— Преди колко време?

— По обяд, милорд.

Доминик се обърна към Саймън.

— Ще я настигнем бързо. Не може да е отишла далеч с онази нейна кранта.

Саймън беше объркан.

— Не очаквах това от Мег. Тя се бореше за живота ти така, както би се борила за своя собствен живот. Наистина ли вярваш, че тя…

— Вярвам, че тя не е тук — каза Доминик с глас, който накара всички наоколо да потръпнат. — Или ти не мислиш, че не е така?

Саймън погледна страха по лицата на хората от Блакторн. Те знаеха. Знаеха, че отново ги е застигнала беда.

— Не — отвърна той. — Мисля, че я няма. Дано бог прати подлата й душа в…

С един поглед Доминик прекъсна проклятието му. Едит местеше напрегнато поглед от единия на другия.

— Не губете време, милорд — каза припряно тя. — Вярно е, че кобилата на лейди Маргарет е стара, но най-вероятно Дънкан ще я чака някъде на пътя с по-добър кон.

Доминик й хвърли убийствен поглед, после се обърна към ездачите зад себе си и изстреля няколко резки, кратки заповеди. Мъжете побързаха да се подчинят, без да се осмелят да го погледнат в очите. Никога не го бяха виждали толкова разярен, дори когато го бяха измъкнали от руините на султанския палат с тяло, покрито с дълбоки, кървящи рани.

След броени мигове от кучкарника изскочи Скокливка. Показаха й следите на кобилата на Мег и тя незабавно се втурна напред. Саймън и Доминик я последваха в галоп. Другите рицари останаха в крепостта и се заеха да изпълняват заповедите на своя господар.

Не след дълго Скокливка стигна до стръмния горски склон и откри мястото, където следите на кобилата се смесваха с дирите на други коне. Доминик и Саймън спряха запъхтените си жребци и зачакаха в напрегнато мълчание. Когато Скокливка надуши следата на кобилата, която водеше към гората, те пришпориха отново конете си и препуснаха стремглаво през дърветата.

— Виждам я! — извика Саймън, като подкара жребеца си още по-бързо.

Доминик не го последва. И той бе видял кобилата. Но бе видял и друго — че ездачката й я няма. Едит се беше оказала права.

Някой бе чакал Мег в гората с по-добър кон.

Като полагаше отчаяни усилия да овладее свирепата си ярост, Доминик се обърна и погледна назад към пътя, изровен от множество конски следи. Нямаше как да се разбере кой от всички тези коне язди Мег в момента. Но нямаше и нужда. Този път водеше към едно-единствено място — новото имение на Дънкан от Максуел.

Кобилата тръгна към Доминик. Звън на златни звънчета съпровождаше всяка нейна стъпка. Доминик трепна, спусна се към нея и сграбчи юздите й. На седлото бе завързан навит на руло пергамент, на който имаше бележка, написана с красив свещенически почерк.

Доминик я прочете за секунда и вдигна поглед. Дъхът на Саймън секна. Нямаше нужда да е кой знае колко прозорлив, за да разбере, че в момента брат му би предпочел да убива, отколкото да говори.

— Обратно към крепостта — каза рязко Доминик.

Без никакви въпроси, Саймън препусна след него към Блакторн. Още от портата Доминик започна да се взира в лицата на хората, които бяха наизлезли в двора да посрещнат своя господар.

Но лицето, което търсеше, не беше сред тях.

— Намерете Едит — нареди той.

Тълпата от слуги се размърда неспокойно, но никой не се осмели да заговори. Накрая напред пристъпи старата Гуин.

— Едит избяга при рийвърите.

Макар да го бе очаквал, Доминик не съумя да овладее яростното трептене в гласа си.

— Оставила ли е съобщение? — попита той.

— Да. Ако не желаете съпругата ви да стане играчка на рийвърите, ще трябва да им занесете откупа до утре вечер.

Доминик стоеше без да помръдне, без да каже и дума. Из тълпата се понесе тревожен шепот.

— Отвлекли ли са я, господарю? — попита Гуин.

Стиснатият му юмрук се разтвори. В дланта му имаше парче от златната верига със звънчета, украсявала глезените на неговата малка соколица.

— Да, старице. Отвлечена е.

— Каква е цената?

Доминик затвори за миг очи. И когато ги отвори отново, най-близкостоящите до него хора отстъпиха инстинктивно назад, за да бъдат колкото се може по-далеч от човека, чийто поглед предвещаваше настъпването на истински ад.

— Три пъти нейното тегло в злато и скъпоценни камъни — отговори той.

— По дяволите! — поразен възкликна Саймън. — Той е полудял. Това ще доведе Блакторн до просешка тояга!

— Това е целта — каза Доминик. — Трябва да бъда лишен от възможността да издържам своите рицари. Без тях крепостта лесно ще падне. Не че аз ще стана свидетел на това.

— Какво искащ да кажеш?

— Наредено ми е да занеса откупа с не повече от един придружител. Логично е да се заключи, че при това положение ще бъда убит, въпреки протестите на добрия свещеник.

— Не можеш да го направиш. Това е лудост!

— Да — яростно отвърна Доминик. — Това наистина е лудост.

