— Това не е бодил.

Мег се засмя тихо в знак на съгласие.

— Да — прошепна тя, като го галеше. — Това е един прекрасен, вълшебен меч.

— Вълшебен? — повтори Доминик. Цялото му тяло потръпна от наслада. — Защо?

— Защото макар да е корав, той е горещ, а не студен, носи наслада вместо болка, щастие вместо тъга… живот вместо смърт. Това е велико вълшебство.

Със задавен стон Доминик отметна глава назад, полагайки отчаяни усилия да овладее изгарящото го желание.

— Никога не съм бил ревнивец — каза той, — но само като си те представя да докосваш Дънкан по този начин, ми се иска да го убия на място.

Докато говореше, пръстите му се провряха под ръба на долната й туника и погалиха глезена й. Дъхът й секна. Доминик се усмихна и нежно прокара пръсти нагоре по крака й, после отново надолу.

— Учудва ме, че един рицар, прочут със своята желязна логика и тактика — промълви Мег, останала без дъх, — може да проявява подобна ревност.

Без да откъсва от нея искрящия си сив поглед, Доминик отново плъзна длан по дължината на крака й. Но този път не се спря до бедрото. Ръката му потърси фината тъкан, която го разделяше от топлата й женственост, дръпна я рязко и тънката преграда се скъса. Миг по-късно пръстите му бяха заровени в меките косми между бедрата й. Разтрепераното й, възбудено възклицание му достави не по-малка наслада от течния огън, който допирът му бе изтръгнал от пламналите й дълбини.

— Как да не ревнувам? — възкликна той. — Всеки мъж би убил човек за този сладък огън.

Мег стисна лекичко набъбналата му мъжественост и попита с приглушен глас:

— Мислиш ли, че съм толкова слабоумна, та да не мога да направя разлика между рая и приятелството от детинство?

— Когато ме държиш така, изобщо не мога да мисля.

Усмихната, Мег плъзна длан надолу и обхвана в шепата си двете сфери, пълни с копнеещи да бъдат засети семена.

— В твоите прегръдки вкусвам от рая — прошепна тя. — Дънкан е мой приятел, Доминик. Никога не съм го доковала по този начин. Нито пък ще го докосвам някога. Единствено твоят меч ми носи наслада.

— Господи! — изпъшка Доминик. — Ти ме убиваш!

Мег го погледна стреснато, но веднага разбра, че той говори за сладка болка, не за истинска агония.

— Имам чувството, че всеки миг ще се взривя.

— Това толкова ли е ужасно? — попита тя.

— Не.

Блесналият му поглед се спусна от устните на Мег към гърдите й и към огненочервеното гнездо, което го примамваше неустоимо. Примитивно, яростно желание разтърси тялото му. Ръцете му се плъзнаха нагоре по бедрата й, докато не достигнаха до меката, пламтяща плът, която му доставяше толкова наслада.

— Трябва ни стая, която има врата с резе — каза той. — Има неща, които бих искал…

— Какви неща?

Единственият му отговор бе още един изгарящ поглед и мълчание, което бе по-парещо от огън.

Мег се ослуша. Не се чуваха никакви други звуци, освен шума от салона на долния етаж, където рицарите вдигаха наздравици и се хвалеха с бойните си умения.

— Никой не идва насам — каза тя.

— Ако останем тук, ще е твой риск — предупреди я Доминик.

— Да, тук съм в голяма опасност — съгласи се с усмивка Мег. — До тялото ми е опрян огромен меч.

Доминик се засмя. Знаеше, че е по-добре да събере сили и да измине късото разстояние до покоите на Мег заедно с нея, но не бе сигурен, че ще може да го стори. Изгаряше от копнеж по своята страстна друидска вещица.

— Има неща, които съм чувал, че правели сарацините, и които много ме заинтригуваха — измърмори той, вперил жадно поглед в мястото, където телата им скоро щяха да се съединят. — Но досега никога не съм се изкушавал да ги опитам.

— Какви неща? — попита отново Мег.

— Различни начини двама влюбени да си доставят удоволствие и накрая да достигнат до пълно блаженство.

Тя сведе очи с престорена свенливост.

— Безсрамно е от моя страна, но трябва да си призная, че съм любопитна да ги узная.

— Да, вещице моя. Виждам любопитството ти. — Доминик се усмихна многозначително. — Ще ми достави огромна наслада да задоволя него… и теб.

Палецът му се провря в мекото гнездо между бедрата на Мег и докосна лекичко скритото вътре съкровище. Тя потръпна, обзета от неземна наслада.

— Толкова си чувствителна — прошепна Доминик.

Мег отново потръпна.

— А моят пръст е толкова груб — продължи той. — Струва ми се, че езикът ми би бил по-подходящ за полиране на живия скъпоценен камък на твоята страст.

Стреснатото й изражение накара Доминик да се засмее, въпреки нечовешкото напрежение, изопнало цялото му тяло.

— Да, вещице моя. Вече започваш да разбираш.

При вида на възбудените й зърна и пламналата й от желание кожа в гърдите му се надигна тържествуващ вик. Той обхвана гърдите й с длани и разтърка чувствено зърната им. Сподавеният й стон премина във вик на страстно желание, когато дългият му показалец се спусна нежно по корема й и се плъзна дълбоко в нея.

— Искам те — простичко каза Доминик.

