Свен го погледна колебливо. Всичко би дал, за да не се намира в този момент в залата на крепостта Блакторн. Господарят му бе облечен като за битка — от гривните на глезените до шлема. Ръката му не се отделяше от дръжката на меча.

Русокосият рицар изруга полугласно, прокара пръсти през преднамерено изцапания си перчем и заговори отново.

— Вашата съпруга помоли още веднъж за свещеник, като каза, че ако умре, без да е причестена, призракът й ще броди сред тях така, както призракът на лейди Ана броди из крепостта.

— Хубавичко ги е сплашила — усмихна се Доминик. — Явно си отмъщава. Доста е свирепа тази моя малка соколица.

Свен погледна старата Гуин.

— Умее ли лейди Маргарет да лъже добре? — попита той.

— Не. — Думата падна тежко като камък в тишината на салона. — Мег е като свещен извор — толкова е бистра, че не може да скрие и най-дълбоките кътчета на душата си.

— Така си и мислех — измърмори Свен.

Доминик местеше объркано поглед от рицаря към старицата и обратно. Усмивката на лицето му се стопи.

— Какво искате да кажете? — попита той.

— Лейди Маргарет беше напълно искрена — простичко отвърна Свен. — Затова и рийвърите й повярваха.

— Кой разумен човек не би й повярвал? — попита Гуин, вперила изпитателно поглед в Доминик. — Би било лудост да погубите владенията си, за да платите откуп за съпруга, която не може да ви роди син.

— Достатъчно! — изръмжа Доминик.

Гуин обаче продължи да говори, сякаш не го беше чула. Думите й валяха спокойно и неспирно като студен дъжд.

— Утре след залез слънце рийвърите ще изнасилят Мег. Дори тя да остане жива след гаврата им с нея, не можете да я задържите като своя съпруга. Ще я прогоните и скоро крепостта ще има нова господарка. А вие, господарю… вие най-после ще имате синовете, които искате повече от всичко на света.

— Саймън!

Саймън разбра непроизнесения от брат му въпрос.

— Ти се славиш като голям тактик — каза той, като подбираше много внимателно думите си. — Само един лош тактик би изгубил войната, за да спечели една битка, която не ще му донесе нищо.

— Обясни.

Саймън се поколеба. Никога не бе чувал брат си да говори с такъв тон. И щеше да е щастлив, ако не го чуе никога повече.

— Ти дойде тук за земя и синове — каза той след известно мълчание. — Това е твоята война. Половината от нея вече е спечелена. Земята е твоя.

Доминик мълчеше.

— Ако участваш в тази битка по правилата на рийвърите — продължи Саймън, — няма какво да спечелиш, а ще загубиш много. Самите васали на Блакторн не ще поискат от теб да пожертваш всичко, включително тях, заради една безполезна битка. Мег знае това не по-зле от теб. Рийвърите вече също го знаят. — Той отклони поглед встрани. Изражението на Доминик подобно на гласа му, бе ужасяваща смесица от гняв и болка.

— Довърши — мрачно каза Доминик.

— По дяволите — измърмори Саймън. — Всичко е повече от ясно. Мег не очаква да платиш откупа.

Доминик обърна гръб на тримата души в салона толкова рязко, че наметалото му изплющя. Не искаше да съзрат онова, което навярно се виждаше съвсем ясно в очите му — спомените и думите на Мег, които се забиваха като кинжали в сърцето му.

Можеше да съм лъжкиня, измамница, крадла, престъпница…това е без значение за теб. Всяка утроба би ти свършила работа, щом я получаваш заедно с Блакторн.

Две ръце в железни ръкавици се свиха в юмруци.

Зле ли се държи Доминик с теб?

Да се държи зле със своята друидска съпруга? С единствената си надежда за законни наследници? Да не би съпругът ми да ти изглежда глупак? В края на краищата звънчетата, които нося, са почти като тези на най-добрия му сокол.

Стоеше напълно неподвижен, сякаш вкаменен.

Ти си болен. Позволи ми да те излекувам.

Има едно-единствено нещо, което може да ме излекува.

Тогава аз ти го давам.

Тръпка разтърси тялото му.

Доведете свещеник, защото ще умра.

Полагаше отчаяни усилия да запази способността си да се владее — способност, придобита на толкова висока цена. Съвсем доскоро беше напълно убеден, че няма болка, която да не е изпитал.

Но бе сбъркал.

Мег, никога не съм искал да те нараня така. Ти виждаше толкова ясно душата ми и въпреки това ми се отдаде тъй щедро.

Ако можеше да прозреш в душата ми сега…

Откъм двора се чу звук, наподобяващ тихо жужене — беше шепотът на стотици неестествено приглушени гласове, който се носеше като вятър над тълпата от хора.

— Продължават да прииждат, господарю — спокойно каза Гуин.

— Защо? — попита Доминик.

Дори старата друидка трепна при звука на гласа му.

— Да узнаят решението ви. Те са в беда, а вие сте им господар.

Без да каже и дума, без дори да се обърне назад, Доминик излезе от залата и се отправи към входа на крепостта. Когато се появи на прага на широкия портал с лъскавите си доспехи, които сияеха изпод тежкото наметало, в двора се възцари пълна тишина.

