Обезумяла от ужас, Мег гледаше и едва сега разбираше как Доминик си е извоювал името Льо Сабр. Ако някой се бе усъмнил в силата на Меча заради милостта, която бе проявил в църквата и по време на рицарския турнир, то сега нямаше и място за съмнения. Доминик поваляше рийвър след рийвър, подобно на коса сред избуяла лятна ливада. В сърцето му нямаше милост към хората, които бяха отвлекли неговата съпруга.

Изведнъж Мег усети как някой се приближава зад гърба й и се обърна точно навреме, за да види как една бойна брадва се спуска рязко надолу. Острието й разсече веригата, опасваща ствола на дъба. Ударът бе толкова силен, че брадвата се заби в дървото почти до дръжката. Една ръка в метална ръкавица сграбчи Мег за китката и я изправи на крака.

— Бързо, милейди. Тук е опасно за…

Гласът на рицаря премина в задавен вик, защото точно в този миг една стрела се заби под шлема му. Без да отрони и звук повече, мъжът се свлече на земята.

Мег коленичи, видя, че вече няма с какво да му помогне и бързо се изправи, въпреки тежестта на дългата верига. Със свито от страх сърце тя подири Доминик сред хаоса на кървавата битка. Никой от мъжете, които лежаха на земята, нямаше неговия ръст, и все пак Мег не можеше да се отърси от ужасяващата мисъл, че едва намерен, Друидският вълк може отново да бъде загубен.

Не! Чакахме го твърде дълго!

Тя продължи да се взира отчаяно в мрака, търсейки своя съпруг. Опитните рицари на Доминик се справяха с лекота със зле обучените си противници. Само неколцина рийвъри все още бяха в състояние да се бият, но макар да бяха малко и целите в рани, кураж съвсем не им липсваше. Те размахваха мечове като обезумели, опитвайки се да си проправят път до норманското копеле, което за пореден път бе осуетило плановете и надеждите им.

Руфъс не се виждаше никъде. Доминик също. Изведнъж блясъкът на друидските кристали в очите на вълчата глава привлече погледа на Мег към далечния край на стана. Доминик тичаше към нея. Макар че мечът все още беше в ръката му, той не обръщаше никакво внимание на последните схватки по поляната.

Опасност.

Водена от някаква свръхестествена увереност, Мег погледна надясно. Точно в този миг на две крачки от нея, иззад дънера, за който бе седяла завързана до преди малко, изскочи Руфъс и пред ужасения й поглед вдигна своя арбалет, за да простреля Друидския вълк.

— Не! — изпищя Мег.

Отчаянието й придаде невероятна сила. Тя замахна яростно с окованите си ръце. Тежката желязна верига се стовари върху арбалета и го измести настрана в мига, в който Руфъс отпусна тетивата. Стрелата излетя далеч в тъмната нощ.

Руфъс захвърли безполезното оръжие и измъкна меча си с дясната си ръка, докато с лявата замахна към момичето, което бе осуетило намеренията му. Нямаше какво друго да предпази Мег от удара на желязната ръкавица, освен тънките й дрехи. Тя се завъртя, политна напред и протегна окованите си ръце към своя съпруг.

— Доминик…

Доминик се озова до нея с един скок и я хвана с лявата си ръка, преди да е паднала на земята. Дясната му ръка завъртя яростно меча.

Сграбчил своя меч с две ръце, Руфъс замахна с все сила — удар, който трябваше да разсече Доминик на две, а заедно с него и Мег.

Острието вече беше само на педя от целта си, когато мечът на Доминик проблесна в тъмнината и посрещна удара. Стоманените мечове се сблъскаха със звън, който можеше да смрази кръвта и на най-опитния рицар.

Руфъс изрева яростно и замахна отново. Доминик с мъка успя да парира удара. Биеше се само с една ръка, защото с другата стискаше здраво Мег.

Когато Руфъс замахна за трети път, Доминик се престори, че се подхлъзва. Падайки, той се завъртя, за да прикрие Мег с тялото си. С победоносен вик Руфъс вдигна меча си, за да нанесе смъртоносния удар.

Тогава Друидският вълк рязко скочи на крака. Руфъс разбра, че няма да може да се предпази от меча, насочен като копие право напред към незащитеното му гърло, но беше твърде късно.

Преди да успее да помоли за милост, водачът на рийвърите беше мъртъв.

Доминик измъкна меча си, коленичи и вдигна Мег на ръце. Тя изстена тихичко и обърна глава към него. Дори на слабата светлина на трепкащите пламъци се виждаше, че лицето й е бледо. От другата страна на огъня битката вече затихваше. Доминик хвърли бърз поглед натам, сетне забрави всичко друго, освен съпругата си.

— Мег! — Гласът му бе пресипнал от ужас. — Къде си ранена?

Очите й бавно се отвориха. Сребърната тока на наметалото на Доминик гореше, запалена от отблясъците на огъня. Мег се взря в свирепите кристални очи на вълчата глава и въздъхна. Сетне докосна с треперещи пръсти първо Друидския вълк, а после мъжа, който го носеше.

— Не се бой, воине мой — прошепна тя. — Дори да умра, Блакторн и неговите васали ще бъдат завинаги твои.

— Да вървят по дяволите и земята, и моите амбиции!

