— Прати вест на рийвърите — продължи Джон. — Накарай ги да се смесят с гостите на сватбата в параклиса. Тогава…

Думите му се задавиха в пристъп на силна кашлица, която разтърси цялото му изнемощяло тяло.

Дънкан отиде до леглото, помогна на баща си да се надигне и го задържа изправен, докато не престана да кашля. После поднесе чаша с ейл към сухите устни на стареца и търпеливо го изчака да я изпие.

— Трябва да си почиваш — каза Дънкан.

— Не. Чуй ме. Все едно дали съм жив или мъртъв, ти трябва да оставиш сватбената церемония да тече, докато не се съберат всички норманци! Трябва! Едва тогава…

Нов пристъп на кашлица удави думите му и желанието му да го произнесе. Когато кашлицата утихна, Дънкан му даде още ейл, но този път добави към него и няколко капки от лекарството, което бе приготвила Мег, за да облекчи болките на баща си.

— Успокой се — каза Дънкан. — Слушам те. Какво си намислил?

С изненадваща нежност той приглади назад косите на Джон, станали сиви само за времето между последните две зими — откакто болестта бе започнала да изцежда силите му.

— Доведи Мег — прегракнало каза Джон. — Няма да имам сили да го кажа два пъти.

— Ще изпратя да я пови…

— Няма нужда — обади се от прага Мег. — Аз съм тук.

Вече не беше облечена като ратайкиня. Носеше дълга долна туника от мека розова вълна и връхна туника с горскозелен цвят, украсена с богато избродирани ширити. За разлика от повечето жени Мег предпочиташе тесните туники, защото не понасяше дрехите да спъват движенията й. Тънкият й кръст бе обхванат от широк платнен колан, който се спускаше през хълбоците й и се завързваше отпред, придържайки полите й прибрани, за да не й пречат, когато работи в билкарника. Ръкавите на горната туника бяха дълги, тесни и обточени с красива бродерия.

— Какво искаше да ми кажеш? — попита тя.

Напрегнатият й зелен поглед се отмести от мускулестото, пращящо от здраве тяло на Дънкан към повехналата сянка, в която се бе превърнал баща й. Изведнъж забеляза, че тапата на шишенцето с лекарството е извадена и погледна угрижено към Дънкан.

— Само две капки — каза той. Знаеше какво я тревожи.

Мег сви устни.

— Вече изпи толкова преди утринната служба.

И тримата знаеха, че отварата е много силна. Шест капки от нея бяха достатъчни да приспят дълбоко всекиго. Три пъти по толкова можеха да убият здрав човек. А баща й беше с крехко здраве и трябваше много да внимават по колко лекарство му дават.

— Няма значение — изръмжа Джон. — Ако ми е писано да умра, нека бъде тъй. Чуй ме добре, дъще на Ана от друидите. Ще се омъжиш утре, преди пиршеството.

— Какво пиршество? — гневно възкликна Мег. — Дънкан е забранил на пазача на дивеча да…

— Мълчи! — Джон се закашля отново, но този път по-слабо. — Когато свещеникът те попита дали си съгласна да се омъжиш, ще кажеш не.

— Но…

Джон не обърна внимание на опита и да се възпротиви, а продължи да говори заедно с нея. Гласът му беше сух и изнемощял, но както очите и тялото му, пламтеше, запален от трескавост, която се доближаваше до лудостта.

— Когато откажеш, норманците ще се объркат — каза той. — Дънкан ще ги удари и те ще бъдат мъртви. Тогава ти ще се омъжиш за Дънкан преди още кръвта по плочите на параклиса да е изсъхнала.

— Не мога да повярвам на ушите си — прошепна Мег. Слисана, тя погледна Дънкан. Лешниковите му очи бяха студени като ахати. Явно бе, че не ще получи помощ от него.

— Преди шест години църквата се противопостави на брака ни — извика тя. — И с основание, Дънкан. Ти си наполовина мой брат!

Думите й бяха последвани от продължително мълчание, нарушавано само от накъсаното, тежко дишане на стареца, чийто живот бавно гаснеше.

Дънкан го погледна.

— Кажи й — каза Джон.

Дънкан се обърна неохотно и се взря в напрегнатия смарагдов взор на жената, която в действителност нямаше никаква кръвна връзка с двамата мъже в стаята.

— Сладка Меги, аз съм най-много твой доведен братовчед.

— Глупости — тросна се тя. — Ти си незаконен син на Джон от Блакторн. Няма човек, който да не го знае.

— Да, аз съм негов син. Но ти не си му дъщеря.

Мег политна назад като зашеметена. После се овладя и гордо изправи рамене.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

Преди Дънкан да успее да обясни, думата взе Джон.

— Майка ти беше трудна, когато се оженихме — каза той без заобикалки: — Ти може да си дъщеря на някой от доведените ми братя. А може и да си изчадие на някой от ратаите. Все ми е едно — кучката е мъртва, а и аз скоро ще си отида.

— Не ти вярвам — възкликна Мег. — Можеш да заблуждаваш свещениците с лъжи и злато и да изкушаваш Дънкан с обещания, които не си в състояние да изпълниш, но мен не можеш да излъжеш. Аз съм дъщерята на Блакторн. Сигурна съм в това така, както съм сигурна, че растенията в градината ще надигнат глави към слънцето!

Джон се помъчи да се надигне, но успя единствено да се обърне на една страна, за да може да гледа в очите момичето, чието раждане бе най-тежкото оскърбление, понасяно от този горд саксонски тан.