27

Когато най-после позволиха на Мег да слезе от коня, цялото тяло я болеше от дългата езда. Тя огледа крадешком тайния горски стан на рийвърите. Но това, което видя, никак не я успокои.

На поляната се бяха изтегнали повече от двадесет мъже. Само един от тях носеше скъпи рицарски одежди, при това се виждаше, че доспехите му са познали и доста по-добри дни. Останалите мъже не бяха нищо повече от сбирщина бандити, бракониери и престъпници.

Покрай грубо скованата дървена ограда бяха насядали неколцина пазачи. Никой от мъжете, освен рицаря, не беше от хората, следвали доскоро Дънкан. Бяха груби и дрипаво облечени и само оръжията им имаха вид на добре поддържани. Острите им мечове и кинжали блестяха на светлината на огъня, който едновременно ги сгряваше и им служеше за приготвяне на храна.

Мег тръгна, куцукайки, към един огромен дъб и се свлече изнемощяла до дънера му. Повечето мъже я гледаха с похотливо блеснали очи, останалите — с тъпоумно безразличие. Но нито страховитите рийвъри, нито израненото й тяло я тревожеха толкова, колкото съня, който я бе споходил по време на изтощителната езда — новородено бебе с усмихнати зелени друидски очи.

Дойде ли ти вече, малка соколице?

Не.

Отговорът щеше да е същият още девет месеца, ако се вярваше на съня й.

Доминик, ще видиш ли някога своето дете? И ако го видиш, ще повярваш ли, че е твое?

Нечия ръка я разтърси грубо.

— Ставай, вещице, и поднеси вечерята — каза Едит.

— Едит! Какво търсиш тук? И теб ли отвлякоха?

Вдовицата се усмихна горчиво.

— Аз нямам пукната пара. Защо му е на човек да ме отвлича? Не, дойдох при рийвърите по своя воля.

— Всяка жаба да си знае гьола, нали? — саркастично попита Мег.

— Мери си приказките, вещице — изсъска Едит, като я зашлеви през лицето. — Откога чакам този миг. Размърдай си магарешкия задник и ни поднеси вечерята, или веднага ще те пратя при Едмънд Жестокия да те обучи на новия ти занаят.

Тя вдигна ръка да я удари отново, но в този момент един рицар, който не изглеждаше чак толкова окаяно, колкото останалите, пристъпи към нея и я избута настрана.

— Руфъс няма да одобри това — каза спокойно той. — Той смята пръв да се възползва от услугите на вещицата. Не иска никакви белези по тялото й, освен тези, които сам ще остави. Беше категоричен по този въпрос тази сутрин, не помниш ли?

Едит сви кисело устни, но се отказа да удря Мег повече. Прекрасно знаеше какви са плановете на Руфъс за друидската вещица. Самата тя бе набила повечето от тях в дебелата му глава.

— Така ли се отплащаш за добротата, която прояви Блакторн към теб? — попита Мег, като се изправи и се загърна в пелерината, за да скрие тялото си от влажната мъгла и от похотливите погледи на рийвърите. — С предателство?

— Каква доброта? — гневно възкликна Едит. — Аз бях господарка на крепост, не по-малка от Блакторн, а се превърнах в проста слугиня.

— Твоята крепост беше превзета от норманите.

Лицето на Едит се изкриви от ярост. Светлите й очи придобиха животински блясък.

— Не беше честна битка — извика тя. — Те влязоха в крепостта чрез предателство.

— Честна или не, резултатът е все един и същ — каза Мег. — Семейството и съпругът ти бяха убити и ти бе оставена на милостта на своите съседи, които бяха в същото окаяно положение. Беше една бездомна, бездетна вдовица, преди лорд Джон да те приюти, да ти осигури почтена работа и да обещае да ти намери съпруг.

Едит се усмихна горчиво.

— Но първо се опита да ме заплоди.

Мег трепна.

— Не знаеше ли? — хладно попита Едит. — Господарят на крепостта вкарваше всяко момиче в леглото си, преди да му позволи да се омъжи.

Мег се опита да каже нещо, но вдовицата не беше свършила.

— На всяко момиче Джон обещаваше едно и също: че ако му роди дете, ще я направи господарка на Блакторн. Но това така и не се случи, защото след като прокълнатата му съпруга го напусна, той стана толкова немощен, че и най-обиграната уличница не можеше да изцеди от него дори и едно семенце.

Откъм другия край на поляната се чу вик, който прекъсна думите й. Руфъс се бе завърнал от Карлайл с провизии. Всички в стана, освен един рицар и един опърпан бракониер с унило лице, се скупчиха около своя водач, за да видят какво им е донесъл.

— Ейл? — извика жадно един от рийвърите.

— Да — ухили се Руфъс и слезе от коня.

Сетне отиде до огъня, свали шлема си и разтърси гъстата си червена грива.

— Има ли храна? — попита рязко Едит.

— Месо, хляб и сирене.

— Ами жени? — извика друг рийвър.

— Обещаха ни една от кухненските прислужници, само да й свърши течението.

— Защо да чакаме? — измърмори един от мъжете. — И без това докато й се изредим всичките, пак ще е цялата в кърви. Една няма да ни стигне.

Под прикритието на пелерината Мег инстинктивно плъзна ръце към корема си. По кожата й пролазиха тръпки, които нямаха нищо общо с влажния вечерен студ.