— Аз съм твоя. Вземи ме.

— Да — прошепна той. — Чувствам, че щедростта ти е искрена. Никога не съм виждал жена като теб. — Мощна тръпка разтърси тялото му. — Този път ще те накарам да крещиш от удоволствие, моя чувствена вещице. Кълна се.

— Ами ти? Ще ме научиш ли да ти доставя такова удоволствие?

Доминик изпъшка.

— Не би трябвало.

Но в крайна сметка го стори.

26

— Готова ли си за един лов със соколи тази сутрин? — попита Доминик с тих глас. — Или моята красива соколица все още се чувства неразположена?

Чувственият блясък в очите му накара Мег да се изчерви. Минали бяха два дни от паметния следобед в банята, когато бе открила колко страстен и пламенен любовник е съпругът й.

До онзи следобед Доминик бе сдържал фантазията и силата си. Надяваше се никога повече да не го прави. Защото бе открила, че самата тя е не по-малко пламенна и страстна от него.

— Чувствах се неразположена съвсем за кратко — прошепна тя. — Взех една вана и веднага се оправих.

Пламъкът в очите на Доминик се разгоря. Той докосна усмихнатите й устни първо с пръст, сетне с устни, и прошепна:

— Твоите вани наистина са вълшебни, сладка вещице. Като се върнем от лова, ще трябва отново да си вземем една.

Безмълвният отговор на тялото й разпали желанието му още повече. Изкушението да я целуне истински бе неустоимо, но Доминик предчувстваше, че ако му се поддаде, единственият сокол, който ще успее да полети в тази утрин, ще бъде неговата много специална друидска соколица.

Той вдигна неохотно глава и се взря напрегнато в необикновените зелени очи на своята съпруга. Бяха бистри и спокойни като свещени извори. Но всяка нощ, когато спеше до нея, тя се будеше поне по веднъж вледенена и трепереща.

Снощи също.

Защо се страхуваш?

Сънувам друидски сънища.

Какви?

Опасност.

Каква опасност?

Тази сутрин Дънкан потегли на север. Рийвърите са разделени на две. Онези, които последваха Руфъс, са твърде слаби. Останалите ми рицари скоро ще бъдат тук. Каква друга опасност може да ни заплашва?

Не знам. Знам само, че продължавам да сънувам.

Пронизителен писък на сокол се извиси над обичайната глъчка в крепостта.

— Фатима става нетърпелива — усмихна се Мег. — Усетила е, че съвсем скоро ще разпери криле в небето на Блакторн.

— Денят е много подходящ за това.

Мег погледна през високия, тесен прозорец на кулата, през който слънцето изливаше в стаята топлия си жълт порой.

— Да — каза тя. — Денят е хубав. Може би пролетта най-после е успяла да разтопи ледената гръд на зимата.

Нещо в гласа й обаче подсказа на Доминик, че Мег все още не вярва зимата да е победена.

Ритмично чаткане на подкови по камъните в двора възвести пристигането на рицарите, нетърпеливи да потеглят на лов. Доминик и Мег се отправиха към стълбата, за да слязат долу и да се присъединят към тях. Но щом стигнаха до салона, към тях се спусна Едит.

— Лейди Маргарет, чакайте! — извика тя.

— Какво има? — нетърпеливо попита Доминик. — Отиваме на лов.

— Мари е зле — каза Едит. — Повърна закуската си и пъшка като родилка.

— По дяволите! — измърмори той.

Мег въздъхна.

— Трябва да се погрижа за нея, господарю. Ти отивай на лов.

— Не и без моята малка соколица.

Мег побърза да отиде при Мари. Доминик я последва и мълчаливо я зачака да прегледа болната нормандка. Нямаше съмнение, че състоянието на Мари никак не е цветущо. Кожата й бе бледа и посивяла, а инак червените й устни бяха загубили цвета си.

Когато Мег свърши с прегледа и с въпросите си към болната, Доминик вдигна питащо вежди.

— Най-вероятно е яла развалена риба — каза тя.

— Чудесно. Остави я на грижите на Едит.

Мег отхвърли идеята с едно махване на ръката.

— Едит не става за болногледачка. Когато болният повръща, тя също повръща. Отивай на лов. Аз ще дойда другия път.

Доминик се колебаеше.

Мег се надигна на пръсти и прошепна на ухото му:

— Върви, воине мой. На Мари не й е приятно, че я виждаш в такова състояние.

Доминик изруга полугласно, обърна се и излезе от стаята. След броени минути откъм двора долетяха тропотът и подвикванията на ловната дружина, която напускаше крепостта.

Мег не им обърна никакво внимание. Беше заета с една лъжица лекарство, което се опитваше да вкара капка по капка между бледите устни на Мари. Задачата изискваше доста търпение, защото по-голямата част от капките, едва стигнали до езика на норманката, я караха да повръща отново. Постепенно обаче Мег успя да й прелее достатъчно лекарство. Накрая Мари изпусна една дълга, отпаднала въздишка и потъна в сън.

Един поглед към ъгъла на слънчевите лъчи бе достатъчен на Мег да разбере, че дружината ловци вече са твърде далеч, за да може да ги настигне със старата си кобила. Докато се добереше до тях, ловът щеше вече да с свършил и те щяха да са потеглили обратно към крепостта. Тя въздъхна и насочи мислите си отново към Мари.