте казвали нищо…

— Не искахме да ви тревожим. — Маркъс небрежно отхвърли загрижеността й. — Тази сделка ни осигурява финансова сигурност, на мен и майка ти, а в крайна сметка, когато починем, лесно можете да откупите къщата от предприемачите.

Усети, че я изпълва смразяващо чувство за загуба.

— Но, татко, знаеш, че бих ви дала всичко, от което се нуждаете. Дори бих купила къщата от вас.

— Не и с парите на брат ми, скъпа — отвърна Маркъс. Говореше тихо, но тя знаеше, че е непреклонен в решението. — А ти всъщност нямаш никакви собствени средства. Не, така е най-добре.

— Какво възнамеряват да правят на това място? — Стараеше се да звучи непринудено. През прозорците видя ято гъски да отлита с крясъци, черно петно на фона на бялото януарско небе.

— Апартаменти, доколкото знам. Смятат да застроят терена.

— Но тук няма къде да се паркира.

— Ще превърнат градините в паркинги — отвърна Маркъс.

Атина внимателно остави парчето кейк върху красивата порцеланова чинийка на майка си. Внезапно напълно бе изгубила апетит.

Седма глава

Венера кръстоса крака и изгледа надменно Марша Троуп. Двете седяха в централния офис на реномиран брокер на недвижими имоти в самото сърце на Мейфеър, навсякъде бяха заобиколени от дървена ламперия и мраморни бюстове; много дискретно и изискано място. Венера бе с любимите си вълнени панталони „Диор“ в цвят слонова кост и широки крачоли в комбинация със снежнобяла шифонена блуза без презрамки „Армани“ и много стилно бежово палто „Шанел“. Перленото колие и платиненият часовник „Тифани“ завършваха идеално тоалета й. Днес повече от обичайното искаше да демонстрира богатство. Защото днес ставаше дума за по-различна сделка.

— Но госпожице Чеймбърс. — Марша изглеждаше объркана. — Ремонтът на втората баня бе направен точно по вашия вкус. Розовият мрамор от Карара бе докаран специално…

— Не ме интересува. — Венера бе нервна и тонът й бе леден. — Прекратявам договора си за наем и това е всичко.

— Технически погледнато — предпазливо подхвърли по-възрастната жена, — вие сте задължена да останете за целия срок на договора от дванайсет месеца…

Венера сви рамене.

— Графинята може да ме съди, ако иска… Стига да няма нищо против някои факти да станат публично достояние.

— Публично достояние…

— Кажете й, че е забравила да разчисти по-големия гардероб във втората спалня. — Венера хладнокръвно изгледа брокерката. — А аз имам много връзки в пресата. Както и сестра ми Диана.

Марша Троуп нямаше никакво намерение да казва подобно нещо на клиентката си. Графинята притежаваше девет първокласни имота във Венеция и никак нямаше да се зарадва на вестителя на лоши новини.

— Сигурна съм, че ще мога да намеря друг наемател.

— Така ще бъде най-добре.

— Тогава нека ви покажа някои от най-новите ни имоти, госпожице Чеймбърс. Идеални за хора на изкуството. Имаме много хубава малка самостоятелна къща в Нотинг Хил Гейт за три хиляди седмично или една прекрасна стара градска къща на улица „Парк“ за три и половина… без градина, но с много симпатична тераса на покрива.

Три хиляди на седмица. Три и половина… Кога това бяха започнали да й се струват много пари? Преди миналия вторник Венера дори не би изслушала цифрите. Не бе се замисляла за размера на наема на мезонета си на площад „Итън“, така както не гледаше цените в менюто.

— Всъщност си мисля за Париж — импровизира тя.

— Няма проблем. — Марша грейна. — Имаме офис на левия бряг на Сена.

— Може би другата седмица — отклони предложението Венера. — Графикът ми е пълен.

— Да не би да се занимавате с благотворителност?

— С актьорски проекти — студено отвърна Венера. — Имам няколко предложения за роли.

— Наистина ли? — Очертаните с черен молив очи на Марша се разшириха и тя се усмихна пресилено. — Колко вълнуващо. Филми? Телевизионни програми?

— Не мога да ги обсъждам — поколеба се Венера. Започваше да се чувства неловко. — Трябва да тръгвам, искам да се отбия в „Харви Никс“ преди обяд.

— Имаме и някои по-евтини жилища — внезапно каза Марша, когато Венера се изправи. — Не толкова луксозни, по-малки естествено, но все на престижни адреси. Имам едно студио на „Уолгрейв роуд“, точно до „Ърлс корт“…

Венера се изчерви до корените на косата си.

— И защо, за бога, бих се заинтересувала от това? — попита тя настоятелно. — Не търся жилище за шофьора си.

Виж ти, виж ти, каза си Марша, докато Венера гневно напускаше офиса й и едва не затръшна вратата. Нима има проблеми?

Взе телефона и набра номера на приятелката си Гризелда, личен асистент за пазаруване в Берлин, която си бе уредила перфектно местенце в „Харъдс“. Гризелда бе известна като най-добрата в професията си в града и често избираше дрехи за зашеметяващо сексапилните сестри Чеймбърс.

— Здравей, сладурче. Обажда се Марша от „Гардения Пропъртис“. Кажи ми, Венера Чеймбърс още ли пазарува при вас по сметка?



Венера остави чантата си на гардероба в клуб „Граучо“ и моментално изтича горе до дамската тоалетна. Считаше за абсолютно задължително да провери вида си в последния миг. Беше перфекционистка, а една паднала мигличка можеше да изцапа бузата й със спирала или червилото й можеше да се е размазало лекичко — това щеше да означава абсолютно съсипан грим, грижливо полаган цял час.