— Права си, Ди. — Сестра й кимна.

— Да, права си. — Юнона въздъхна. — Извинявам се на всички, че се държах грубо. Хайде да помислим какво можем да направим на практика.

— Бихме могли да освидетелстваме чичо Клем — бодро предложи Венера. — А ако почине, ще оспорим завещанието…

— Въз основа на какво? Той е напълно с разума си. — Атина поклати глава. — Така стана, когато Ана Никол Смит наследи съпруга си. Децата му оспориха завещанието. Тя го бе накарала да запише на видео как адвокатите му декларират, че е напълно в състояние да подпише завещанието си. Жената си отиде като много богата вдовица. И съм убедена, че Бей Линг вече е обмислила този вариант. Освен това, ако чичо Клем реши, че преследваме само парите му…

Всички се умълчаха. Никой не искаше да има за враг чичо Клем.

— Но това е толкова егоистично. — Венера направо изхлипа от името на всички. — Да вземе и да се ожени за някаква тийнейджърка. Сега, когато е толкова стар…

— Медицината има невероятни постижения в наши дни — мрачно отбеляза Атина.

Замълчаха. Чувстваха се, сякаш бяха изправени на ръба на пропаст. Без пари животът им свършваше. Това слагаше край на всичко, на което държаха.

— Ето какво предлагам аз — обади се Юнона. Другите три я погледнаха с надежда; тя бе любимката на чичо Клем, сигурно знаеше какво да се направи. — Нека утре да се постараем да засвидетелстваме най-голямо уважение към чичо Клем и Бей Линг. После да се приберем и да обсъдим трезво положението. Трябва да работим заедно. Непременно трябва да спрем тази сватба.

— Да спрем сватбата — промълви Диана. — Мислиш ли, че можем?

— Нямаме избор — с равен глас отсече Юнона. — Когато свършат парите, какво ще правим? — Знаеше колко струват партитата. И пластичните операции, личният шофьор и хубавите палта. — Имаш ли останал някакъв капитал, Диана?

— Не.

— Нито пък аз — призна Венера, ободрена от факта, че и някой друг също няма. Половин милион на година можеха да се стопят много бързо в Лондон, ако знаеш къде да пазаруваш. Само билет първа класа до Лос Анджелис струваше близо десет хиляди. Попечителският фонд предоставяше скромни суми. Трудно можеше да повярва, че изобщо са й стигали.

— Атина?

Тя се изчерви. Ясно си представяше какво си мислят всички. Да питаме Атина, тя си купува дрехите от разпродажби.

— И аз нямам никакви пари. Освен къщата — поне това имам.

— За какво си ги похарчила? За наркотици ли?

— Не вземам наркотици. — Атина изгледа с укор по-голямата си сестра. — Но колекционирам антики… и картини.

— Имаш ли нещо наистина ценно?

— Няколко антики. Картините… — Гласът й заглъхна. Един познавач на изкуството й бе казал, че има посредствен вкус. Нейните картини бяха реалистични изображения, а не концептуално изкуство, което се ценеше от шейсетте години насам.

— Ясно. — Юнона се постара да вложи неодобрение в тона си, но без особен успех. Самата тя дори не притежаваше собствената си къща. Половината бе ипотекирана. Имаше забележителен гардероб и бижута, организираше разточителни партита… Беше платила за малка, но изключително скъпа сватба… — Е, все пак имаме пари до края на годината. — Тя се стегна. — Трябва просто да не позволяваме на Бей Линг да се ожени за него.

— И да не забременее — мрачно изтъкна Диана. — Обзалагам се, че вече се опитва. Щом се появи хлапето, получава солиден дял до живот. Не мога да си представя как чичо Клем ще лиши от наследство собственото си дете, дори и някога наистина да я зареже.

Всички потръпнаха. Светлото им бъдеще помръкваше и направо се сриваше.

— Ще се върнем в Лондон — категорично отсече Юнона. — И ще се разправим с Бей Линг.

Венера сви рамене.

— Ще се наложи всички да работим заедно.

Юнона се усмихна.

— Опасявам се, че ще се наложи.

Шеста глава

Атина крачеше по чакълената алея към къщата, загърната в пухеното си яке. Беше кучешки студ, а голите клони на ябълковите дървета се поклащаха мрачно на фона на бялото небе. Сивият зимен ден не можеше да помрачи гледката на енорийското имение от времето на крал Джордж: стени от светъл камък, строга фасада в стил осемнадесети век, големи прозорци с дървени рамки и гълъби, накацали по покрива. Тънка струйка дим се виеше високо в бледото небе. Господи, в салона бе запалена камина. Онова, което наистина искаше сега, бе топла кифличка с масло, може би и с пикантен соев пастет. Винаги хапваха това у дома — беше нещо като традиция.

С какво нетърпение очакваше да види отново родителите си. Затворени в себе си, доста саможиви и вглъбени в собствения си свят академични преподаватели, те нито се интересуваха, нито знаеха за тревогите, свързани с попечителския фонд на чичо Клем. В този дом същото важеше и за Атина.

Но скоро щеше да се наложи да научат. Години наред Атина и Юнона бяха спокойни, че родителите им са щастливи. В началото на всяка година дъщерите им предлагаха да им изпратят част от попечителския фонд. Маркъс и Емили живееха в благородна нищета; Атина би им дала половината от парите си, без изобщо да се замисли, и бе сигурна, че и Юнона би го направила.