Мег отвори уста, но от нея не излезе и звук. Ръцете на Доминик опипваха нежно тялото й, за да открият къде е ранена. Накрая той намери мястото, където желязната ръкавица бе разкъсала дрехите й. Когато ръката му докосна ребрата й, Мег трепна.

— Спокойно, малка соколице. Само ще проверя каква е раната ти.

— Само няколко капки кръв и една синина — прошепна Мег.

— Но ти припадна.

— Ударът ме остави без дъх.

Скоро Доминик се убеди, че тя е права. Беше насинена, но не и тежко ранена. Явно бе, че е извадила късмет, защото Руфъс несъмнено бе имал намерение да я осакати, ако не и да я убие.

При мисълта, че Мег е била само на косъм от смъртта, стомахът на Доминик се сви на ледена топка.

— Изобщо не трябваше да рискуваш живота си по такъв безразсъден начин — рязко каза той.

— Но Руфъс щеше да те убие.

— Затова за малко не уби теб! По дяволите, ако беше умряла… — Гърлото му се сви, задушавайки думите му.

— Моят живот вече няма особено значение.

Мег видя шокираното му изражение и се усмихна тъжно. Треперещата й ръка докосна друидската тока на наметалото му.

— Ти си този, който има значение — простичко каза тя. — Ти ще излекуваш земята, не аз. Друидският вълк те е освободил от капана на Джон. Всъщност, освободил е и мен, предполагам. Сега вече не ще се налага да понасям мъчителната болка да отдавам тялото, сърцето и тялото си на един мъж, който гледа на мен само като на утроба за своите синове.

— Какво искаш да кажеш? — възкликна слисано Доминик.

— Сега народът на Блакторн е в безопасност и аз вече не му трябвам. Ти можеш да се ожениш за която поискаш жена, а аз най-после ще бъда свободна като неопитомен сокол.

Доминик затвори очи и се опита да овладее бушуващите в душата му чувства на облекчение, страх и ярост. Мег бе жива и в безопасност, но никога не бе изглеждала толкова далеч от него, при това се отдалечаваше все повече с всяка дума, с всяка тъжна усмивка, с всяко движение на треперещите й пръсти, които сякаш предпочитаха да докосват студеното сребро, а не неговото лице.

Все още не го беше погледнала в очите. За да го види.

— Никога няма да те пусна да си идеш — пресипнало промълви той.

— Не се безпокой. Ти си Друидският вълк. Хората ще те приемат. Блакторн ще бъде твой до края на дните ти. Вече нищо и никой не може да ти го отнеме.

— Без теб земята и хората са безполезни, както угощението е безполезно за мъртвеца. Погледни ме. Погледни в мен.

— Не — прошепна съкрушено Мег. — Няма да го понеса. Няма да понеса да видя колко много обичам и колко малко съм обичана.

За миг Доминик застина напълно неподвижно. Сетне се наведе и целуна нежно клепките й, изпи с устни сълзите й. Тялото й потрепери, сякаш не я бе дарил с най-гальовната ласка, а я беше шибнал с камшик.

— Погледни ме и узнай това, което знам аз — прошепна той между целувките. — Погледни ме. Виж ме.

Мег бавно отвори очи и го погледна, видя го, узна онова, което той вече знаеше. От устните й се отрони удивено възклицание. Ръката й погали устните му.

— Друидска вещице — каза Доминик, като целуна връхчетата на пръстите й, — ти излекува моето тяло, моето сърце и моята душа… а после ги открадна от мен с целувките си. С или без наследници, аз никога няма да имам друга жена освен теб.

Той я притисна в обятията си, зарови лице в нейната топлина и прошепна истината, която и двамата най-после бяха разбрали.

— Обичам те, сладка вещице. Винаги ще те обичам.

ЕПИЛОГ

Зимата виеше като вълк и дращеше крепостта Блакторн с ледените си нокти. Уверени, че напролет ги очаква богат урожай, хората от крепостта спокойно вършеха ежедневната си работа. Вършеха я и чакаха вести от своята господарка, в чиято утроба зрееше плодът на Друидския вълк.

— Иска ми се старата Гуин да беше останала — измърмори Доминик.

— Тя е плащала за своята изневяра цели хиляда години — каза Мег. — Не можех да искам от нея нищо повече.

Доминик прокара ръка през косата си. Все още не беше сигурен, че самият той вярва в тази история. Единственото, което можеше да каже със сигурност, бе, че сребърната сватбена рокля, сребърната верига с кристалите и старата друидка бяха изчезнали така, сякаш никога не бяха съществували.

Лицето на Мег се изопна от напрежение. От сутринта насам Доминик все по-често виждаше това нейно изражение.

— Как се чувстваш? — обезпокоено попита той.

— Чувствам, че ще трябва да използваш цялата сила на двете си ръце, за да ме измъкнеш от тази вана, колкото и да е плитка.

Доминик я вдигна нежно на ръце, остави я внимателно да стъпи на земята и я уви в мека кърпа.

— Ще трябва да си намеря подходяща камериерка — каза Мег.

Доминик поклати глава и плъзна ръце по тялото, което доскоро бе стройно и тънко, но сега беше наедряло от плода, растящ в него.

— Не приляга на господаря на една крепост да бъде слуга на своята съпруга — изтъкна Мег.

— На господаря на крепостта му доставя огромно удоволствие да чувства как собствената му рожба мърда под дланите му — отвърна той.