— Погледни ме, друидска вещице — яростно каза той. — Искам на смъртния ми одър най-после да узнаеш истината. Ти не си от моята кръв. Дънкан е от нея. И напук на намесата на английските крале и коварството на друидските жени моят син ще наследи земята ми.

Този път Джон не лъжеше и Мег го усети. Почувства, че се задушава. Че цялото й същество се вледенява. Тялото й потрепери. Открай време знаеше, че баща й не я понася. А сега знаеше и причината.

— Синът ти ще наследи само смърт — каза тя с тих но ясен глас.

— Не желая да слушам клетвите ти, вещице! — изсъска Джон.

— Клетви? Каква глупост — рязко отвърна Мег. — Това е просто здрав разум.

Тя се обърна към Дънкан, който я гледаше със злощастно изражение.

— Съжалявам, малка моя — каза той. — Не исках да го узнаеш по този начин.

— Дали съм незаконородена, или не в момента е без значение. Послушай ме, защото Джон е вече в прегръдките на смъртта и не го е грижа за живите.

— Меги…

Мег вдигна ръце на кръста си и го прекъсна гневно.

— Стига с това „Меги“, Дънкан от Максуел. Бих се заклела, че имаме кръвна връзка, защото съм напълно неподатлива на твоя шотландски чар!

Устните на Дънкан се изкривиха в усмивка.

— Така е. Затова те харесвам толкова много. Ще се разбираме чудесно като мъж и жена.

— По дяволите! — процеди през зъби Мег, с което шокира и двамата мъже. — Джон е тежко болен и това извинява глупостта му. Но твоето извинение какво е, Дънкан? Нима амбицията е помрачила разсъдъка ти така, както смъртта е помрачила неговия?

Дънкан понечи да каже нещо, но тя продължи да говори с глас, който бе едновременно гневен и умоляващ:

— Крал Хенри няма да остави вероломното убийство на своите рицари безнаказано. Великите барони също ще…

— Те са заети на юг с келтите — прекъсна я рязко Дънкан, — освен ако не се бият помежду си или не заговорничат срещу краля. Веднъж се опитаха да завладеят северните земи. И се провалиха.

— Нямаха причина да упорстват. На юг ги чакаше по-лесна плячка.

— Именно. Те няма…

— Напротив! — разпалено извика тя. — Ти ще им дадеш повод!

— Не по-сериозен от предишния. Но тогава бързо се отказаха.

— Отговори ми на един въпрос, Дънкан — каза Мег с убийствен тон. — Ако някой разбойник отсече дясната ти ръка, няма ли да забележиш това и да подириш отплата?

— Да, но аз не съм английския крал.

— А, значи все пак си забелязал. Добре би било да не го забравяш, докато планираш убийството на норманските благородници.

— Меги…

— Норманските барони се карат помежду си само защото им липсва по-интересна игра — продължи Мег. — Убий Доминик льо Сабр и ще им осигуриш възможно най-добрата игра. Война.

Дънкан сви рамене.

— Игра, която ще спечелим ние.

— Няма да спечелиш! Защо не можеш да го проумееш, след като дори аз го разбирам?!

— Ти си момиче с нежно сърце и не разбираш нищо от войни. — Дънкан се усмихна. — Още едно от твоите достойнства, Меги.

— Запази си ласкателствата за слугините — сряза го тя. — Мен не можеш да ме подлъжеш толкова лесно. И краля на Англия не можеш. Когато новината за тази касапница стигне до Лондон, кралят и неговите барони ще се обединят и ще донесат на земите ни такова опустошение, че за него ще се говори още поне хиляда години! Ти разполагаш само с дванадесет рицари…

— Шестнадесет.

— …и с банда изверги, които не умеят нищо друго, освен да избиват жени и деца.

— Достатъчно! — извика Дънкан.

— Не! Достатъчно ще бъде, когато проумееш, че не можеш да победиш!

Дънкан сключи ръце около раменете й и я прикова на място. Тежките му слова заваляха като камъни.

— Разбери едно — рязко каза той. — Ако се омъжиш за това норманско копеле, ще бъда принуден да се погрижа правата, които ми се полагат по рождение…

— Не! — изкрещя яростно Мег. — Незаконните деца нямат права по рождение!

— …да преминат в други ръце — продължи безмилостно Дънкан. — А заедно с тях и зеленооката друидска вещица, която васалите на Блакторн обичат повече от всичко на света, като изключим бог. Тъкмо това, а не толкова английският крал, е причината Джон да не те обезнаследи. Ако го беше сторил, васалите щяха да захвърлят плуговете и ралата и да побягнат от тази земя все едно, че е прокълната.

Пребледняла и разтреперана, Мег се помъчи да се освободи от хватката му. Но той изобщо не обръщаше внимание на усилията й.

— Знай това, лейди Маргарет: аз ще имам земя и съпруга от благородно потекло, която да ми роди наследници. Все едно дали ще трябва да убия десет или десет хиляди нормански рицари, но аз ще имам земя.

Потресена, Мег се изтръгна от ръцете му. Разкъсваше се между съчувствието, което изпитваше към своя приятел от детинство и към стремежа му да заеме достойно място в този свят, в който нямаше място за незаконородени деца, и увереността си, че плановете му ще унищожат земята и васалите, които толкова обичаше. Очите й се напълниха със сълзи.