Но те бяха упорити. Особено баща й. Маркъс отказваше да пипне и пени от парите на по-големия си брат, независимо че ги изпращаше Атина. Винаги, когато тя повдигнеше темата, обичайно спокойното му лице помръкваше, присвиваше устни и Атина забелязваше как гневът напира да избие на повърхността.

— Не искам да завися от Клемент, скъпа, благодаря ти. — Маркъс свиваше тъмните си вежди. — Двамата с майка ти сме добре. Моля те, не ми предлагай повече.

В крайна сметка тя бе престанала. В семейството на професорите Чеймбърс уважението се ценеше особено. Атина знаеше, че ако нещо се обърка, двете с Юнона можеха да ги подсигурят, стига да имаха нужда. Сега обаче тази спасителна мрежа се бе разкъсала.

— Здравейте — извика тя, докато отваряше тежките врати.

Рядко заключваха; наоколо не бе имало и един обир от поне трийсет години. Къщата се намираше в Съсекс, в края на равнината Певънси, и при хубаво време, човек можеше да види морето оттук. Стари дъбове скриваха къщата от пътя, а входът към алеята приличаше на запустял път в гората.

— Здравей! Скъпи, Атина е тук. — Майка й излезе през входната врата с набрашнени ръце и я целуна. — Направих кейк с кимион за чая.

Кучетата дотичаха като кълбо от подскачаща ръждивочервена козина — Бонзо и Фидо, техните червени сетери. Заподскачаха ентусиазирано върху Атина и задъвкаха палтото й на „Джейгър“ за поздрав. Сякаш се бяха разделили с нея едва вчера.

— Скъпа, здравей. — Баща й, професор Маркъс Чеймбърс, тромаво излезе откъм библиотеката, а очилата му бяха смъкнати до средата на носа. Очите му, смалени зад дебелите лещи, искряха от удоволствие. — Радвам се да те видя, Атина. Надявам се, че си гладна, майка ти цял ден готви.

— Умирам от глад — призна си тя.

Атина се огледа. Къщата все още бе величествена, но явно западаше. Острият й поглед забеляза прахоляка, дупките и проядената от дървоядите облицовка. На стената имаше подозрително на вид петно, точно под масления портрет на дядо й, което приличаше на следи от влага; боята се белеше навсякъде, а на тавана забеляза петна от плесен. Старите персийски килими, застлани върху каменния под, бяха протъркани и проядени от поколения молци.

Имението „Бозуел“ се нуждаеше от голям ремонт.

Винаги бе смятала сама да се заеме с него. Обожаваше тази къща и близо четиринайсетте декара земя край нея с крушовата градина, лехи с лавандула и тисовите храсти край езерцето с патиците. Юнона не се интересуваше от нея, защото нямаше нищо общо с Лондон, регатата „Хенли“ и конните надбягвания в Аскът. Атина винаги си бе представяла как живее тук с гениалния си съпруг — учен, номиниран за Нобелова награда или член на Британското кралско научно дружество или на престижния колеж „Ол соулс“, специалист по природните науки, за да не й е конкурент в нейната дисциплина — както и с куп дечурлига с червени бузи, здрави и красиви, невероятно умни.

Но първо трябваше да откупи дяла на Юнона. А сега започваше да осъзнава, че ще са нужни страшно много пари допълнително, вероятно стотици хиляди, само за да поддържа имението.

Тъй като родителите й не бяха съгласни тя да използва парите на Клем за това, Атина бе възнамерявала да инвестира в акции на борсата и да използва печалбата. Но някак си така и не бе стигнала дотам.

— Ела в гостната — настоя баща й. — Разкажи ни какво ново. Приключихме с обяда, но чайникът тъкмо кипна.

— Аз ще донеса чая — обади се Емили Чеймбърс. — Хапнала ли си нещо? Има още много време до вечеря. — Тя разсеяно избърса набрашнените си ръце в панталона, с който работеше в градината. — Не те очаквахме толкова рано.

— Знам. Трябваше да дойда по-рано. — Атина потрепери. — Нещо съм неспокойна. Знаеш ли, мамо, много бих искала препечено хлебче. С пикантен пастет.

— Разбира се.

Емили се усмихна, доволна, че дъщеря й има апетит. С дългите си крака и буйна коса Атина понякога изглеждаше малко изпита. Подобно на Маркъс, тя така се задълбочаваше в книгите, че забравяше вечерята. Беше стройна и дългокрака, с тъмни кръгове под големите кафяви очи с катраненочерни мигли. Имаше прекрасно лице, но косата й бе неподдържана. И тъй като бе висока и слаба, изглеждаше доста плоска. Емили се тревожеше, че дъщеря й си няма приятел. Атина от малка бе буйна, по-скоро мъжкарана, но колкото повече развиваше интелекта си, толкова повече се затваряше в света на книгите.

Юнона, която имаше решителен характер, бе много целенасочена; тя вече бе омъжена. Емили не можеше да отрече, че не мислеше често за по-голямата си дъщеря. Беше ужасно да го каже, но Атина открай време й беше любимка — красиво дете с висок интелект, който двамата професори високо ценяха, остър ум, който да продължи делото им; една по-добре изглеждаща версия на самите тях.