— Луи Гаяр, мръсник, Луи Гаяр, мръсник — повтаряше той, накокошинен, изпружил врат, от висотата на капака на кафеварката.

Жюлиет се върна в стаята при Луи.

— Това пък какво е?

— Папагал, нали виждаш.

— Познава ли те?

— Да. От много отдавна. Прекарвах по цели нощи до него, опитвайки се да го науча да говори, но напразно. Или е бил много малък, или аз не съм проявил достатъчно упоритост.

— Но откъде се взе?

— Донесе ми го едно момченце за Коледа. Едва го познах. Каза ми „господине“, аз пък му говорих на „вие“, след което то си плю на петите, сякаш бях самият дявол.

— Нищо не разбирам — измърмори Жюлиет.

— Бях женен, Жюлиет. Впрочем все още съм, имам две деца, които живеят с майка си в Понсе сюр Лоар. На съвестта ми тежат три нещастни човешки съдби. Елизабет трябва да е изпаднала в ужасно окаяно положение, за да научи папагала на тези думи. Казвам го, защото я познавам, изобщо не е в нейния стил. Тя е много мил човек.

Сега пък Елизабет! Тази пък откъде се пръкна, недоумяваше Жюлиет.

— Получи се ужасна каша, страхотна каша… Просто защото бях влюбен и исках да имам всичко: и любов, и удобен живот. Вечната история. Човек затова е човек, за да направи своя избор. Жена ми, която ме възбуждаше, когато се срещахме тайно вечер в плевнята, започна да ми досажда след шест месеца, прекарани в едно легло.

Жюлиет гледаше Луи и не можеше да повярва на очите си. Нямаше да е толкова шашната, ако откриеше, че не е дъщеря на семейство Тюил, а на тонкинската наложница на някой марокански паша.

Луи женен…

Луи татко…

Да бе, как ли не! Все едно да й кажат, че президентът Помпиду е травестит и ловува в Булонския лес, или че папата е взел LSD, за да си уреди среща с Господ.

Луи женен…

И ето че Луи ненадейно започна да се смалява, да се отдалечава, докато се превърна в мъничка точица. Един съвършено непознат мъж. Жюлиет не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

— Ти си женен? Ти!

— Да, но имам извинение. Бях млад и глупав.

Тя трескаво го заразпитва. Заля го с дъжд от въпроси в стремежа си да си върне мъжа, чийто образ се размиваше в далечината.

Той се отпусна, разприказва се. За училището, за покритата част на училищния двор, за недъгавия крак на майка си, за спестяванията на баща си, за розовите бедра на Елизабет, пътуването до Париж, завръщането, децата, отлетялото желание, отегчението, омразата, заминаването.

Жюлиет чувстваше, че Луи говори истината. Не преиграваше, не се опитваше да се изкара положителен герой и точно тази неподправеност и откровеност я объркваха. Бе раздвоена между комичното — Луи, дребен провинциален даскал с жена и две деца, с татко и куца майка, и раздиращата, непоносима болка — влюбеният Луи е казал официално „да“ на друга пред господин кмета, направил й е две деца, шепнал й е любовни думички, притискал я е в обятията си, нежно усмихнат. Все неща, които повече не желаеше да прави.

— Затова — заключи той — не искам да повтаряш моята грешка. Бракът не решава нищо, не е никакъв изход. Изправяш се с твоите проблеми пред олтара и някакъв мъж, облечен в черно, ги благословя. Обръщаш гръб и поемаш с тях на рамо. Не се омъжвай. Какво толкова ти харесва в този Низо?

— Той е много свестен.

— Ти също си много свястна, Жюлиет. Ти си много добър човек.

— Защо досега не ми го каза нито веднъж — кресна тя. — Нито веднъж!

— Не съм ти го казвал, но си го мислех, не ми излизаше от ума. Досега замисляла ли си се защо ходех сутрин да ти купувам кроасани? Защо се трепех да ремонтирам къщата ти? Майната ви, непрекъснато трябва да ви се обяснява всичко.

— В някои случаи е добре да си го кажеш… Жан-Мари например, когато говори за мен, ме кара да се чувствам невероятна, единствена на света. С теб бях само парче за чукане.

— Харесва ти как той те вижда, приятно ти е да се оглеждаш в неговите очи. А ти, ти как виждаш Жан-Мари?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Жюлиет беше изключила.

Мислено се беше отнесла при госпожа Гаяр и децата.

Как ли изглежда госпожа Гаяр?

Ами децата?

Дали и те имат лица на костенурчета, дали и те имат очи на таласъми? Дали и те са обрасли с косми и разхвърлят играчките си из цялата къща? Дали и те пеят cosi, cosa, поклащайки се от крак на крак, облечени в спретнатите си гащеризончета?

Луи съпруг, Луи татко… Имал е свой живот, преди да ме срещне, и ще има още много други животи. Приказен принц втора употреба.

— Размисли добре, Жюлиет. Ти си млада. Жюлиет, слушаш ли какво ти говоря?

— Кога се ожени?