Преди обаче да успее да каже каквото и да било, по стълбите, куцукайки, изтича Хари. В ръцете му имаше малка кожена кесийка, в която дрънкаха монети.

— С Адела научихме какво е станало — каза той. — Откупът, който ви искат, е чудовищен.

Сетне подаде кесийката на Доминик. Но той бе толкова слисан, че не помръдна.

— Вземете я — настоя Хари. — Не е много, знам, но това е всичко, което имаме. Моля ви, господарю. Когато Адела беше болна, Мег й помогна.

Преди пазачът да се е обърнал, по стълбите се изкачи соколарят, понесъл в ръце дървена купа с няколко скъпоценни монети.

— Един боен жребец стъпка втория ми син, когато беше на четири годинки. Господарката коленичи в калта, за да облекчи предсмъртната му агония. Тогава самата тя нямаше и девет години.

След като соколарят остави купата в нозете на Доминик, един по един заприиждаха и останалите васали. Всеки носеше скромното си богатство, събирано цял живот с упорит, тежък труд. И всеки имаше да каже по нещо.

— Тя се погрижи за болния ми баща.

— Когато брат ми беше болен и нямахме слама да запалим огън, тя му даде пелерината си.

— Тя излекува сина ми.

— Бебето ми щеше да умре, ако не беше тя.

— Тя облекчи болките ми.

Парите, които Доминик бе раздал на васалите в деня на своята сватба, валяха като сребърен дъжд в купата, монета след монета — безмълвно свидетелство за почитта на васалите към тяхната друидска господарка. И с всяка монета валяха думи на обич, която нямаше цена.

— Тя изцери земята ми.

— Когато жена ми се нуждаеше от нея, тя дойде.

— Когато всички ме смятаха за прокълнат, тя ме изцели.

— Аз съм сляп. Виждам само чрез нейния глас.

Накрая не остана никой, освен едно момченце на не повече от девет години. До него подскачаше голямо, рошаво куче. Доминик погледна здраво стиснатата шепа на хлапето, питайки се какво ли може да предложи едно толкова малко дете и защо.

Момчето зарови ръка в рунтавата козина на кучето, като че ли това щеше да му даде кураж да заговори, и разтвори шепата си. В нея лежеше най-скъпоценното му съкровище — един от турските шекери, които Доминик бе раздал на васалите си заедно със сребърните монета. Бонбонът беше леко изгризан от едната страна, сякаш всеки ден детето бе отхапвало по мъничко от него, стремейки се да запази колкото се може по-дълго това сладко богатство.

— Тя спаси кучето ми, когато беше попаднало в един капан. — Момчето пусна бонбона върху купчината монети и побягна.

Кучето се спусна след него като кафява сянка.

Доминик се опита да каже нещо, но не можа. Както капките се събират във вадички и поточета, за да се роди буйна река, така даровете и словата на васалите на Блакторн се бяха сбрали, за да разкажат какво означава Мег за тези хора. Тя бе мир и надежда в един свят на войни и глад. Тя бе слънчева светлина, смях и изцеление там, където всичко останало беше само болка.

Тя бе всичко това и нещо повече за воина, който бе дошъл да дири земя и синове, а беше получил живот и любов.

Най-накрая Доминик намери сили да заговори.

— Откраднаха нашето сърце.

Сред тълпата се надигна глух ропот.

— Ако Мег не се върне при нас жива и засмяна — продължи Доминик, — невиждано опустошение очаква земите на север от тук.

Ропотът се превърна в ръмжене на огромен, раздразнен звяр.

— Аз ще преследвам рийвърите и техните семейства, ако ще и до края на света, и ще ги избия до крак — и мъжете, и жените, и децата.

Ръмженето ставаше все по-силно — дебнещ, хищен звяр.

— Ще изпепеля техните домове, ще изколя стадата им и ще отровя кладенците им. Ще разруша техните дувари, ще изтребя дивеча им и ще посипя полята им със сол, за да не раждат нищо. И тогава ще оставя тази прокълната земя на духовете на онези, които са паднали от ръката ми, без да бъдат опростени!

Мощен одобрителен рев разтърси двора на крепостта.

По стълбите бавно се изкачи старата Гуин, изправи се пред господаря на Блакторн и едва сега видя онова, което васалите вече бяха видели.

От скритите под бойния шлем очи се ронеха сълзи, по-многобройни и от купчината сребърни монети в дървената купа.

— От хиляда години очаквам този ден — каза тя.

Сетне вдигна ръце и със сръчни, уверени пръсти прикачи на черното бойно наметало на Доминик тежка сребърна тока. Когато отстъпи крачка назад, слънчевата светлина озари древния накит и сребърната вълча глава сякаш пламна. Бистрите й кристални очи заблестяха като живи.

С мощен възглас множеството в двора приветства Друидския вълк.



На зазоряване дружина рицари напусна крепостта Блакторн и се отправи в галоп на север. Всяка крачка на бойните им коне бе съпроводена от звън на стоманени оръжия и блясък на остриета. Зад тях подвижният мост бе вдигнат, а тежките порти бяха залостени.