— Точно преди десет години. Жюлиет, забрави. Ние сме еднакви, ти и аз, приличаме си. Ти също ще се отегчаваш със съпруга си. Ще се върнеш при мен.

— Със сигурност няма. Имам намерение да му бъда вярна. Смятам, че бракът ще ми се отрази успокояващо, ще си почина.

Той коленичи пред нея, разтвори краката й, шепнейки: „Бедро, кур“, гледайки я с властен и същевременно топъл поглед, размекнат. Жюлиет усети как й се завива свят. Той пъхна ръка под полата й.

— Не! — извика Жюлиет, сякаш зовеше за помощ. — Не!

— О, да!

Той я събори на мокета и бавно я разсъблече. После започна да я люби, широко отворил очи, насилваше я да го гледа, проникваше яростно в нея, изреждаше аргументи срещу намерението й да се омъжи, убеждаваше я да се откаже.

Тя стенеше, а той подчертаваше всяка дума с нов силен тласък.

— Без фантазии, Жюлиет, никакви фантазии. Те загробват любовта. Те убиват любовта.

Тя въртеше глава наляво-надясно и го умоляваше да я шиба още и още, да я разкъса, да стигне до дъното. Викаше, задъхана, извиваше се, очакваше безпощадния тласък…

— Още, още — викаше тя.

— Ти си егоистка. Аз съм егоист. Ние сме сами, Жюлиет. Сами сме в този свят. Набий си го в главата. Сами сме. Ти запита ли се защо искаш да се омъжиш? Защо, а?

След всяка изречена дума, той проникваше все по-надълбоко в нея, изтръгвайки възторжени стонове и викове, които преминаваха в неистово кресчендо.

Папагалът ги слушаше от кухнята и скоро и той се включи с бойния си призив: „Гаяр, мръсник, Гаяр, мръсник“.

— Ти не обичаш Низо. Не обичаш никого. Обичаш единствено да получаваш удоволствие. Обичаш да те чукат, обичаш играта, обичаш себе си. Себе си, себе си. Не прави глупости, само защото си объркана. Объркана и притисната от обстоятелствата. Вземи се в ръце, вземи живота си в ръце, поеми отговорност. Сама, мръснице, сама. Не вземай чуждо име. И чужди мангизи.

— Обичам те, Луи, обичам те.

— Затваряй си устата. Не ме обичаш. Никакви фантазии, Жюлиет. Бъди смела, дявол да го вземе!

— Обичам те, обичам те.

Той я зашлеви с всичка сила по устата, за да я накара да млъкне. Тя продължаваше да повтаря монотонно: „Обичам те, обичам те“, да стене, да се гърчи под него, да вика от болка от шамарите. Двама души в плен на една любов, която отказваше да се назове и която се мъчеха да прогонят, но й се отдаваха безпаметно. Преплели тела и дъх, ближеха потта, която се стичаше по тях, сипейки ругатни така, сякаш изричаха клетви за вечна любов, скърцаха със зъби, изкривили лица от наслада, способни на всичко, понеже се бяха слели, неизказано щастливи. Всеки се стремеше да надмине другия в лудостта му, в жестоката битка да го изстреля още по-високо и със зашеметяваща сила до върховното желание, което проблясваше с жесток пламък в очите им, оставило ги без дъх. Преливащи от ярост, те бъркаха с пръсти в гърлата си, хапеха се до кръв, скубеха се до припадък, обсебени от неутолимото и невъзможно желание на обезумели любовници, които екстазът лишава от бленувания изход — желанието да умрат.

„Луи, Луи“, стенеше Жюлиет. „Мръсница, мръсница“, не спираше да повтаря той, тласкайки диво, ругаеше я, притиснал я до себе си, сякаш някой искаше да му я отнеме. Вкопчени едно в друго, двете тела си доказваха любовта по всякакъв начин. От устните на Жюлиет се точеха дълги лиги и се стичаха по тялото на Луи, той ги ближеше, очарован, хвърляше се отново отгоре й, лижеше я, омазваше я със слюнка, притискаше я неистово, смазваше я, повдигаше я от земята, разтваряше краката й и проникваше в нея, отново и отново, повтаряйки единствените две що-годе разбираеми думи, за които се сещаше: „Сами, сами, сами, ние сме сами и аз те чукам, ще те уморя от чукане“.

Оголила зъби, Жюлиет кривеше лице и неспирно повтаряше думите, които го влудяваха и които я изстрелваха до небесата: „Мокра съм, възбуждаш ме, караш ме да се подмокрям, блъскай, блъскай, не спирай, чукай ме, както чукаш курвите, аз съм твоята курва“.

Луи дишаше хрипливо, на пресекулки, останал без капчица сила. Жюлиет го яхаше, пришпорваше го с думи. Атакуваше и отслабваше ума на мъжкаря, когото бе пробола с върха на словесния си меч. „Добър си, изпитвам върховна наслада, чукай ме пак, харесвам кура ти, здрав, твърд, прекрасен, изпълва ме цялата.“ Той се гърчеше отгоре й, а тя го наблюдаваше, ликуваща, как губи разсъдък и се предава с помътнял поглед, изкривил устни, забил нокти в плътта й.